Лира Литературно-рекламна Агенция
Убиец №1 в Афганистан не са самоубийствените атентати, а бедността
Редакцията на lira.bg се свърза със световноизвестния писател Халед Хосейни, който отговори на зададените му въпроси. Българските читатели познават романите му „Ловецът на хвърчила“ и „Хиляда сияйни слънца“. Това е първото му интервю за българска медия.
Халед Хосейни е американски писател от афганистански произход. Роден е в Кабул през 1965 г. През 1980 г. семейството му емигрира в САЩ. През 1988 г. завършва биология в университета в Санта Клара. През 1993 г. се дипломира като магистър по медицина. От 1996 до 2004 г. работи като лекар. Написва двата си романа „Ловецът на хвърчила“ и „Хиляда сияйни слънца“, които са преведени в 70 страни и стават веднага бестселъри. През 2004 г. Хосейни става пратеник на добра воля на комисариата за бежанците на ООН. Със съпругата си основава фондация, която подпомага завръщащите се в родината бежанци. Живее в Калифорния със семейството си.
►Разтърсихте света с романите си „Ловецът на хвърчила“ и „Хиляда сияйни слънца“ и с потресаващата картина на съвременен Афганистан. Къде свършва фикцията в тях и къде започва реалността?
– Вярвам, че мисията на художествената литература е да разказва истории за определени герои. Моите романи не са предназначени да дават уроци по история. Афганистан е фон на моите сюжети – дава контекст, бекграунд и културни детайли, и затова много хора ми казват, че го опознават от книгите ми.
►Сюжетът за Каин и Авел предизвиква драматизма в „Ловецът на хвърчила“. Чувствате ли се близък до Стайнбек и неговия роман „На изток от рая“?
– Не, не и преднамерено. Историите от Стария Завет, Корана, гръцката митология и други източници директно или индиректно вдъхновяват писателите от векове. Затова не бих могъл да се закълна, че те не са оказали влияние върху мен. Но мога да кажа, че когато съм писал „Ловецът на хвърчила“, не съм имал в ума си Каин и Авел или Джон Стайнбек.
Естествено, една от прелестите на художествената литература е, че всеки читател включва в четенето собствените си прозрения и преживелици. Затова няма два прочита, които да си приличат. Паралели, метафори, символи, които се пораждат у един читател, може да са или да не са целени от автора и да изчезнат при друг читател напълно.
►Развивате мащабна дейност чрез фондацията си. Кой е най-големият й успех?
– Най-голямата инициатива на нашата фондация е партньорството с Върховния комисариат за бежанците към ООН (UNHCR) по предоставянето на подслон на завръщащите се в Афганистан бежанци. От 2002 г. близо 5 милиона души се завърнаха в Афганистан, но те трябва да възстановят живота си в страна, която е била опустошавана три десетилетия от войната и от катаклизми. Техните домове са били разрушени или окупирани и много от тях са принудени да живеят в импровизирани убежища, които дават малка защита от стихиите. Това може да е особено тежко през суровата афганска зима.
Когато научих от UNHCR, че може да обезпечи само с по 1500 долара 6-членни семейства, за да си построят домове, с жена ми решихме да се посветим на благотворителност, за да подпомогнем тази хуманитарна кампания. До момента нашата фондация е финансирала 345 постройки.
Напоследък предприехме една младежка образователна инициатива за изграждане на подслони, наречена SOS, така че младите хора, четящи моите романи, могат да свържат класната си стая със света и да променят живота на деца и семейства в Афганистан, като се присъединят към нас и основат фондове за тази кауза. Каним учениците навсякъде по света да помогнат за това дело, като могат да се информират на уебсайта на фондацията www.khaledhosseinifoundation.org.
►Вие пишете за Афганистан от позицията на емигрант. Съществува ли съвременна афганистанска литература в страната и какви са нейните тенденции?
– Трудно ми е да отговоря, защото, въпреки че знам фарси, аз главно чета и пиша на английски. Да съм в течение с новите писатели в Афганистан е почти невъзможно. Например, аз знам, че има много големи поети и романисти в родния град на родителите ми – Херат, но понеже издателската индустрия е много ограничена, много малко от тях са известни. И докато творчеството им може да бъде познато в региона, се случва рядко автор, живеещ в Афганистан, да бъде четен извън страната му, особено на Запад. Така че аз имам възможност да чета успешните афганистански автори в изгнание, като Атик Рахими, който написа „Камъкът на търпението“ и спечели „Гонкур“ – една от най-престижните френски литературни награди.
►Какво е отношението Ви към религията в съвременния свят и виждате ли в нея причина за ситуацията в родината Ви?
– Трудно е случващото се в Афганистан да се припише само на религията. Консервативните религиозни възгледи играят роля в текущите конфликти, но има много културни, политически, социални и икономически сили, които моделират Афганистан.
►Какво е необходимо да се случи, за да изживее Афганистан своя Ренесанс?
