Начало / Автори / Христо Смирненски: Аз не зная защо съм на тоз свят роден, не попитах защо ще умра, тук дойдох запленен и от сивия ден, и от цветната майска зора

Христо Смирненски: Аз не зная защо съм на тоз свят роден, не попитах защо ще умра, тук дойдох запленен и от сивия ден, и от цветната майска зора

На 17 септември 1898 г. в Кукуш е роден Христо Димитров Измирлиев, известен най-вече като Смирненски. Туше Делииванов – революционер, участник във Вътрешната македоно-одринска революционна организация, споделя за семейството на поета:

„Измирлиевци са страдали в борбата за българското духовно възраждане. Бащата на това момче е затварян, съден и измъчван в тези борби от турските власти по подстрекателства на гъркомани и на гръцките владици. Измирлиевци са уважаван род от всички кукушани българи.”

Първите си поетични опити Христо Измирлиев прави още в гимназията под влияние на брат си Тома. Въпреки че умира само на 24 години, Смирненски оставя забележително поетично наследство, в много отношения ненадминато и до днес. Текстовете му са събрани в 8 тома. Считан е за ярък  представител на постсимволизма в българската литература. Желанието му за глобална промяна в света и острата социална критика го правят актуален и през ХХІ век. Част от творбите му бяха популярни в годините на социализма и това е причината името му да се свързва с определена политическа формация. Това е и причината името му да се неглижира сега, когато България е отново на кръстопът.

Нека си припомним някои от поетичните му шедьоври, които са сред бижутата в българската литературна съкровищница.

Приказка за честта

В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той „In vino veritas!“
Ще бъда пред теб откровен!

Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!

Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.

Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.

Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.

Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
„Човек без капчица чест!“

Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
„Без чест ли си? — Прави ти чест!“

Един господин ме целуна: „Ах, братко,
и ти ли!… Ей, кой да те знай!“
Две хубави дами ми казаха сладко:
„Елате в нас утре на чай!“

Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но… винаги с чест!“…

И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.

Любов под луната

Не свеждай ти погледа светъл,
не сплитай печали над нас –
бакалина стар е свидетел
как свято обичам те аз.

Припадне ли нощ сребролунна,
открехнат се малки врата
и в привет сърдечен целуна
рубина на твойте уста.

В небесната шир бледосиня,
усмихнат се бели звезди,
а в дреха от лунна коприна
нощта над сърцата ни бди.

Но късно е. В порив прощален
ний слеем горящи уста,
а старият, мъдър бакалин
въздъхне лирично в нощта.

Юноша

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.

Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.

И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи —
златолюспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.

В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.

Аз познах свойте братя във робски керван,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух — обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.

И настръхнал от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!

Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!…

И тогава — залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора, —
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.

Свързани заглавия
Христо Смирненски: Аз виждам: раждат се тълпи…
Възстановен е гробът на Христо Смирненски преди отбелязването на 90 години от смъртта му

Творби от Смирненски тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …