Начало / Интервюта / Ваня Клечерова: Пазарът не регулира качеството

Ваня Клечерова: Пазарът не регулира качеството

Днес литературата има свободата да ражда шедьоври. Друг е въпросът дали разполага с автори, които имат таланта да ги случат

 

Ваня Клечерова (33 г.) е магистър-филолог по образование (специалност „Българска филология“). В периода 15.09.2005-15.09.2007 г. е хоноруван асистент по „Съвременна българска литература“ в ЮЗУ „Неофит Рилски“, гр. Благоевград. Пише поезия и кратки поетично-прозаични текстове. Има публикации във в. „Литературен вестник“, в. „Компас“ (Бургас), електронно списание „LiterNet“, сп. „Участ“ (Стара Загора), във виртуална библиотека „Словото“, сборника „SMS поезия – 2006, Трети конкурс“ (2006), антологията на унгарски език „Саморасляци и трохи“ (2006; преводач и съставител Дьорд Сонди), както и в сборника „Лирика 2010“ (НДК, Фестивал на поезията, 2010).

 

Не обичате главните букви, това бунт ли е и, ако е, срещу какво е насочен? В България всеки иска името му да се изписва само с главни букви, а Вие…
– Не бих казала, че не ги обичам. Отношението ми към буквите – малки и главни, е в пряка връзка с естетическите и визуални изисквания на текста. Има текстове, за художествените говоря, които изискват малки букви. Има и такива, които настояват за главни букви. Принципно, страшно съм фиксирана в детайла и за мен визията на цялостния текст е от огромно значение. Понякога една главна буква е способна да разруши основното въздействие на текста. Обратното, касаещо се до малките букви, също е валидно.
Като цяло – всеки текст, съобразно своя ритъм, пулс и сетивност, ако щете, задава (и изисква) точно определена употреба на букви – главни или малки, както и на съответна пунктуация. Дали текстът ще е написан без точки, запетаи, тирета или с прецизна пунктуация, с главни или малки букви – това зависи от самия него. Пишещият го просто следва неговите изисквания. В тази връзка – начинът ми на писане не изразява никакъв бунт. Той просто е следствие на естетическата визия на текста. По същия начин, при мен, стои и въпросът с изписването на личните имена – естетиката преди всичко, която пък зависи от буквите, изпълващи съответното име. Разбира се, в официални текстове следвам стриктно правилата :-).

Как бихте характеризирали литературните процеси у нас?
– Днес се издава много. Изваден е на показ разноликият образ на литературата, което е добре, защото, принципно, литературата е разностилово животно. Тя има много и различни почерци. И под слънцето трябва да има място за всеки един от тях. Защото всички те, взети заедно, съставляват нейната цялост. И, ако искаме да проумеем тази й цялост, то не би трябвало да се ограничаваме в каквито и да било вкусови рамки. В смисъл, че не би трябвало подобни рамки да се налагат институционално, както се е правело неведнъж по отношение на българската литература. Да се спира, забранява чрез надлитературни политики даден литаратурен почерк, бивайки оценяван като нисък, слаб, некачествен, е равносилно на осакатяване на естествения ход на развитие на литературата, която, пак казвам, е разнолика по своята същност. В тази връзка, изключително харесвам ежегодните издания „Лирика“ на НДК, които събират на едно място въпросните разнлични почерци на българската литература, в случая поезия. С едно разгръщане читателят може да се докосне до българските поезии, да зачете и да си „свери часовника“. Щеше да е любопитно, ако подобен събирателен сборник се случи и по отношение на българските прози (множественото число, както и в горния случай, е умишлено).
Въобще – днес литературата има свободата да ражда шедьоври. Друг е въпросът дали разполага с автори, които имат таланта да ги случат.

