Начало / Интервюта / Васил Пекунов: Бъдете споходени и утешени

Васил Пекунов: Бъдете споходени и утешени

Духовното послание на моята книга е, че той никога не си е тръгвал от нас

 

Васил Пекунов е роден на 27.10.1954г. в София. Автор е на сборника разкази „Прозорец към гората: (1988), на сатиричните книги „Зимата на нашата ламбада“ и „Сполука в Германия“ (1990) – и двете семиздат. Романът „Схемата“ печели конкурс за Националния център за книгата през 2001г. През 2002г. публикува „Извънземното“ – художествено изследване на първите години от посткомунистическия преход. Автор е и на трилогията от притчови романи „Верникът и Неверникът“, „Зрящият и Незрящата“, „Вирусът и антивиросът”, както и на „На живо”, „Визитацията”, „ И рече Бог”. В момента подготвя две нови книги – с разкази и с есета. „Апостолите” е първият от тези текстове, които предстои да публикуваме.


►Преди година излезе романът ти „Визитацията”, а в началото на тази и „И рече Бог”. В предишната националният ни гений Христо Ботев „се появи” от небето и преживя цяла една седмица в съвременна България. Сега пък от небето слиза Христос, за да ни предложиш извънредно интригуващата тема „Спасителят между нас”…

– Малко странно се получи. Господ Бог Христос и роденият на Рождество Христово Христо Ботев се поразходиха из България. Нека добавя: Спасителят като еманация на добротата и смирението издържа цели осем месеца – от Разпети петък до Коледа. Това в рамките на шегата Двата романа наистина имат сякаш сходна основа, но са съвършено различни не само заради начина, по който бяха написани, но и заради думичката „слиза”, която Вие употребихте. Ботев, макар и във въображението ми, слезе, докато Христос никога не слиза – в действителност.
Духовното послание на моята книга е, че той никога не си е тръгвал от нас, той е тук, духът му е между нас. И не само духът му. Христос е между нас, включително и във физически облик. Христос е в почти всички нас, у нас има частица от Христа. Цялото духовно откровение на книгата е да вдъхне вяра у хората, които вярват в Христос, а и не само у тях, че доброто съществува, че доброто е между нас и у нас, че доброто, светлината ходи между нас – само трябва да отворим очите си, тоест душата си, за да го разпознаем, за да му помогнем да направи чрез нас този свят по-добър, по-красив.

Как обаче е втъкано това висше послание в сюжета?
– Опитвам се да проследя срещите на Христа както с най-обикновени хора, така и с някои доста висшестоящи, чак до върховете на държавата. Навсякъде той проявява своята неизменна любов и вдъхновяваща мъдрост. Привлича 12 души – умишлено използвам библейски контекст, с които контактува по-отблизо. Всякакви хора – като професии, възраст, различни са и според духовното си развитие. Те са осенени от срещата с него. Създава се по-широк кръг от единомишленици. Те стават нещо като носители и проводници на Христовата светлина.

Той им помага да изяснят, да доосмислят своите проблеми, а после вече и да ги решат. Хората покрай него коренно се променят.
– Тъй и бива да е. Той върши и чудеса. Следвал съм по-достъпен, по-земен сюжет, който на места и само донякъде следва и библейски канони именно за да може текстът да се възприема по-леко и да бъде по-въздействащ.

Спасителят дава шанс на всеки да се промени, посочвайки му къде да търси светлите си пътища. Това е висша благословия. Открай докрай цялата книга се състои именно от такива много въздействащи моменти, изобразени силно, зрително, опредметено. Отвсякъде струи светлина. На едно място Христос заявява, че любовта е неразделима. Как да тълкуваме това твърдение?
– Когато човек носи у себе си любовта, той не може да разделя в сърцето си двата плана, в които живеем. Мога да илюстрирам Христовата мисъл с една прекрасна книга в четири тома, на която имах честта да съм преводач: „Два живота” от руската писателка Конкордия Антарова. Ние живеем един-единствен, единен, вечен живот, разделен на два условни живота: душите ни живеят като вечни духовни субстанции, а земните ни тела живеят известно време тук, в този ни конкретен живот. Така че ако ние носим в сърцето си любовта на Христа, която е Божията искра у нас, тя не разделя нашето съществува на горе на небето и долу на земята, там и тук, а тя е единна любов. В този смисъл тя е неделима.

