Лира Литературно-рекламна Агенция
Всяка отделна история от 11 септември е много по-силна от абстракциите и обобщенията
Сири Хуствет (56) е американска писателка и преводачка с норвежко потекло. Родена е през 1955 г. в щата Минесота в семейството на университетски преподавател по скандинавска литература. Тя е съпруга на известния американски писател Пол Остър, двамата живеят в Бруклин. Българските читатели познават романите й „Омагьосването на Лили Дал”, „Какво обичах”, „Мъките на един американец”.
Австрийският вестник „Дер щандарт” публикува интервю с нея по повод 10-годишнината от терористичните атаки в САЩ. Публикуваме го със съкращения.
►Кои са най-значимите промени в американската политическа култура през последните 10 години?
– Последиците от атаките на 11 септември бяха наистина извън нормата, но не е възможно да се претегли влиянието им върху политическата култура. Катастрофата предизвика две войни. Параноята на управляващите доведе до ограничаване на гражданските права, до супер овластени министерства, до затвори за военнопленници, до военни трибунали и Гуантанамо. Това е тъжната истина – насилието води до още повече насилие.
Убийството на почти 3000 души в Манхатън и още 125 във Вашингтон даде поглед към доброто и злото, какъвто не съществуваше от края на Студената война. Врагът ни не беше съвсем нов, но след 9/11 значението му се промени. Варварите са били винаги част от човешката история, само лицата им са се сменяли. Всеки американски гражданин вече знае какво означава „джихад” . Хората искат прости отговори, но политиците не могат да предложат нюанси, а клишета.
►Какво се промени във всекидневието?
– За хората, които не изгубиха близки, животът в голяма степен се върна към нормалния си ритъм. Но всички са травмирани. Дълго време аз потрепервах, когато чуех самолет или хеликоптер. Страхувах се, когато метрото спреше между две спирки, и се питах дали Бруклинският мост ще експлодира, докато минавам по него с такси или пеша. Както много нюйоркчани, и аз очаквах втора атака. И понеже не се случи, вече спрях да я чакам.
►Значи 11 септември не е променил много неща лично за Вас?
– Напротив. Все още ми е много трудно да говоря за този ден. В този ден дъщеря ми за първи път се качи сама на метрото за училище. 20 минути преди атаката влакът е минал под Световния търговски център. Когато се обадих в училището й, ме увериха, че е пристигнала невредима.
Шестгодишната ми племенница беше на училище на три преки северно от кулите близнаци. Когато първият самолет се удари, сестра ми хукна да я прибира. Тогава все още мислехме, че става въпрос за злополука. По пътя видя забиването и на втория самолет, както и последвалата паника. Успя да вземе дъщеря си и да избяга с нея.
Когато една приятелка изтича до дома си близо до кулите, се спъна в откъсната човешка ръка.
Друг приятел се намирал наблизо, когато кулите се сринаха. Тръгнал пеш към дома си в Бруклин и когато жена му му отворила, видяла призрак – целият покрит с бял прах и със стотици малки кървящи рани от набитите стъкла.
Едно момченце от класа на племенницата ми получи страхова невроза от горящите стълбове.
Момиченце отказа да докосва повече земята с краката си и се налагаше дълго майка му да го носи навсякъде.
Няколко дни след 11 септември сестра ми беше посетена от двама полицаи, които търсеха човешки останки на покрива й.
Всяка отделна история е много по-силна от абстракциите за това как се променят нещата. Нещата се променят за всекиго по различен начин.
►Колко силни бяха и са в момента гласовете, които настояват за отмъщение?
– Дори в дните след 11 септември аз не видях нито един човек, който да иска отмъщение. В нашия квартал спонтанно направихме шествие в памет на 12 пожарникари, загинали при опит да спасяват хора. Ние носихме свещи и пяхме „We shall overcome“ – химнът на движението за граждански права. Десет години по-късно в светлината на войните и ксенофобията, споменът има привкус на горчива ирония.
Въпреки атаките Ню Йорк остана забележително толерантен град, град на много нации, етноси, религии и езици. През повечето време се разбираме добре помежду си. В Ню Йорк няма някакви особени „други”. Всички сме други. Всекидневният живот в този фасетъчен град е най-добрият мемориал на загиналите. Един жив мемориал.
