Лира Литературно-рекламна Агенция
Обичам славянските богове, най-вече защото е трудно да се намери информация за тях
Нийл Геймън е английски писател на фентъзи, научна фантастика и комикси. Роден в село Порчестър, Англия. В началото на осемдесетте години се занимава с журналистика. Започва писателската си кариера през 1984 г., когато написва биографична книга на групата „Дюран Дюран”. Добива популярност с комикса си за възрастни „The Sandman”. Женен е, има две дъщери и един син. Живее в Минеаполис, Минесота.
Българския читател го познава от „Книга за гробището”, „Никога, никъде, никой”, „Чупливи неща” и др. От скоро на книжния пазар е и „Момчетата на Ананси”
►Кои са тримата Ви най-любими богове за всички времена?
– Обичам Чернобог. Обичам славянските богове, най-вече защото е трудно да се намери информация за тях. Сигурен съм, че ако имаше истории за тях, нямаше да ги харесвам чак толкова, но Чернобог го доизмислих за „Американски богове”, много ми беше приятно да импровизирам по темата, затова той определено е един от любимците ми.
От скандинавския пантеон отчаяно харесвам Локи, макар че, технически погледнато, той не е точно бог, а великан, който отишъл да живее с боговете. Мотал се с тях и ги вкарал в неприятности, а аз харесвам всички, които се мотаят и създават неприятности, защото така се раждат най-добрите истории.
Колкото до Ананси – обичам Ананси. Обичам всички пакостливи богове, а най-хубавото е, че той е малък пакостлив бог. Повече от него харесвам само Койота, който е изобретателен пакостник от американски произход. Той е малко по-голям и по по-силен от Ананси.
►Първите трима богоподобни гении в личната Ви класация?
– Аз съм заклет фен на Стивън Зондхайм, заради онова, което прави с думите, с музиката и с думите и музиката едновременно. Той е един от хората, които пораждат у мен благородна завист.
Винаги съм смятал, че Дъглас Адамс е гений. Имах късмета да работя с него покрай книгата си „Без паника”, нещо като продължение и близък приятел на неговия „Пътеводител”, още когато бях млад журналист на невръстните двайсет и пет години. Двамата разговаряхме дълго и често, аз го интервюирах многократно и през цялото време бях наясно, че имам насреща си гений. Това е полезно да се знае, между другото. В онзи период той не беше особено щастлив, нито особено продуктивен, и повече време прекарваше в неписане, отколкото в писане, което не е добре, ако искаш да си писател. Но пък умът му беше изключителен.
Мисля, че всички гении – или поне онези, на които съм попадал – имат донякъде обтегнати отношения с реалния свят, защото собственият им вътрешен свят е пренаселен. Може да са гении, но често имат нужда от някой, който да върви до тях и да държи връвчицата. Те са като балони, пълни с хелий.
Самият аз не се смятам за гений и никога не съм се смятал. Разни хора идват при мен и ми казват: „О, вие сте гений”. Не, не съм. Имам талант, но разликата между таланта и гениалността е огромна. Това, което е при хората, които стигат до хълма и казват: „О, това е планина”, а хълмът отговаря: „Не, не”.
Колкото до третия гений в моята класация… май няма такъв. Тоест, синът ми Майк прави с компютрите неща, от които очите ми се кръстосват, освен това съм почти сигурен, че моят приятел Алън Мур е гений, но много по-лесно е да не издигаме хората на пиедестали, нали? Така е по-лесно за всички… и за тях.
►Кои са най-добрите начини да оцелееш по време на семейни сбирки?
– Моят начин винаги е бил да си нося книга. Така издържам семейните събирания. Случвало се е баща ми да ме обискира още на вратата в търсене на книги, които да конфискува. Прави го от страх, че ще се запилея някъде с книгата и ще се държа като асоциален тип. Но ако питате мен, това все още е най-добрият начин да преживееш семейните събирания.
►Най-засрамващият момент, причинен ви от родител? Обискирането може би?