В романа много силно е акцентирана темата за сливането ни с Бога. Как мислите, дали обществото ни е подготвено за такъв малко абстрактен разговор?
– За обществото не се наемам да преценя, но за конкретни хора съм напълно убеден, че са. Само една странична бележка: читателите добре осъзнават каква трудност е било за мен да пиша пряка реч, в която един от говорещите е Христос. Смирено напомням, че това е литература, опит за представяне чрез художествен текст на някакви висши идеи, както и на мои лични възприятия на живота. На въпроса: идеята за сливането ни с Бога е пряко свързана със смисъла на живота? Абсолютно съм уверен, че в някаква степен част от смисъла на човешкия живот е да увеличаваме Бога у себе си до пълното ни сливане с Божията енергия. Да постигнем максимално приближаване до Бога и ние всички да станем такива, какъвто е нашият Спасител. Да се приобщим към и да се слеем с извора, откъдето сме дошли. С други думи, колкото повече ние приличаме на Христа, колкото повече ставаме любов, толкова повече се сливаме с него. Спасителят ни призовава: „Дойдете при Мене”, тоест станете това, което аз съм. Поне за мен това е най-висшият ни път. Съвсем друг е въпросът дали ние като цяло, като единно човечество, вървим по него. В Светото Евангелие от Иоана Христос скръбно констатира: „Но не искате да дойдете при Мене, за да имате живот.” Питам се – много ли сме се променили оттогава?

Вероятно една от задачите на книгата е да ни подтикне към размисъл на тези теми. Впрочем, може би е време да разкриеш защо и как тя бе написана.
– В съвсем краткия ми предговор съм споделил: „Този роман бе вдъхновен от висшите ни духовни Учители. Той стигна до нас благодарение на Х. – светъл посланик от Небето към Земята, притежаващ огромна любов към хората.” Подробностите с две думи. Преди две години по екстрасензорен път получих предложение чрез моята приятелка Вергиния Мартева да напиша книга с главен герой Христос. Книгата не ми е диктувана – искам дебело да го подчертая, аз не притежавам такива дарби на възприемане. Просто получавах енергията за и на тази книга чрез екстрасензорен обект, с когото г-жа Мартева е в контакт. Чрез нея ми бяха изпращани някакви енергийни заряди, да ги нарека, някакви вибрации – не мога точно да ги определя, не съм компетентен. Книгата е написана от мен, в моя литературен и човешки стил, ала от друга страна, светлината на тази книга не е моя. Аз само един смирен посредник. Нека кажа и това, че романът се пишеше изключително леко и щастливо. Мисля, че това е съвсем разбираемо.

Каква е голямата цел на книгата според теб и според тях? Ако имате право да говорите от тяхно име.
– Мога да кажа онова, което няколко пъти съм чувал директно. То е желанието на нашите духовни Учители, на нашите бели Братя, който както иска може да ги назовава – ангели, архангели, това е въпрос на терминология, та тяхното желание беше да бъде за пореден път напомнено, написано черно на бяло, да бъде за пореден път доказано, ако щете, че и Христос, и те съществуват, че те постоянно са с нас и между нас, че никой не ни е изоставил сами на себе си, че той и те ни помагат непрекъснато, че те ни обичат и винаги ще ни обичат.

Романът ти „хвана за сърцето” дори такъв „опорочен” читател като мен. Усетих някаква душевна целебност у нея. Има не само Божия светлина, не само висша любов, а и чисто практични, земни пластове. Един страхотен момент силно ме впечатли: възможно ли е да си запазим вярата, губейки надеждата си? Поне аз никъде не съм срещал такъв „казус”.
– В романа Христос няколко пъти се връща на тази тема. На едно място дори казва: „Но такива сте хората – чудни. Не си само ти. Легион сте такива: с вяра и без надежда.” Аз също бях потресен от това, което пишех. Озърнете се около себе си! За първи път прозрях в такава дълбочина колко много хора около мен смятат, че вярват в Бога, живеейки без надежда в бъдещето и не само в бъдещето. Как е възможно да вярваш в Бога и да живееш без надежда! Уж е невъзможно, но е възможно, защото така е при много и много от нас!

Аз съм вярващ, но също не знам дали имам надежда. Имам надежда за България и за света по принцип, ала за утрешния ден нямам никаква вяра…
– Но се възприемаме като вярващи. Вярата ни е малко такава леко разколеблива, да я кажа.

То и обществото ни май е комай доста разколебливо. В съвсем земен план романът ти е категоричен разрез на обществото. Простакът, който владее България и който е мнозинство, е навсякъде. Христос обаче го поставя на място със силата на своя дух и със силата на своето внушение.
– Христос с цялото си присъствие в тази книга, както и в реалното си битие – няма как да е различно, е най-смирената същност, която съществува във всемира. А същевременно неговото смирение и неговата любов не са добрички, едни такива галещи с перце, както ние често си представяме. Ние, значи, ще вършим безобразия, а той нали ни обича, нали е и доброта, и прошка, пак ще я караме както досега. Прошка има и Христос прощава непрекъснато, но това не означава, че прощавайки ни, той ни дава индулгенции за онова, което сме си натрупали като причинно-следствена връзка в животите ни.

Дали мнозина разбират това?
– Не знам. Христос обаче непрекъснато дава шанс, включително на съвършено потъналите в злото, в корупцията, в духовния разврат. В романа – включително и на един от най-видните ни държавници. До последния си дъх човек може да се обърне към светлината и да се пречисти. Изборът обаче винаги е наш. Христос не се меси в избора ни. Той ни дарява прошката си, милостта си, пътя си, примера си. Оттам нататък сме сами. Каквото изберем, това ще си получим.

