Христо Смирненски: Аз виждам: раждат се тълпи…

На днешния ден, 18 юни, преди 90 години, умира Христо Смирненски, ненавършил 25 години. Преди да издъхне „поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, разказва неговата сестра по-късно. Веднага  (същия ден по обяд) тялото му е изложено в столичната църква „Свети Крал” (днес „Света Неделя”).

“Опелото в черквата “Свети Крал” току-що бе привършило. Пред потъналите в скръб почитатели на поета неочаквано се изправи Гео Милев. В занемелия храм прозвуча неговият вълнуващ глас. Той говори за тежката загуба, която понася българската поезия със смъртта на Смирненски, говори за неговите блестящи качества на изключителен поет…
И Гео Милев беше дошъл да се поклони пред тленните останки на Смирненски, но той се сбогува с него не като нас – това бе непосредствено след девети юни 1923 година. Време, когато не всеки имаше кураж да каже какво мисли”, разказва в спомените си съвременникът Коста Георгиев.

Смирненски е емблематичен представител на постсимволизма в българската литература. Започва да пише хумористични стихотворения още в гимназията. Известен е и като Ведбал (другия му псевдоним). Възхваляван е от лявата литературна критика (и заради социалистическите идеи в творчеството си), но определен от съвременните му консервативни литературоведски кръгове като автор на „приложна поезия“. Истината обаче е, че Смирненски е невероятен поет, поезията му е устремна, текстовете му имат изповеден характер и най-характерното за тях е тържественото и празнично усещане за една необходима промяна в света, огорчението от суровата действителност и готовността за борба за промяна.Това е и, което иска днес, 18 юни 2013 г., българският народ.
Предлагаме ви неговата  „Приказка за стълбата”, която трябва да стане библия за всеки, който протяга ръце към властта.

Приказка за стълбата

Посветено на всички, които ще кажат:
                        „Това не се отнася до мене!“

– Кой си ти? – попита го Дяволът…
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

– Вие мразите ония горе? – попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

– О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

– Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

– Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

– О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

– Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…

– Ти пак ще чуваш! – успокои го Дяволът и му стори път. – Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

– Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

– Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?… – И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

– За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

– Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

– Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

– Виж голите им кървави меса.

– Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…

– Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

– Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

– Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си – тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

– Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
– Напротив – най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

– Да бъде! Вземи ги!

…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

– Кой си ти? – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

– Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

Книги с творбите на Смирненски тук