Начало / Интервюта / Леа Коен: Навън рецензират творбата, а у нас автора

Леа Коен: Навън рецензират творбата, а у нас автора

Но не мога да се оплача от българските медии, с малки изключения, всички са щедри към мен

 

Леа Коен е родена в София . Завършва пиано и музикознание в Българска държавна консерватория, майсторски клас, магистърска степен. Четири години учи История на музиката в Университета в Утрехт, Холандия. От 1976 г. до 1989 г. е последователно редактор в сп. „Българска музика“, преподавател във Висшия музикален институт в Пловдив, музиколог, а след това и директор на Софийска филхармония, гл. драматург и изп. директор на МФ „Софийски музикални седмици“. За този период написва пет книги за музика, главно из тематиката на музикалния авангард от началото на века, между които монографии за Паул Хиндемит и за Любомир Пипков. Автор е на стотици статии в областта на културата, политиката и изкуството, на десетки радио и телевизионни предавания. Превежда френска есеистика, драма, проза, между превежданите автори са Дебюси и Сати (критическо наследство), Кокто, Метерлинк и др. След промените от 1989 г. се връща към писането, но вече в жанра на романа, като музиката в техните сюжети отново играе съществена роля .

►Кога започнахте да пишете ?
– Започнах да публикувам доста рано – някъде около 20-та си годишнина. Беше странно в началото да виждам името си под някой текст, прочитах го внимателно и се притеснявах дали ще бъда добре разбрана. От самото начало си поставих условие: да пиша само за неща, които съм убедена, че са истинни, дори това да не е винаги приятно. Трябваше бързо да открия, че това е най-сигурният начин човек да си създаде врагове… Но тъй като първоначално се посветих на критиката като дисциплина, много бързо и разбрах голямата ограниченост на писането в нея. Скоро тя не ме привличаше вече, имах желание да отида „отвъд”.
По-късно преведох критическите статии и есета за изкуство и за музика на Клод Дебюси, Ерик Сати, Жан Кокто, Пиер Булез. Направих го, защото беше вид бунтарство, и защото също исках да покажа на колегите си – критици, че критика може да се пише и по друг начин: остроумно, но не назидателно, убийствено точно, но не обидно, с прост език и с богата мисъл, а не обратното, както се случва често в нашата критика – сложни фрази, зад които понякога се открива умисъл, но не винаги мисъл.

Изпитвахте ли удовлетворение от монографиите, с които сте известна сред специалистите – музиколози?
– През този период написах и първата си самостоятелна книга, не много голяма, но работена с голям мерак – монография за Паул Хиндемит, немски композитор-модернист (по онова време особено харесвах немския модернизъм).
Подписах я с бащиното си име и оттогава подписвам всичките си книги само с него.
След това написах книга, вече малко по-голяма, за Любомир Пипков.
Пипков беше забележителна личност и в известен смисъл мой учител: по стил, по история, по естетическо мислене. Пишеше, живееше и мислеше с много нюанси. Това ми харесваше. Но не харесваше на официалната културна политика. С тази книга за първи път се сблъсках с цензурата. Повече от една трета от текста беше зачеркнат. Мисля, че тогава научих много неща за реалния културен живот в България. Беше краят на 60-те и годината на Пражката пролет…

Беше ли за вас потребност създаването на художествена литература или търсехте някакъв компенсаторен ефект?
– Защо „или”. Създаването на „художественост” от всякакъв вид е много личен процес и почти винаги в него има елемент „компенсаторност”. Не мисля, че той е негативен фактор. Личните преживявания са необходими за правдивото звучене на всяка творба във всеки жанр.

Направо с роман ли започнахте? Не ви ли привличат по – кратките прозаични форми като разказа например?
– Обичам голямата форма във всички жанрове. Мисля, че я и познавам. Естествено ми се струваше да напиша роман. Да ви призная, рядко чета разкази. Има нещо недовършено в тях. Може би в това е скритият им чар. Но нямам влечение към този жанр. Истински значимите сюжети искат повече пространство.

Бихте ли се върнали към новелата?
– О, да. „Пианото на Блок 31” беше много приятно приключение. А и има голям успех. Преведено е вече на 8 езика. Само преди месец бях на представянето на книгата в Македония. Чрез тази новела много читатели, а и издатели откриха, че съществувам. Това беше важно за мен. Мисля, че новелата стана много свежа.

Винаги ли наслагвате фикцията и художественото обобщение върху лично преживяното в своите книги?
– Не е необходимо. Лично преживяното е само компас, който ме води във вярна посока. Иначе всичко е фикционално. Дори в най – „документалните” ми книги реалната част е не повече от 10 процента.

”Консорциум „Алтернус” ли е най – добрият ви роман досега и ако е така, защо?
– От тази книга нататък особено важна за сюжетите ми стана историческата проекция. Тя интересува много широк кръг. Освен това, в „Консорциума” постигнах формата на романа-пъзел, която е важна за съвременния читател. Той търси интересната интрига, съспенса, оригиналните решения, а също и оригиналните персонажи. Това се получи в „Алтернус” за първи път. Но мисля, че стана още по-добре в „Сбогом, Брюксел” Ще видим каква ще бъде международната реакция на този роман.
Впрочем, смятам за успешен и „Преследвачът на звуци”. Вътре също има историческа перспектива, която трудно се преглъща от някои хора. Но аз обичам полемиката, тя е полезна.