Арестуват го! Дори го бият! Не е ли малко пресилено? Не се ли търси умишлено внушението, че държавата ни се командва от ченгета – и преди, и сега?
– Доколкото аз съм автор на тази книга, опитвах се да следя като писател вътрешната логика на повествованието. Бях разтърсен по време на целия творчески акт, който продължи около година, до каква степен е логично Спасителят не само да бъде хванат, бит, измъчван – и това в християнска държава. Нищо изнасилено няма в романа, твърдя го абсолютно убедено. Нещо повече – струва ми се, че по някакъв начин дори беше смекчена евентуалната съдба на Христа, ако той действително бе влязъл в нашата реалност, ако действително бихме могли да го пипнем, да го тикнем в кауша и да му изсъскаме: „Ти защо ни се правиш на Христос, бре!” Да изсъскаме на истинския Христос, да напомня. Мисля, че в сюжета нещата се развиват естествено, от само себе си, логично и убедително. Моят потрес беше роден от тъжните ми размисли, особено като вървях вече към финала, до каква степен е логично в уж християнската ни държава Христос да бъде преследван и изтезаван. И се ужасих от вездесъщото все още езичество по нашите земи. Лошо езичество, дивашко езичество, нека уточня. Понеже има и друго езичество. Изобщо ние сме малко странни християни… Но по-добре да не давам квалификации. Включително и клирът ни, но и за него да не отварям дума.
И още нещо съкровено на таза тема. Беше ми извънредно интересно да описвам как Христос постепенно навлизаше в сюжета, тоест в нашия съвременен български живот, как хората го възприемаха, когато се представяше. Имам предвид онези, дето не го разпознаваха, а те естествено бяха 99 процента. Та си мислех как в реалния живот би реагирал един български божем християнин, ако простичко, бедно облечен 33-годишен мъж – красив, одухотворен, възхитителен, дивен, го спре на улицата, погледне го с тия дълбоки топли очи и рече: „Братко, аз съм Христос.” Как би реагирал нашенецът? Как биха реагирали 99 процента от българските християни? Предпочитам да не споделям моя личен отговор на човек и писател.

Един от основните герои в книгата е писател. Прочетох извънредно силни редове за самотата и за неразбирането на истинския творец като двата неизбежни негови спътника. В рамките на една страница сте формулирали цялото тайнство на работилницата, където се раждат красивите и невероятните неща. Заявявате: „Там господар е единствено майсторът.” Кой майстор?
– Истинският творец е майсторът. А над него е Христос, Великият Майстор. В единния небесно-земен план ние сме само ръцете, които той вдъхновява и които месят глината. Изборът обаче винаги е наш – да месим ли и как да месим небесната глина. За да бъда съвършено ясен – всичко хубаво, всичко стойностно, което съм написал през живота си, съм го получил като дар свише. Всичко се изливаше чудно и чудесно някак от само себе си. Аз обаче избирах дали и как да претворявам даряваната ми светлина. Романът „И рече Бог” е най-категоричното потвърждение на думите ми, на веруюто ми за чудото на творческия процес.

Там са и онези вълшебни думи за Богоцентрирането…
– Може би е редно да цитирам. Писателят, моят герой, получава следното проникновено напътствие: „От тази вечер насетне приеми благодатта на неизбежните спътници на съзиданието и нека себецентрирането у теб леко и доброволно се превъплъти в Богоцентриране.” Струва ми се, че тези две понятия великолепно илюстрират основното послание на книгата: ние, човеците, все някога, а защо не от днес, а защо не вече, трябва да преминем от своята пагубна философия на себецентриране към онова, заради което сме дошли тук, а то е Богоцентрирането. Ние сме пратени на земята не за да се родим, да хапнем, да пийнем, да направим някой и друг служебен подвиг, да се порадваме на внуците си и да умрем. Пратени сме, разбира се, за друго. Пратени сме, за да извисим душите си, затворени във физическите ни тела. И тъй като душите ни не са материална субстанция, нека се центрираме колкото се може повече натам, където ни е родният дом. Бидейки същевременно хора и вършейки това, което е присъщо на хората.

Чувствам се пречистен след прочита на тази книга. Ще използвам една фраза от романа: „Останете споходени и утешени.” Хубаво е човек да се огледа не само около себе си, но и в себе си. Хубаво е човек да вникне в живота си чрез художественото слово – талантливо, непретенциозно, естествено като Божията сила, като Христовото учение, което ни прави възвишени и осмислени.
……………………..

Разговора води Румен Леонидов

Фото:личен архив

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

226478_b

Топ 10 на „Хеликон” за най-продавани книги (26 април – 2 май)

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА 1. Глина от Виктория Бешлийска 2. Хора от Катерина Хапсали 3. Дамски гамбит …