– Много пъти съм казвал, че като писател аз нямам качествата да отговоря на този въпрос. Но ми се струва, че централната власт в Афганистан трябва да бъде подпомогната да спечели доверието на афганистанците, да направи всичко, което може, за да унищожи търговията с опиум и да закрепи икономиката, като покаже на обикновените хора добрата воля на Запада и дългосрочния му ангажимент към Афганистан. Само военна намеса няма да донесе успех. Това е по-скоро битка за доверието на хората, отколкото битка срещу талибаните.
►Как гледате на намесата на НАТО в Афганистан?
– Мисля, че е време за безпокойство за много афганистанци, защото чуждестранните войски се подготвят да се изтеглят и да прехвърлят бремето на сигурността върху афганистанските сили. Остава да се види доколко те ще са способни да я гарантират успешно. Надявам се, че множеството афганистанци ще осъществят прехода по мирен път и няма да поведат страната към дестабилизация. Въпреки всичко бих искал повече цивилна намеса в Афганистан преди НАТО да се оттегли.
Убиец №1 в Афганистан не са самоубийствените атентати и самоделните бомби, а бедността. Стабилизацията на страната ще зависи от инвестициите в инфраструктура, строителство, пътища и т.н. Необходимо е също да се повишават квалификацията и уменията на афганистанците, които участват в процеса на възстановяване на държавата.
►Обявихте, че ще издадете „Ловецът на хвърчила“ като комикс. За децата на Афганистан ли е предназначен той?
– Графичният роман „Ловецът на хвърчила” ще бъде факт през септември. Илюстриран е от Фабио Келони и Мирка Андолфо. Комиксът съдържа същите теми като книгата и не е предназначен за деца, въпреки че се надявам този формат да направи историята достъпна за читателите от новата генерация. Не съм планирал засега да публикувам графичния роман на дари или фарси.
►Самите афганистанци успяха ли да прочетат романите Ви и какви реакции предизвикаха те у тях?
– В днешен Афганистан между 70 и 75% от хората са неграмотни. При жените процентът вероятно е 80. Така че потенциалните читатели са образованите, градски, прогресивни хора с добри професии. Тоест все пак има един малък кръг читатели, с който да се започне. От тях голяма част са толерантни. Невинаги се съгласяват с всичко, което казвам, но са доволни, че тези неща се дискутират, че изобщо Афганистан е на фокус. Така че има, мисля, чувство на национална гордост. Това е един вид повдигане на тяхното самочувствие.
Но има хора, които не са съгласни и смятат, че книгите ми са вредни, че си играят с чувствителни неща като етническо напрежение и несправедливост. Аз изобщо не съм съгласен с това, разбира се. Смятам, че книгите ми третират проблеми, които са същинският живот на хората и които са важни. Това е задачата на писателя.
►Да очакваме ли следващ роман от Вас? Върху какво бихте се фокусирали?
– Абсолютно. Работя върху нов роман, който също е за Афганистан.
►Кои писатели оказаха влияние върху Вас и с какво?
– Винаги съм обичал да чета и съм отгледан в семейство, в което класическата персийска литература беше почитана и високо ценена. Сред тези, които четяхме, бяха Саади, Хафез, Омар Хаям и Руми. Когато бях на 9 или 10 години, открих западните романи в малка книжарница в Кабул. Прочетох „20 000 левги под водата” и попаднах в страната на чудесата. Спомням си, че четох съкратените юношески издания на класики като „Дон Кихот”, „Айвънхоу” и „Островът на съкровищата” и се влюбих в тях.
Също си спомням как прочетох „Гроздовете на гнева” в гимназията през 1983 г. Семейството ми дойде в САЩ три години преди това и аз прекарах първите две години там в учене на английския. Книгата на Джон Стайнбек беше първата, която прочетох на английски, и си казах: „Аха!”. По някаква причина аз се идентифицирах с лишените от права фермери в този роман – предполагам, че в някакъв смисъл те ми напомниха за травматизираните хора в моята родина. И впрочем, когато се върнах в Афганистан през 2003 г., срещнах хора с огромна гордост и достойнство, поставени в много мрачни условия. Подозирам, че срещнах няколко Ма Джоуд и Том Джоуд (герои от „Гроздовете на гнева” – бел. ред.) в Кабул.
►Поддържате ли връзки с други Ваши колеги с кауза като Вашата, например с либиеца Хишам Матар?
– Едно от най-вълнуващите неща на нашата SOS-кампания и на програмата за малки грантове на фондацията ни, е това , че ни позволяват да се срещаме и партнираме с широк кръг от хора и агенции, които подпомагат хуманитарните каузи в Афганистан. Ние сме се срещали с ученици, учители, лекари, адвокати и много други тук и в чужбина и всички те ни дават импулс и надежда за бъдещето на Афганистан.
Интервюто е осъществено със съдействието на Александър Масларски