Има ли книга на съвременен български автор, за която бихте се наредили на десетметрова опашка. Имаше такъв период от историята на България, когато хората търсеха връзки, за да си купят дадена книга.
– Би било хубаво, ако имаше такава книга, излязла изпод перото на български автор. Искрено пожелавам на българската литература да я споходи и такова явление. Иначе имам любими автори (и почерци), които следя с интерес. Единият от тях обаче спря да пише или поне да издава, въпреки че има какво да даде на българската литература. Като почерк. И това ясно личи от единствения му издаден роман. Различен, уникален, ерудиран, добре написан, ярко отличим от езика на масовата литературна продукция, бълваща се у нас. Говоря за Мария Радулова и нейните „Приложни походки“ (ИК „Жанет 45“, 2005.).

Книгата, за мое огромно съжаление, остана незабелязана от литературната критика. Причините за това са много и в момента няма да задълбавам в тях, за да не се отклонявам от конкретния въпрос. Друг автор, когото особено ценя, именно защото успява да отстоява свой – също откроим – почерк, е Силвия Томова. Тя, слава Богу, продължава да издава :-). Интерес за мен представляваха и текстовете, излизащи под името Мария Каро – „Джулиет летърс“ (ИК „Хоризонти“, 2007), особено. Това е псевдоним. В момента авторът, който стои зад него, издава под името Бети Файон. Скоро се сдобих с романа й „Дишащия хълм“ (ИК „Сиела“, 2010). Предстои да го прочета. На този етап не си позволявам да имам каквито и да било очаквания, но опредлено знам, че текстът ще е доста различен от излизащото под името Мария Каро. Друг важен за мен автор е Елена Алексиева – овладяно, премерено писане, утвърждаващо свой собствен почерк. Следя с интерес и кратките прози на Владислав Христов, на Мария Липискова… Въобще, всеки текст, който успява да опази и отстои свой език, стил, проблематика, етос, като цяло, за мен представлява интерес. Жалкото е, че обикновено подобни текстове не се забелязват от масовата, непрофесионално ангажирана с литературата, четяща аудитория. Причините за това също са дълги за обяснение.
Колкото до периода, за който говорите, да, имаше такъв глад, който обаче беше провокиран от цензурата и, като цяло, от политическите стратегии, налагани тогава върху литературата. В смисъл, че всеки текст, който показваше изплъзване от тези надлитературни рамки, представляваше интерес и караше хората да се редят на опашки, да разменят, къде тайно, къде явно, от ръка на ръка въпросните книги. Днес ситуацията е друга. Властват други закони над литературата, предимно пазарни. Това, разбира се, си има своите плюсове и минуси, но, определено, именно днес е времето, в което авторите имат свободата да напишат наистина добър текст, чиито достойнства няма да се определят от способността на текста да лавира сред разни конюнктури. С други думи – сегашната ситуация е доста плодотворна за появата на книга, която да предизвика опашки от читатели. Друг е въпросът, както вече по-горе казах, дали са налице автори, способни да родят изпод перото си такива текстове. Аз, като читател, продължавам да очаквам да бъда зашеметена от точно такава книга и с удоволствие бих се наредила на каквато и да било опашка, за да се сдобия с нея :-).

Наскоро на пазара се появи една много любопитна книга на Росен Тахов – „Книга на гениите”. В продължение на 30 години авторът е събирал историите на култовите графомани в българската литература. Днес се издават много книги, и то без никаква съпротива. Какво мислите за явлението графомания?
– Графоманията е интересно явление, с дълбоки корени в българската литература и култура. Все още не съм си купила „Книга на гениите“, но четох откъси от нея и смятам, че появата на подобна книга беше необходимост, която рано или късно трябваше да се случи и в българските културни реалии. История не просто на графоманията, но и на графоманските почерци, подплатена с биографична информация за авторите графомани, отзиви на техни фенове, критически коментари и, разбира се, графоманските „произведения“ – изключително полезна книга. Дано достигне и до погледите на графоманското съсловие. Най-малкото – реакциите им ще бъдат плодотворни за нови анализи :-).
За мен лично графоманията е любопитна със следните няколко факта: вирее и се развива в собствена ниша, абсолютно изолирана от естественения ход на протичащите в българската литература процеси; носи една специфична раздвоеност: от една страна, стои в някакъв тотален анахронизъм по отношение на общите литературни процеси, като, в същото време, придобива актуалност чрез темите, които обхваща, социалнополитически предимно, откъдето пък произхожда и следващата й същностна черта: позицията на ментор и обществен съдник, която заема; разбира се, манията за гениалност, предопределеност, мисия на пишещите я. Въобще, графоманията е особено социокултурно явление, плодотворно за изследване.

