Начало / Любопитно / „Любов призори“ от Елизабет Барийе (откъс)

„Любов призори“ от Елизабет Барийе (откъс)

„Париж, Париж“ – шепне поетесата в стаята, когато влиза французойка с раирана престилка. „Тук сте –  заявява ѝ камериерката, застанала зад нея, –  отворете прозореца, не разпознавате ли Триумфалната арка?“ Ахматова не благоволява да погледне. Този разкошен паметник не е очакваният от нея Париж. Някогашният Париж. Как да бъде разбрана? С какви думи да изрази разочарованието си? Нейният влажен Париж, нейният Париж на почернелите като изписани страници стени, нейният Париж на съзаклятията под мостовете и под арките, нейният хаотичен Париж на мрачните и тайнствени улички. Откраднаха ли ѝ го? И минижупите, като навсякъде, мокасините, безформените дъждобрани. Парижанките, чиято елегантност ѝ отправяше нови предизвикателства ден след ден. Какво се е случило с тях?

Трябваше да дойде без придружители. Сама щеше да се огледа добре, сама можеше да се отпусне, да остави раните да прокървят. Но ето че тук са племеничката, студентката, задълженията, и – което е най-мъчително  – изниква непредвиденият парад на призраците. Емигрантите, „белогвардейците“, както ги наричат тук, са по-многобройни, отколкото в Лондон: неузнаваеми приятели, боледуващи от техните спомени; вчерашни млади надежди, днес – изпълнени с горчивина и със съзнание за поражение; бивши красавици, които вече не смееш да погледнеш в очите. Всички са нетърпеливи да почетат героинята, да открият върху това някога възхитително лице опустошенията на демократичните времена. Очите, които се навлажняват, ръцете, които треперят, стенанията. Ахматова губи търпение. Всеки от нас изживява собствената си трагедия по отношение на стария свят: това трябва да каже, за да сложи край на този маскарад. Но тя им отговаря, усмихва се. Още малко чай, скъпи приятелю?

Ние сме изгубено поколение, лирично поколение!

Призракът, който ѝ се ще да се появи, остава невидим.

Вече няма чай в чашите. И слава Богу, никакви посетители преди утре. „Да ми поръчат такси!“ Държат ѝ ръцете. Във Вашето състояние, не е препоръчително. Познатият дяволски кръг от безпокойства по всеки повод. Ахматова се отскубва и грабва палтото си.

Анна Андреевна, къде искате да отидете?

Да се срещна с младостта си, би бил удобният отговор. Изпитва ужас от сговорчивостта си: може би трябва да се попречи на съдбата. Няма да излизам от таксито, уверява тя. Това не е обещание, на нейната възраст не може да направи повече.

До Монпарнас? До Монмартър? Към малките улички около Пантеона? Към ателиетата на „Фалгиер“? Къде се е скрила младостта ѝ?

Карайте, казва тя на френски.

Какво иска всъщност? В никакъв случай не тръгва на поклонничество. Чела е някъде, че гробът му е в „Пер Лашез“, гробището на прочутите; там Уайлд има грандиозен мавзолей. Последното нещо, което би направила, е да отиде там. Смъртта. Модиляни винаги я е пренебрегвал, като всеки истински творец, всъщност да рисуваш, да ваеш, да пишеш, да композираш химни, опери, елегии, означава да покажеш на смъртта нейния провал.

Какво иска  тя? Да му говори или, по-скоро, мислено да се свърже с него. Да бъдем прозорливи: смъртта е нищо, така е, но този, който е бил, вече няма да бъде, никога вече, дори ако заложи на мечтата. Мечтата винаги остава дело на самия мечтател, мечтата винаги е монолог. Така че да му говори, както е правила често, тихо, като на себе си, винаги вярна на тази върховна доминанта на спомена: дистанцията.

„Фалгиер“ съществува ли още?

Шофьорът отговаря, че рядко ходи там. Анна затваря очи. И всичко изниква: изпълненото с рисунки ателие, малкият двор и късчето небе, главите, подредени до стената.

Няма никой до нея, няма убийци на мечти, които да ѝ разказват какво се е случило със скулптурите, когато Модиляни напуснал „Фалгиер“, за да отиде в ново ателие на булевард „Распай“. По време на посещението си при него през 1913 г., Осип Цадкин  е изпълнен с вълнение от великолепните глави, оставени като загадка в мръсен двор, и от гледката на лежаща навън статуя, преобърната, като след плячкосване.

Когато преминеш Сена, улиците се стесняват, издигат се и се въртят. Анна се чувства освежена, ето ги най-после сокаците, стъпалата, потръпването на дърветата, чувствеността на сенките на уличните лампи. Нищо не се е променило. Кой би искал да бъде прозорлива? Трябва само да е честна, да е честна в мечтата и въпреки нея, сега трябва да признае какво е дошла да търси в Париж: възможността за появата на едно видение.

На какво би приличал след толкова много време? Би ли се превърнал в прославен светец? Ами загриженият му вид в края на деня? Нахаканият му поглед, когато някоя рисунка е намерила клиент, платил добра цена? А може би и друга същност, непозната за нея? Те се срещнаха толкова рано, обичаха се толкова бързо.

Не посмява да помоли шофьора да намали скоростта. На какво се надява?

Ако той се появи срещу нея, ето какво ще се случи: ще продължат да вървят оттам, където спряха, ще съгласуват стъпките си, ще подчиняват телата си на съучасническия и общ ритъм, броденето им ще щурмува щастието по улиците, диалогът между тях ще потече отново, естествено, със същата страст, със същия плам при всяка схватка, и както преди, прекъсвайки го изведнъж; той ще хваща ту ръката, ту дланта ѝ, ще възхвалява късмета им, да, както преди, под парижкото небе, това неповторимо, най-после намерено отново небе, тя ще слуша съблазнителния и напевен глас, този любим глас, който ще ѝ каже: „Само вие можете да постигнете това! Общуваме!“

Свързани заглавия

Излезе роман за любовната връзка на Анна Ахматова с Амедео Модиляни

„Любов призори“ тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

211764_b

Колко малко е нужно, за да бъде човек истински щастлив!

В един дъждовен летен ден от тази незабравима „Добра година“ животът на младия финансист Макс …