– Проблемът с родителите е – и това го казвам като родител, – че ние сме обречени да поставяме децата си в неудобни ситуации, това ни е в природата. Мислех, че съм го надраснал, но при последното си пътуване до Англия се озовах в една закусвалня с дъщеря ми Мади – която е на десет и през повечето време е заета да се срамува от мен – и с майка ми, която е чудесна дама в осмото си десетилетие.
Майка ми влезе в спор с момичето зад щанда и скоро разговорът стана толкова засрамващ, че аз избягах, уж да проверя дали колата си е на мястото. Не съществуваше вариант колата да се преместила самичка, но въпреки това аз реших, че ще е по-добре да изляза и да проверя колата, отколкото да стоя в заведението и да се червя.
Дъщеря ми, от друга страна, явно изобщо не намираше баба си за източник на засрамващи ситуации; напротив, смята я за адски забавна.
Затова си мисля, слава на небесата, че това нещо, изглежда, прескача през поколение и следователно има известен шанс внуците ми да не страдат заради мен толкова, колкото страдат децата ми.
Ала най-лошите неща, които се запечатват в спомените ни, често са обикновени дреболии. Помня, че когато бях тийнейджър и следователно особено чувствителен на тема какво може и какво не може да се носи, баща ми имаше любими обувки. Въпросните обувки бяха европейски, яркожълти, много удобни и смътно приличаха на банани. Когато беше с тях, аз гледах да вървя поне на няколко крачки след него, така че никой да не заподозре, че сме заедно.
Което много прилича на неудобството, което изпитва дъщеря ми заради факта, че карам миникупър. Налага се да я оставям една пресечка преди училището й с цел никой от приятелите й да не види , че карам миникупър, и никой от приятелите й да не чуе какво съм пуснал на уредбата в колата, защото каквото и да съм пуснал, то по дефиниция е повод за срам.
►И дори това, че сте Нийл Геймън, не помага?
– Не, да си Нийл Геймън изобщо не помага. Е, от време на време им осигурявам приятни емоции, но като цяло родителите са срам за децата си. Сигурен съм, че това важи за абсолютно всички.
Може да си крал, може да си президент, но децата ти пак ще възкликнат: „За Бога, татко, стига си пял. Има хора наоколо. Иде ми да потъна в земята от срам. И намали тази ужасна музика…” защото децата са си такива. И в това няма нищо лошо.
►Имате ли прякори, от които не можете да се отървете?
– Никога не са ми лепвали прякор и това открай време е горчив повод за разочарование от моя страна. Така де, чета книги и там всички имат някакви готини прякори. А аз, аз не само че нямам прякор, от който не мога да се отърва, а така и не успях да се сдобия с какъвто и да е.
►Кой е любимият Ви момент в „Момчетата на Ананси”?
– Любимите моменти на писателя са различни от любимите моменти на читателя и са различни по различни причини.
Най-приятно ми беше да пиша за махмурлука на Дебелия Чарли и за деня, който Паяк прекарва в службата.Това го писах в едно малко кафене недалеч от къщи, кисках се непрекъснато, а хората ме гледаха все едно съм полудял.
Може да е странно, но другият ми любим момент се роди, докато пишех как Мийви Ливигстън се качва с асансьора към офиса на Греъм Коутс. Тогава изведнъж си дадох сметка какво ще стане, ако Мийви наистина влезе в кабинета му, както и че, ако допусна това да се случи, ще трябва да осмисля тотално последната трета от книгата, защото до онзи момент не бях планирал нещо толкова трагично да се случи на който и да било от героите ми.
Наложи се да спра и да помисля добре механизмите на комедията. Исках романът да е смешен, романът трябваше да е смешен, но в повествованието се появиха места, които твърде много се родееха с книгите на ужасите.
А после си дадох сметка, че в книгите на ужасите хората си получават заслуженото, а в комедиите получават онова, от което имат нужда. Мисля, че в крайна сметка всички герои в моята книга получиха онова, от което имаха нужда.
(Със съкращения. Интервюто е публикувано в романа „Момчетата на Ананси”)
