Лира Литературно-рекламна Агенция
Жалкото е, че анцугът продължава да е официалното облекло в България
Елин Рахнев е роден през 1968 г. в София. Завършил е педагогика в СУ „Св. Климент Охридски”, по-късно учи режисура в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян. Бил е журналист, драматург в Народния и Сатиричния театър. Носител на „Аскеер 2011” за драматургия на пиесата му „Тест”. Пиесите и стиховете му са преведени на над 20 езика. Сценарист на телевизионни предавания. Това интервю препубликуваме от в. „Труд”, 13.08.2011 г.
►Г-н Рахнев, напоследък депутатите много се загрижиха за българския език, дотам, че предложиха два нови законопроекта. Размахва се пръст за глоби и наказания. Застрашен ли е езикът ни и от какво?
– Опазването на езика е процес. Според мен и дълъг, и болезнен. Аз лично харесвам тези законопроекти. За някои сигурно има някаква доза популизъм, но за мен са абсолютно адекватни. А и не виждам в тях някакъв излишен патриотизъм.
►Вас лично какво ви притеснява – нахлуването на чуждици, на термини от модерните технологии, на уличен език… Посочете примери, моля?
– Като чуя „Аддвам те”, и кръвното ми се качва нагоре. После ми става смешно, после тъжно и така. Много съм разсъждавал върху това и не мисля, че проблемът е поколенчески. Вероятно носим комплекси и те по някакъв начин се оглеждат в говоренето ни.
►Ако приемате твърдението, че истинските стражи на езика са поетите и журналистите, вие как ще го опазите?
– Никога не съм се смятал за страж на каквото и да било. Но опазването на езика може да бъде нещо много, много лично. Дори на ръба на интимното. Не бих дал нито съвети, нито насоки, нито напътствия. Това просто е една много специална отговорност. И всеки си я носи според личната анатомия.
►В „Панорама” на БНТ показвате обикновени хора, които преследват неосъществените си мечти. Защо го правите?
– В днешно време най-полезната формула е хората да не се показват и да не са публични.Има умора от едни и същи лица, които непрекъснато се въртят из медиите. Затова търся и показах тези 15-17 души. Всеки един е сюжет за филм, който може да бъде продължен и разгърнат.
Много от тях се притесняват от камерата и не обичат да ги снимат. Но аз през голяма част от живота си съм бил журналист и общуването ми с най-различни среди ми е помагало в търсенето на такъв тип хора. Истината е, че не винаги съм успявал, имал съм и провалени опити. Но когато се получи, е прекрасно.
Поначало тези хора са тежко притеснени, но когато се видят на екрана, разбират, че са част от този свят и се чувстват по-добре. Това им дава самочувствие, което е много важно, тъй като по-голямата част от тях не си вярват и имат комплекси. Мисля, че ако човек се опита да помогне на някого чрез журналистиката, е хубаво.
►Защо не си вярват тези хора?
– Отдавна съм спрял да разсъждавам за България като за отчайващата, много тъжната и трудна страна за живеене. Тези хора са представителна извадка, от която разбираме къде се намираме в момента. В голяма степен те се чувстват така, сякаш някой ги е ритнал, докато пият вода.
Не смея да правя изводи, но си давам сметка, че все пак пейзажът ни е на тъжни хора, които не вярват в себе си. Може би един от големите проблеми през последните 20 г. е, че голяма част от нас не повярваха в себе си. Самата система не ни даде възможност човек да си повярва.
►А разбирахте ли кои сме и къде сме?
– Всеки е себе си. Ако тръгнем да правим букет от съдби и да обобщаваме, е много трудно. Тези хора са ужасно индивидуални, анатомията им е единствена. Всеки човек е вселена.
►Кой от тях ви е държал буден или ви кара да се връщате в мислите си към него?
– Кметът на Катунци. Отзвукът за него беше огромен. Появиха се предложения да се снима филм за него, да се направи пиеса по неговия монолог. Той е представител на малко село, бори се за своите баби, не разбира системата, в която днес живеем.
Другият герой беше „Анатолии №13” – човек, на когото изобщо не му върви. Въпреки това той казва, че ще живее без пари, но с приятели, което е по- важно. Третият – Митко, на когото един битов нюанс му разбива мечтата, е принуден да остане в друг свят. А той е изключително чувствителен и интелигентен и мечтата му да стане кинорежисьор чак сега би могла да се случи… Да, всичко витае около строшените мечти на хората.
►Пътувате доста из страната и виждате къде какво се случва. България се събира в няколко града, пейзажът в провинцията не е ли пуст и тъжен?
– Последното преброяване опроверга някои митове. Оказа се, че София не е толкова голяма, колкото се твърдеше. Аз пътувам и имам своите бягства от София. Като че ли има две линии на бягство. Едната е бягства към села и живеене извън този модел, който тук се случва. Другата е бягства към малки градчета, където се търси някакъв поминък.
