Лира Литературно-рекламна Агенция
Англичанинът Кристофър Бъкстон e роден в семейство на режисьор и актриса. Учи в католическа гимназия. След като завършва Кентския университет, работи като учител в Португалия, Норвегия и България. Преподавател е по медии и комуникации в колежа в Брейнтрий. С пристигането си в България през 1977г. Кристофър Бъкстон се влюбва в страната, нейната история и култура и преди всичко в бъдещата си съпруга. Поддържа близки контакти с България и преживява много от драматичните й обрати през последните 30 години. Има дъщеря и син. Първият му роман „Далече от Дунава“ е публикуван през 2006 г. Сега авторът е отдаден изцяло на писане, като дели времето си между Бургас и Колчестър. На 18 септември, четвъртък, от 16 ч в столичната книжарница „Хеликон-Витоша” Бъкстон ще има среща с ученици от софийските училища по повод последната му книга „Седемте палавници и властната принцеса“.
–––––––––––––––
През 70-години на ХХ в. Вие се озовавате в България. Защо, какви са причините да напуснете родината и да минете зад Желязната завеса? Как реагира Вашето семейство?
– Моето семейство е театрално и е свикнало с пътувания. Разбрах отрано, че обичам да се срещам с други култури и най-лесният начин беше да стана учител – да мога да пътувам и да получавам заплата. България беше третата ми държава – след фашистка тогава Португалия и снежния социалдемократически рай в Норвегия, исках да опитам чист комунизъм в една топла и за мен напълно непозната държава.
Какви бяха първите Ви впечатления от България? Имахте ли някаква представа за живота в социалистическия блок? Съжалявали ли сте някога за избора си?
– Сурови имиграционни власти и митничари, тъмнината на нощни улици, миризмата на печени чушки, фантастични колеги и ученици, консерви грах в неработещи хладилници – много бързо свикнах с всичко това, с помощта на съседите ми, новите ми приятели и колеги. Всички мои впечатления от соцвремето могат да се намерят в романа ми „Прудънс и червеният барон”. Никога не съм съжалявал за избора си.
Години наред сте преподавали английски. Помните ли първия си клас, някои от учениците си? Известно е, че Петя Дубарова е била Ваша ученичка.
– Помня ги всички, но сега понякога не ги разпознавам, защото са се променили много. За съжаление образът на Петя не може да се промени в моята памет. Нито пък нейното погребение – нейният труп беше първият, който видях в живота ми. Какъв контраст с жизнерадостната Петя, която познавах отпреди.
България изживява тежка политическа и икономическа криза. Българското образование също е в дълбока криза. Неграмотността се увеличава със застрашителни темпове. Бихте ли направили паралел между английската и българската образователна система?
– Да! И двете са в труден период! В момента организирам семинар с българско/английско участие в Лондон за нашето Българо-британско общество. Казва се „Общите предизвикателства пред двете образователни системи”. Лично аз намирам много общи теми – като се започне от това откога трябва да се преподава история, до предимството на частните училища, до включванията на малцинствата в образователната система, влиянието на политическата коректност, системите по изпитване и прочие.
Нечетенето сред подрастващите е голям проблем в световен мащаб. Можете ли да предположите защо? Вашите внуци четат ли?
– Разбира се, дигиталните игри имат голямо влияние не само върху децата, но също и върху младите хора. Интензивността на всекидневния живот също си казва думата. Имаше спад на четенето в Англия, но това се оправи донякъде – особено при децата. Трябва да благодарим на такива автори като Роалд Дал и Дж. К. Роулинг. Имам внучка на 2 години и половина. Тя много обича своите книжки. В Англия броят на детските читатели продължава да расте покрай многото забавни детски книги.
Как може да се популяризира четенето? Има ли връзка между упадъка му и тоталната комерсиализация, която завладява света?
– Не бих казал това. Донякъде книжният пазар е част от тази „тотална комерсиализация”, която не изключва качествените книги и автори. Според мен упадъкът на четенето зависи повече от липсата на подходящо време и от многото разсейвания. Четенето може да се популяризира най-много от родителите, които четат на своите деца преди да си легнат, от видни ВИП-ове, които споменават какво четат, и от некорумпирани популярни критици, които насочват публиката към добри книги. Училището също има роля в повишаването на четенето.
В нашите представи Англия е страна на традицията, което е вид щит срещу нововъведенията. Как върви там процесът по дигитализация на книгите?
– Англия отдавна не е стереотипна земя на традиции. Вече сме много космополитни. Англичаните са практични хора. Тези, които пътуват всеки ден с градския транспорт, четат своите книги най-вече от таблети. Не мисля, че това означава смърт за книгата. Книжарниците навсякъде докладват за печалби – но най-много със суперкомерсиални книги от жанра на криминалетата, чиклит и жанра на ужасите. Сериозната литература е много подпомагана от различни добре маркетирани награди.
Вие сте автор на три силни исторически романа, базирани на българското минало. С какво Ви привлече нашата история, а не английската?
– Българската история е златна мина на подходящи за Шекспир и Верди истории. За съжаление тя е много непозната за повечето български читатели. Но има нещо друго, аз не пиша само за българската история – моята голяма тема е сблъсъкът между България и Запада.
По въпроса защо не пиша за английската история – честно казано, защото има толкова много добри популярни автори и на исторически романи, и на документални книги, които пишат за нея.
Прави впечатление изключителната Ви точност, придържането Ви към историческите факти, независимо че става дума за художествена литература. В един от романите Ви има карта на събитията, в друг снимки от действителните места, където се разиграва действието. Трябва ли историческият роман да се стреми към максимална достоверност?
– Е, нали англичаните са известни с точността си! Не е задължително, но има разлика между фентъзи („Игра на тронове”) и исторически роман. Винаги трябва да се очакват атаки от исторически педанти и аз се опитвам да направя всички възможни изследвания. Все пак пиша романи и трябва да има място за въображение – но каквото измисля, трябва да пасва на историческия период.
В България интересът към историческите романи е доста ограничен, за разлика от Великобритания, където този жанр се продава отлично. Как си обяснявате това?
– Ох! Не знам. Навремето България имаше прекрасни исторически писатели. И ще има пак. Сигурен съм. Може би сегашното положение е заради тъмната сянка от сталинизма, в която бяха обвити много исторически писатели на България. Сега писатели като Милен Русков и Алек Попов са се освободили от нея с голям успех. Те са носители на светлината.
Книгите Ви с български сюжети продават ли се във Великобритания? Има ли интерес към българската история там?
– Продават се повече в дигитален формат и получавам добри отзиви от читатели. В момента там няма голям интерес към българската история, но кой знае, може да се появи!
Познавахте ли Мерсия Макдермот, авторката на няколко книги за големи имена в българската история, написани по времето на социализма? Какво стана с нея?
– Не я познавам лично, но е жива и още пише антропологичните си книги.
Последната Ви книга е за деца. Защо сменихте жанра и публиката? Трудно ли се пише за деца?
– Разбира се, че е различно – но когато имам публика, тоест децата ми и внучката ми, това е достатъчно предизвикателство. Децата ме карат да преоткрия детския дух в себе си. Тази приказка съществуваше още от 1983 г. в неписмена форма и беше крайно време да я напиша.
Какво ще се случи на 18 септември в столичната книжарница „Хеликон-Витоша”?
– Надявам се, че ще се получи нещо интересно– един жизнерадостен разговор между писател и детската публика на тема как се пише детски роман. Не искам да издавам твърде много тайни!
Кои автори са Ви повлияли най-много във формирането Ви като писател? С какво?
– За мен Джоузеф Конрад е герой, той ме стимулира много – полски моряк, който е писал толкова добре на втория си език, че влезе в списъка на най-великите английски писатели. Фокнър също ме е накарал да пиша. Четенето на трилогията „Самуил” на Димитър Талев ми отвори очите за богатството на българската история. Йовков затвърди мнението ми за силните български герои.
Кои са любимите Ви български автори? А английски?
– От класиците – Ивайло Петров, Елин Пелин, Димитър Талев, от по-новите – Милен Русков, Алек Попов, Васил Георгиев, Йордан Свеженов и Захари Карабашлиев. Английският автор, който уважавам от детството си до днес, е Чарлс Дикенс.
Какво четете в момента?
– „Усмивката на кучето” от Димана Трънкова.
Интервюто взе Румен Василев
Свързани заглавия
Кристофър Бъкстон: Авторитетът и властта се побеждават с творчество, невинност и инстинкт
„Радослава и викингският принц” – роман отвъд учебникарските представи за епохата на Самуил
Кристофър Бъкстон: Английската преса тръпне, когато се дава „Букър”. Тук литературните събития минават незабележимо
Кристофър Бъкстон: Във вашата история намерих драма, достойна за перото на Шекспир
Кристофър Бъкстон написа втори исторически роман
Книги от Кристофър Бъкстон тук
„Радослава и викингският принц“ тук
