Начало / Автори / Христо Смирненски: Аз не зная защо съм на тоз свят роден, не попитах защо ще умра, тук дойдох запленен и от сивия ден, и от цветната майска зора

Христо Смирненски: Аз не зная защо съм на тоз свят роден, не попитах защо ще умра, тук дойдох запленен и от сивия ден, и от цветната майска зора

На 17 септември 1898 г. в Кукуш е роден Христо Димитров Измирлиев, известен най-вече като Смирненски. Туше Делииванов – революционер, участник във Вътрешната македоно-одринска революционна организация, споделя за семейството на поета:

„Измирлиевци са страдали в борбата за българското духовно възраждане. Бащата на това момче е затварян, съден и измъчван в тези борби от турските власти по подстрекателства на гъркомани и на гръцките владици. Измирлиевци са уважаван род от всички кукушани българи.”

Първите си поетични опити Христо Измирлиев прави още в гимназията под влияние на брат си Тома. Въпреки че умира само на 24 години, Смирненски оставя забележително поетично наследство, в много отношения ненадминато и до днес. Текстовете му са събрани в 8 тома. Считан е за ярък  представител на постсимволизма в българската литература. Желанието му за глобална промяна в света и острата социална критика го правят актуален и през ХХІ век. Част от творбите му бяха популярни в годините на социализма и това е причината името му да се свързва с определена политическа формация. Това е и причината името му да се неглижира сега, когато България е отново на кръстопът.

Нека си припомним някои от поетичните му шедьоври, които са сред бижутата в българската литературна съкровищница.

Приказка за честта

В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той „In vino veritas!“
Ще бъда пред теб откровен!

Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!

Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.

Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.

Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.

Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
„Човек без капчица чест!“

Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
„Без чест ли си? — Прави ти чест!“

Един господин ме целуна: „Ах, братко,
и ти ли!… Ей, кой да те знай!“
Две хубави дами ми казаха сладко:
„Елате в нас утре на чай!“

Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но… винаги с чест!“…

И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.

Любов под луната

Не свеждай ти погледа светъл,
не сплитай печали над нас –
бакалина стар е свидетел
как свято обичам те аз.

Припадне ли нощ сребролунна,
открехнат се малки врата
и в привет сърдечен целуна
рубина на твойте уста.

В небесната шир бледосиня,
усмихнат се бели звезди,
а в дреха от лунна коприна
нощта над сърцата ни бди.

Но късно е. В порив прощален
ний слеем горящи уста,
а старият, мъдър бакалин
въздъхне лирично в нощта.

Юноша

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.

Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.

И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи —
златолюспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.

В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.

Аз познах свойте братя във робски керван,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух — обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.

И настръхнал от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!

Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!…

И тогава — залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора, —
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.

Свързани заглавия
Христо Смирненски: Аз виждам: раждат се тълпи…
Възстановен е гробът на Христо Смирненски преди отбелязването на 90 години от смъртта му

Творби от Смирненски тук

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „Ню Йорк Таймс” за най-продаваните книги в САЩ

Бестселър листата на „Ню Йорк Таймс” е една от най-авторитетните в света. Класацията беше обновена …