►Като човек, живял сред бохема, днес не ви ли липсва тази среда?
– Пейзажът днес е много различен. Бохемите се скриха, влязоха в едни ъгли, притесняват се в тази корпорационна култура, чувстват се ненужни, излишни… Ето, аз си мисля, че София не е същата след смъртта на Пламен Масларов. Защото той беше емблематичен, широко скроен човек. Ако бохем има равенство с дума, това е много широко скроен човек.
►Драматургът Рахнев как приема успеха на други колеги в театъра? Може ли да се говори за ренесанс?
– Когато излизам извън България, винаги ходя с пиеси на мои колеги, които раздавам. Това е най-нормалното нещо. Мисля, че да завиждаш и да не помогнеш, не е естествено. Иначе ние имаме толкова лоша диаспора и толкова наранени лобита по света, че ако не сме взаимни, това никога няма да се промени.
Но докато не се появят ужасно много малки театри, докато гаражите не се изпълнят с галерии и театри, докато не поникнат като гъби, не може да се говори за ренесанс.
В театрите има много публика, но не трябва да се забравя, че публиката е на „Раковска”. Ако се отклониш от нея, не е така. А в България има и много други градове и други улици, така че не мисля, че има ренесанс.
►Но надали ще отречете успешната вълна в киното?
– Това, че започва да се говори за българска вълна, е страхотно. Познавам голяма част от хората, които правят българско кино. Знам какво им коства. Понякога имам чувството, че е нечовешко. За мен всеки български филм, който излиза, трябва да се аплодира. И тук идва времето на нискобюджетните филми, на лентата, в която идеята е единствено важна. И не толкова орнаментите. Това е бъдещето.
Въобще, за да може светът да оцелее и в кризи и в душата си, той не трябва да се притеснява за пари. Примерно аз сега искам да издам поема и ще го направя в огромен тираж на най-долнопробна хартия. Но аз знам, че ще стигне до ужасно много хора.
►Каква е тази поема?
– Срещу корпоративните хора. Срещу хората, които намалиха есента и увеличиха някакви други техни си сезони. В смисъл намалиха романтичните преходни сезони в името на това да бъдат много щастливи на поредната си отпуска и на поредните си интереси. Звучи метафорично, но е така… Жалкото е, че анцугът продължава да е официалното облекло в България. Познавам хора, които имат официален анцуг за излизане и домашен анцуг. В София както има синя зона за колите, така трябва да има синя зона за хората с анцузи. Това създава елементарна култура и традиция. Мен ужасно много ме дразни корпоративното мислене. Като това да кажеш – аз отивам на разходка в мола.
►Защо отказвате да приемете мола като нова култура? Така не се ли оказвате в позицията на по-старото поколение?
– Както казва Вонегът, всеки е важен пред своето си поколение, пред своя си живот. И това, че аз съм много силно повлиян от 60-те г., не ми пречи да съм си аз. Защо трябва да се променям според пейзажа?
►Добре, ако го няма мола, младите къде да отидат, какво друго им предлагаме?
– Аз първо не вярвам, че има млади и стари. Егенето не съществува, защото познавам ужасно много чичковци на 17-18 г. и познавам страшни пичове на 60-70 г. Да, те остаряват, но красиво. В този смисъл няма млади и стари. Не знам къде могат да отидат – всеки да ходи където си иска. А и всеки отива в себе си. Никога няма да давам съвети кой къде да ходи.
►Какво означава да остаряваш красиво?
– Най-вероятно това е талант. Да не остарееш като чичка срещу телевизора. Независимо къде човек е израснал, е страхотно да остарява аристократично, да не остарява унизен. Това е много важно. Винаги съм си представял, че хората трябва да продължават да употребяват своите парфюми да продължават да слушат своята музика. Един от големите проблеми е, че тук носиш някаква зависимост. Тук да остаряваш е някакво дамгосване. А не трябва да е така, защото това са прекрасни години. Познавам много хора, които нямат пари, но все още ходят на рок концерти. Да остаряваш красиво означава да остаряваш достойно.
►Скоро навършихте 43 г. Казвали сте, че сте правил много глупости в живота си, но в крайна сметка сте доволен, че близките ви хора са около вас. Това ли е най-важното?
– Да, така е и никога не съм се притеснявал от това, което съм правил. Вероятно не е лесно да се живее с мен. Но най-важното е, че има едно общество около мен, което ме пази. Това са най-близките ми, приятелите ми, които присъстват абсолютно болезнено и до болка вярват в това, което правя. И когато съм се провалял и когато са се случвали някакви прекрасни неща. За мен това е много важно.