Смятате ли и в бъдеще да пишете цикли от романи?
– Зависи. Ето, в момента още не мога да изляза от атмосферата на „Сбогом, Брюксел”. Непрекъснато си мисля за героите си. Какво прави Шербах в Антверпен, дали се е устроил вече в полицията? Ами Дворянски след връщането си в България? А Валентина, която остана да чака Михаил да излезе от затвора в Брюксел? Ами Жана и Олга? Безпокоя се за тях. Може би ще напиша продължение.

Доволна ли сте от съдбата на „Сбогом, Брюксел”и беше ли приет той адекватно ?
– Литературата е бавна работа. Още е рано да се говори за „съдбата” на „Сбогом, Брюксел”. Надявам се тази книга да има късмет, защото мисля, че има потенциал. Вече е в ръцете на двама преводачи – ще видим…

В какво сте по – силна – в трилъра и политическия екшън или в интимната драма?
– Ами стремя се да има равновесие между тях. Понякога го постигам, като например в „Алтернус” или в „Сбогом, Брюксел”.

Как възприемате преводите на вашите романи?
– Досега имам късмет да работя с добри преводачи. Томас Фрам свърши чудесна работа по немските издания. Надявам се и за в бъдеще да е така. Много се забавлявах да чета „Пианото на блок 31” на сръбски и македонски. Съвършено различен текст, изключително колоритен и привлекателен, поне за мен, заради аромата на езика.

Удовлетворена ли сте от критическите реакции у нас и в чужбина? Къде са по – задълбочени и аналитични и защо?
– Не се влияя много от тях. Откровено казано, глупава критика може да се напише и с положителен, и с отрицателен знак. Какво променя това?
Много е важна инстанцията, която отделя място на книгата. В това отношение немскоезичните медии бяха много щедри към мен – миналата година поместиха около 200 статии, включително в най-престижни немскоезични издания като „Ди велт”, „Франкфуртер Алгемайне”, „ФАЗ”, „Винер Цайтунг”, „Берлинер Литературкритик” и дори левия „Нойес Дойчланд”, който излезе с голяма хвалебствена рецензия само преди десетина дни. Изминаха 15 месеца от издаването на „Консорциум Алтернус” в Германия (заглавието в немския превод е „Империята Калдерон”), а книгата продължава да буди интерес у критиците.
Разликата между критиката в чужбина и у нас е, че навън рецензират творбата, а не автора. У нас се случва, макар и рядко, авторът да чуе по повод на книга, която е издал, всякакви глупости, отправени лично към него под формата на обиди. Включително в други случаи и обратното – хвалебствия на напълно некадърен текст, само заради обществена позиция или принадлежност на автора към някакъв кръг на общи интереси с критика. Това не е критика, дори, когато е подписана от професори или други титулувани индивиди.
Не мога обаче в никакъв случай да се оплача от българските медии. Били са, с малки изключения, щедри към мен. Това се отнася както за електронните, така и за печатните медии. Те имат голямо значение за популяризиране работата на писателя. Негова публика не са няколко души, самообявили се за познавачи, а хиляди читатели, които трябва да спечели със своя текст. Уважавам критици, които пишат от позицията на читателя, а не на негови наставници.

Какво означава за вас „успешен български писател”и трябва ли той да е зависим основно от продадения тираж?
– Отговорът се съдържа в прилагателните. Става някакъв оксиморон. Писателят трябва просто да е успешен. А тиражите са важно нещо. Естествено на българския пазар те имат друго измерение. 1000 продадени бройки тук са равни на 10 хиляди на немскоезичния пазар и на 100 хиляди на англоезичния. Но темата за тиражите е толкова непрозрачна в българското книгоиздаване, че се опасявам да я тълкувам. В чужбина има специални сайтове, на които във всеки момент можете да проверите колко екземпляра от дадена книга са продадени. В България това е пълна мъгла. Издават се книги (от български автори и не само) в 300, 500, най-много 1000 екземпляра и после се твърди, че били изключително успешни! Естествено тези твърдения идват предимно от самите автори и от техния издател.
В момента започнах да работя с едно ново издателство „Ентусиаст”, които издадоха великолепно „Сбогом, Брюксел” и в тираж, който не е бутиков, а популярен: млади хора, много амбициозни и знаещи, които се стремят именно към прозрачност. Издадоха няколко много успешни книги, което личи по тиражите.

Кога ще е премиерата на екранизацията „Преследвачът на звуци”?
– Предвидена е за началото на 2012. Но това е работа на режисьора Петър Одаджиев.

Какъв е следващият ви проект?
– Никога не е един единствен. В главата ми се сражават няколко идеи, още не знам, коя ще надвие другите.
Въпросите зададе Борислав Гърдев

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

maxresdefault

Бен Ейткен: Пътувам заради различията

Полша като модел за един британец − вижте на какво в хумористичния пътепис на Бен …