Имате ли обяснение на бума на емигрантска литература?
– Навремето Александър Кьосев утвърди тезата за така наречените „самоколонизиращи се култури“. Културите на малки и късно развили се общества, които винаги са стъпка назад от по-големите, с които те непрекъснато се съизмерват. Образът на Другия, за подобен тип малки общества и култури, се превръща в ценен маркер, еталон за подражание и догонване, а комплексът за малоценност, който те развиват, става основен двигател за тяхното самоопределяне. Подобен тип малки култури развиват и един особен стремеж – да покажат на догонвания Друг, че и те са дали нещо света. Българската култура също не остава по-назад, като наред с всичко друго, в опита си да се докаже, впряга и литературата. Така например, една от основните причини за формиране на българския литературен канон, както и изграждането на фигурата на Патриарх на българската литература, е пряко следствие и от този комплекс и силно желание да покажем, че и ние сме дали нещо на света. С днешна дата, този стремеж на догонване (и стоящият под него комплекс) ясно проличава от неистовото желание български автор да получи „Нобел“ и вечният въпрос, превърнал се в особен вопъл и стон: „Но защо ние досега нямаме; ще се докоснем ли някога и до тази светая светих на литературното признание?“. Същото нещо се случва и с т. нар. „емигрантска литература“. Още с вкарването в употреба на този етикет, се зародиха спорове: какво значи емигрантска литература; това българска литература ли е, особено онази, писана на чужд език; как въобще да бъдат класифицирани подобен тип автори; в какъв дял да бъдат положени въпросните книги в книжарниците – в графа „Българска литература“ или „Чуждестранна литература“ и т. н. И, разбираемо, в подобен дебат, не закъсняха мненията от сорта на „Разбира се, че са български, това са наши автори.“. Този тип мнения са плод именно на въпросния комплекс за малоценност. И, особено, когато става дума за български автор-емигрант, пишещ от години на чужд език и получил известност в страната, чийто език ползва, тогава домогванията на родните литературни говорения до него стават особено борбени и нахъсани. Защото, какво по-добро доказателство за това, че и ние сме дали нещо на света от подобен тип преуспели извън България (именно в територията на жадувания Друг) автори? Това определя и своеобразния бум и шумене около т. нар. емигрантска литература, което наблюдаваме в момента.
Следствие на самоколонизиращата се природа на българската култура е и едно явление, обратно на това, свързано с емигрантската вълна, при което имаме събиране на автори отвън-навътре, придърпването им към Своето. Обратното на това е да дадем автори на света, тоест движение отвътре-навън. Това желание пък е ясно откроимо в едни други оплаквания и вайкания – че няма хора, радетели, мисионери (усещането за мисия в този случай е силно изострено) и най-вече институции и политики за превеждане, а с това и изваждане, показване и евентуално доказване на българската литература пред лицето на жадувания Друг.

