Творбите, спечелили конкурса „За ползата от нечетенето и вредата от четенето”

Антон Парталев с есе и Христо Кърджилов с разказ спечелиха конкурса на тема  „За ползата от нечетенето и вредата от четенето”. Победителите бяха обявени в събота вечерта в бургаската книжарница „Хеликон”.Събитието беше част от фестивала „Четящият човек”. Ето и творбите:

„За ползата от нечетенето и вредата от четенето”  

Антон ПАРТАЛЕВ

Четенето е безполезно, а и често много опасно. От него човек може да научи, че е малка частица от нещо огромно, отвъд неговите разбирания и същевременно сам по себе си чудо. Може да започне да си задава големи въпроси и така да изгуби съня си. Може да се пристрасти, да стане слуга на собствената си съвест, а с всеки въпрос, на който си отговаря да възникват два нови. А кой човек в историята задавал много въпроси, се е измъкнал безнаказано?!
Другият живот, онзи без книгите е по-лек. С него всичко е ясно и просто, без сложни въпроси, безполезни разсъждения и глупави отговори, като „истина“, „справедливост“, „прошка“, „любов“, „изкупление“, „Бог“ и пр., които и без това нищо не значат. И след тях небето пак ще е синьо, две и две ще прави четири и ако не си платиш тока, ще го спрат.
Аз обичам да чета. Не съм го искал, но и никой не ме е питал. Вярвам, че човек се ражда така и няма сила на света, която да го промени – нито родители, нито училище, нито среда, нито каквото и да е било. Далеч съм от идеята, че съм много умен или много начетен, но и малкото, което съм натрупал от книгите, само ми доказва, че „който трупа знания, трупа тъга“. И колкото повече печеля за себе си, толкова повече губя за другите. Да си четящ човек, значи да си и самотник.
С всяка прочетена книга ми е все по-трудно да се смея на старите вицове и на безвкусните смешки. Все по-мъчително търпя изтъркани теми и хората, които като срещна след дълга раздяла виждам, че не са свършили нищо друго освен да остареят. Отчайвам се от предателствата и огорченията, които приписвах само на преувеличените, отрицателни, литературни персонажи и наивно смятах, че в живота „такива хора не може да има“. Отдалечавам се от приятелите, с които съм играл футбол зад блока и съм пил вода от една бутилка, а днес не можем да си разменим две смислени изречения. Писна ми да слушам колко е зле всичко, колко е скапана държавата, как  нищо не става, като аз самият съм отраснал в кошмарна бедност, а сега живея добре благодарение единствено на собствения си ум, прочетените книги и вярата, че животът е такъв, какъвто си го направиш. Не мога да се вълнувам какво е станало снощи в ТВ предаването „Биг Брадър“, като същата вечер съм затворил задната корица на „1984“ на Джордж Оруел.
Отричам се от общото безсилие, злобата, завистта, пораженската нагласа и онези, които ги представляват. Не се вписвам в тъжната им картина. Почти не ми останаха приятели и все по-малко нови запознанства ме вълнуват. Ето това е вредата от четенето. Да искаш повече изглежда е вредно, да очакваш повече – също. Обаче винаги се питам: „Вреда ли е наистина?“. Вреда ли е да пресичаш на зелено, само защото повечето хора нямат търпение и притичват на червено?
Имам сприхав характер, който с времето отчасти успях да обуздая. Научих се, да насочвам усилията си към битките, които наистина си заслужават, вместо да разпилявам енергията си. Преди смятах, че всяко мое мнение е „завинаги“, то е единственото правилно и всеки, който не е съгласен с него, трябва да бъде убеден, че не е прав. Отне ми известно време и доста прочетени книги, за да разбера, че греша.
Ще продължавам да чета и с присъщата на младоумните невъздържаност, да презирам тези, които не четат. Докато дойде онзи ден, в който ще открия някой, много по-начетен и извисен от мен. И като огледам по-мъдрия насреща, натрупал и повече тъга, ще си кажа: „Ех, добре, че поне не съм като него. В този живот има и други неща, не само книгите.“. Ще осъзная, че пред мен има още много път, но както бе казал някой, някога: „Не е важна целта, а какво научаваш по пътя до нея.“ Не си спомням кой го е казал. Сигурно съм го прочел някъде.
–––––––

Само една шега

Христо КЪРДЖИЛОВ    

Първото нещо, което направих, бе да се отърва от книгите. На доста от тях отдавна им бях метнал окото и на няколко пъти дори тръгвах да се разправя с тях, но не намирах сили. Сега обаче имах солиден повод. Местех се. Отивах в друг апартамент и вече без троха угризение напълних два големи сака с литература и ги завлачих към площада. Живеех на стотина метра от него, но от срам да не ме види някой познат, завих вляво и по възможно най-дълъгия път стигнах до масите на антикварите. Спрях задъхан и треперещите ми ръце, освободени от тежестта, сами се вдигнаха встрани и нагоре, сякаш за прегръдка с мъжа зад сергията с наредени книги. „Продавам няколко томчета – рекох обрано. – Ще ги погледнеш ли?” Търговецът имаше изражение на човек, на когото току-що са му казали, че това, което е глътнал преди миг, не е макарон, а голям глист. „По пеесе стотинки на парче – отсече.” „Ама ти дори не ги разгледа! А и някои заслужават лев, дори и нагоре!” „Ти май не ме разбра. По пеесе стотинки за саците! А литературката си я носи обратно.” Задавих се от гняв. „Решавай – продължи, – ама бързо, че така, както ми стърчиш отпред, пречиш на клиентите.” Затътрих се, този път смазан не от тежестите, а от гаврата на този простак. Клатех се като метроном,  бавно стъпвайки пред сергиите с подредени книги. Въртях врат и търсех топлота и доброта в очите на някой търговец, очаквах приятелско кимване и жест на интерес към моя багаж, носен с отворен цип. Все пак опитах още веднъж. Изсмяха ми се на мига, щом видяха две-три заглавия. Вече се страхувах от трети провал и не смеех да спра и да си предложа стоката отново. Пресякох цялата дължина на площада, но никой не ми обърна внимание. Отчаянието изцеди и последната ми капка надежда. Седнах на една оронена кашпа и не знаех какво да правя. Нито можех да ги продам, нито да ги върна обратно, нито да ги оставя на плочките пред себе си. Въпреки че бяха книги, веднага щеше да се намери бдителен минувач, който да се развика, че така замърсявам градската среда.
Най-напред му видях обувките. Бяха с отпрани подметки и покрити със засъхнала кал. Панталоните смъкнати, с набрани крачоли и оръфани краища. Вдигнах очи. Клошар с две шапки на главата и широка като празно портмоне усмивка. Във всяка ръка държеше по няколко торби с рекламни надписи, от които стърчаха пластмасови бутилки. Гледаше ме като улично куче, усетило, че може да задигне нещо. На мига разбрах, че това е моят човек. „Искаш ли да изкараш пари? Добри пари, а?” – попитах ведро и приветливо.  Той си затвори „портмонето” и ме погледна подозрително. „Виж, имам едни скъпи книги тук, но нямам никакво време да се занимавам с тях. Местя се на друго място, а камионът с мебелите и хамалите заминаха за новата ми къща. Вече ме чакат там. Та ако желаеш да ги вземеш – твои са.” Не дочаках отговора и започнах да вадя „литературката” от саковете. Мъжът се нахвърли върху стоката, а аз бързо се отдалечих, но след пет-шест метра спрях и се върнах. „Знаеш ли, каквото ти дадох – за теб е. Но имам едно условие.” Уплашено ме погледна и изфъфли: „Ето, знаех си, че има нещо! Знаех си!” „Има, и то е да прочетеш по твой избор три от тях за една седмица. Следващия петък, пак по това време, ще те чакам наново тук, за да ми ги разкажеш.”  Загледа се в мен и бавно отвори „портмонето” си. Този път видях оцелял зъб, който просветна като малка жълта монета на дъното. Приех лицевия отвор за усмивка, сетне тихо, сякаш се страхуваше да не го чуят други, каза: „Гледай сега – думите излизаха от устата му обгърнати с вкиснал дъх на вино, – има проблем – аз не мога да чета. Виждаш ли, понякога е полезно да не знаеш буквите. Така, че губиш, приятел. Ако искаш, взимай си книжките обратно.” „Не, не! – почти извиках, и обърнал гръб, с бърз ход към къщи се обадих – Остави! Това беше само една шега!”

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