Пазарът регулира ли качеството? Как гледате на книгите със съмнителни качества, които се пласират заедно с вестниците?
– Не, пазарът не регулира качеството. Както и станалите популярни класации за „Най-продавана книга“ не са маркер за най-добра книга. Те са свидетелство за много добра реклама, за добър пи-ар екип, стоящ зад дадена книга, на която вече се гледа като на продукт, който трябва да бъде докаран до домовете (и погледите) на потенциалните читатели.
За подобен тип класации художествените достойнства на текста не са от особено значение. Те не отделят внимание на факта колко от купилите си въпросната книга читатели успяват да я дочетат до самия й край и колко от тях я захвърлят едва след началните страници. Ако към класацията за най-продавана книга се направи и подобно проучване – за броя на възхитените от прочита на книгата читатели, то тогава вече може да се говори и за някаква стойност на въпросната книга. Казвам някаква, защото по отношение на литературата преценките винаги са относителни. Какво значи добра литература? Кой определя кой текст е добър? Това са извечни за литературата въпроси, не са от вчера или днес. И едва ли някога ще се установи един-единствен отговор.
Колкото до втория Ви въпрос – гледам абсолютно спокойно на подобен тип текстове – всяка книга, си има своите читатели. Да не говорим и че сред жанровете на т. нар. ниска литература също има добри, прилични и слаби текстове. За мен проблем ще се появи тогава, когато някой умишлено наложи забрана над даден литературен почерк, когато институционално се толерира развитието на един или няколко почерци за сметка на други. В подобни случаи реакция, независимо под каква форма, е задължителна.

Какво мислите за литературната критика?
– Литературната критика би могла да бъде много полезна за литературата като цяло. За съжаление обаче, с днешна дата, литературнокритически текстове почти липсват. На тяхно място се появяват така наречените анотации, ревюта, анонси и подобни, на които не винаги може да се вярва, защото са подчинени предимно на пазарните изисквания. В днешно време книгата е преди всичко продукт, който трябва да бъде продаден, както вече по-горе споменах. И не на последно място за осъществяването на тази цел се впрягат именно подобен тип текстове. В същото време, малкото критически текстове, които се срещат, обикновено са подчинени на някаква литературно-теоретична парадигма, следвана от авторите, които са ги написали. А това, в известен смисъл, е минус, тъй като често парадигмата измества текста, който трябва да анализира. Което пък, от своя страна, по никакъв начин не е полезно нито за текста, нито за автора, нито за читателя.

Как ще коментирате новата стратегия на Министерството на образованието, според която учителите ще бъдат обучавани да учат децата да мислят?
– Ако досега един учител не е осъзнал, че основната му мисия е именно тази – да буди мисъл, независимо от това какъв предмет преподава, то, според мен, такъв човек не е попаднал на подхождащата му професия. Пък въпросната стратегия на Министерството на образованието малко ми напомня на опитващите да пробият и у нас кръжоци, лаборатории за творческо писане. Те, сами по себе си, са ужасно абсурдни, както и идеята, зад която стоят, а именно – да произвеждат автори. Абсурдно е, тъй като единственото нещо, което подобни амбиции могат да произведат, е хора-техничари – добре запознати с механизмите, стратегиите на писане, но не и автори, камо ли добри, още по-малко пък уникални. Защото добрият автор се определя не само по техниката му на писане, но и по неговия талант. А талантът е висша дарба, която не може да бъде придобита в каквито и да било кръжоци и лаборатории. Същото е и с въпросната идея на Министерството на образованието – глупаво е да се организират курсове, в които вече практикуващи учители да бъдат обучавани на таланта да преподават. Таланта или го имаш, или го нямаш. Смисъл, например, биха могли да имат курсовете за преквалифициране, за придобиване на умения за работа с компютър и разни нови технологии, улесняващи преподавателската работа, и няма лошо въпросното министерство да акцентира вниманието си именно върху тях, което и прави впрочем.

Всяка година медиите публикуват кандидатстудентски и кандидатгимназистки бисери. За какво са индикатор те?
– Въпросните бисери са индикатор за това, че образователната ни система се нуждае от сериозни реформи. Новото време изисква нови подходи, нови методологии, нов език, ако щете.
Въпросите зададе Румен Василев

Прочетете още

1489835194289

„На по книга“ с… Лиан Мориарти

Авторката на „Виновни до доказване на противното“ и „Големите малки лъжи“ се превърна в един от обичаните …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *