Лира Литературно-рекламна Агенция
Но не мога да се оплача от българските медии, с малки изключения, всички са щедри към мен
Леа Коен е родена в София . Завършва пиано и музикознание в Българска държавна консерватория, майсторски клас, магистърска степен. Четири години учи История на музиката в Университета в Утрехт, Холандия. От 1976 г. до 1989 г. е последователно редактор в сп. „Българска музика“, преподавател във Висшия музикален институт в Пловдив, музиколог, а след това и директор на Софийска филхармония, гл. драматург и изп. директор на МФ „Софийски музикални седмици“. За този период написва пет книги за музика, главно из тематиката на музикалния авангард от началото на века, между които монографии за Паул Хиндемит и за Любомир Пипков. Автор е на стотици статии в областта на културата, политиката и изкуството, на десетки радио и телевизионни предавания. Превежда френска есеистика, драма, проза, между превежданите автори са Дебюси и Сати (критическо наследство), Кокто, Метерлинк и др. След промените от 1989 г. се връща към писането, но вече в жанра на романа, като музиката в техните сюжети отново играе съществена роля .
►Кога започнахте да пишете ?
– Започнах да публикувам доста рано – някъде около 20-та си годишнина. Беше странно в началото да виждам името си под някой текст, прочитах го внимателно и се притеснявах дали ще бъда добре разбрана. От самото начало си поставих условие: да пиша само за неща, които съм убедена, че са истинни, дори това да не е винаги приятно. Трябваше бързо да открия, че това е най-сигурният начин човек да си създаде врагове… Но тъй като първоначално се посветих на критиката като дисциплина, много бързо и разбрах голямата ограниченост на писането в нея. Скоро тя не ме привличаше вече, имах желание да отида „отвъд”.
По-късно преведох критическите статии и есета за изкуство и за музика на Клод Дебюси, Ерик Сати, Жан Кокто, Пиер Булез. Направих го, защото беше вид бунтарство, и защото също исках да покажа на колегите си – критици, че критика може да се пише и по друг начин: остроумно, но не назидателно, убийствено точно, но не обидно, с прост език и с богата мисъл, а не обратното, както се случва често в нашата критика – сложни фрази, зад които понякога се открива умисъл, но не винаги мисъл.
► Изпитвахте ли удовлетворение от монографиите, с които сте известна сред специалистите – музиколози?
– През този период написах и първата си самостоятелна книга, не много голяма, но работена с голям мерак – монография за Паул Хиндемит, немски композитор-модернист (по онова време особено харесвах немския модернизъм).
Подписах я с бащиното си име и оттогава подписвам всичките си книги само с него.
След това написах книга, вече малко по-голяма, за Любомир Пипков.
Пипков беше забележителна личност и в известен смисъл мой учител: по стил, по история, по естетическо мислене. Пишеше, живееше и мислеше с много нюанси. Това ми харесваше. Но не харесваше на официалната културна политика. С тази книга за първи път се сблъсках с цензурата. Повече от една трета от текста беше зачеркнат. Мисля, че тогава научих много неща за реалния културен живот в България. Беше краят на 60-те и годината на Пражката пролет…
►Беше ли за вас потребност създаването на художествена литература или търсехте някакъв компенсаторен ефект?
– Защо „или”. Създаването на „художественост” от всякакъв вид е много личен процес и почти винаги в него има елемент „компенсаторност”. Не мисля, че той е негативен фактор. Личните преживявания са необходими за правдивото звучене на всяка творба във всеки жанр.
►Направо с роман ли започнахте? Не ви ли привличат по – кратките прозаични форми като разказа например?
– Обичам голямата форма във всички жанрове. Мисля, че я и познавам. Естествено ми се струваше да напиша роман. Да ви призная, рядко чета разкази. Има нещо недовършено в тях. Може би в това е скритият им чар. Но нямам влечение към този жанр. Истински значимите сюжети искат повече пространство.
►Бихте ли се върнали към новелата?
– О, да. „Пианото на Блок 31” беше много приятно приключение. А и има голям успех. Преведено е вече на 8 езика. Само преди месец бях на представянето на книгата в Македония. Чрез тази новела много читатели, а и издатели откриха, че съществувам. Това беше важно за мен. Мисля, че новелата стана много свежа.
►Винаги ли наслагвате фикцията и художественото обобщение върху лично преживяното в своите книги?
– Не е необходимо. Лично преживяното е само компас, който ме води във вярна посока. Иначе всичко е фикционално. Дори в най – „документалните” ми книги реалната част е не повече от 10 процента.
►”Консорциум „Алтернус” ли е най – добрият ви роман досега и ако е така, защо?
– От тази книга нататък особено важна за сюжетите ми стана историческата проекция. Тя интересува много широк кръг. Освен това, в „Консорциума” постигнах формата на романа-пъзел, която е важна за съвременния читател. Той търси интересната интрига, съспенса, оригиналните решения, а също и оригиналните персонажи. Това се получи в „Алтернус” за първи път. Но мисля, че стана още по-добре в „Сбогом, Брюксел” Ще видим каква ще бъде международната реакция на този роман.
Впрочем, смятам за успешен и „Преследвачът на звуци”. Вътре също има историческа перспектива, която трудно се преглъща от някои хора. Но аз обичам полемиката, тя е полезна.
►Смятате ли и в бъдеще да пишете цикли от романи?
– Зависи. Ето, в момента още не мога да изляза от атмосферата на „Сбогом, Брюксел”. Непрекъснато си мисля за героите си. Какво прави Шербах в Антверпен, дали се е устроил вече в полицията? Ами Дворянски след връщането си в България? А Валентина, която остана да чака Михаил да излезе от затвора в Брюксел? Ами Жана и Олга? Безпокоя се за тях. Може би ще напиша продължение.
►Доволна ли сте от съдбата на „Сбогом, Брюксел”и беше ли приет той адекватно ?
– Литературата е бавна работа. Още е рано да се говори за „съдбата” на „Сбогом, Брюксел”. Надявам се тази книга да има късмет, защото мисля, че има потенциал. Вече е в ръцете на двама преводачи – ще видим…
►В какво сте по – силна – в трилъра и политическия екшън или в интимната драма?
– Ами стремя се да има равновесие между тях. Понякога го постигам, като например в „Алтернус” или в „Сбогом, Брюксел”.
►Как възприемате преводите на вашите романи?
– Досега имам късмет да работя с добри преводачи. Томас Фрам свърши чудесна работа по немските издания. Надявам се и за в бъдеще да е така. Много се забавлявах да чета „Пианото на блок 31” на сръбски и македонски. Съвършено различен текст, изключително колоритен и привлекателен, поне за мен, заради аромата на езика.
►Удовлетворена ли сте от критическите реакции у нас и в чужбина? Къде са по – задълбочени и аналитични и защо?
– Не се влияя много от тях. Откровено казано, глупава критика може да се напише и с положителен, и с отрицателен знак. Какво променя това?
Много е важна инстанцията, която отделя място на книгата. В това отношение немскоезичните медии бяха много щедри към мен – миналата година поместиха около 200 статии, включително в най-престижни немскоезични издания като „Ди велт”, „Франкфуртер Алгемайне”, „ФАЗ”, „Винер Цайтунг”, „Берлинер Литературкритик” и дори левия „Нойес Дойчланд”, който излезе с голяма хвалебствена рецензия само преди десетина дни. Изминаха 15 месеца от издаването на „Консорциум Алтернус” в Германия (заглавието в немския превод е „Империята Калдерон”), а книгата продължава да буди интерес у критиците.
Разликата между критиката в чужбина и у нас е, че навън рецензират творбата, а не автора. У нас се случва, макар и рядко, авторът да чуе по повод на книга, която е издал, всякакви глупости, отправени лично към него под формата на обиди. Включително в други случаи и обратното – хвалебствия на напълно некадърен текст, само заради обществена позиция или принадлежност на автора към някакъв кръг на общи интереси с критика. Това не е критика, дори, когато е подписана от професори или други титулувани индивиди.
Не мога обаче в никакъв случай да се оплача от българските медии. Били са, с малки изключения, щедри към мен. Това се отнася както за електронните, така и за печатните медии. Те имат голямо значение за популяризиране работата на писателя. Негова публика не са няколко души, самообявили се за познавачи, а хиляди читатели, които трябва да спечели със своя текст. Уважавам критици, които пишат от позицията на читателя, а не на негови наставници.
►Какво означава за вас „успешен български писател”и трябва ли той да е зависим основно от продадения тираж?
– Отговорът се съдържа в прилагателните. Става някакъв оксиморон. Писателят трябва просто да е успешен. А тиражите са важно нещо. Естествено на българския пазар те имат друго измерение. 1000 продадени бройки тук са равни на 10 хиляди на немскоезичния пазар и на 100 хиляди на англоезичния. Но темата за тиражите е толкова непрозрачна в българското книгоиздаване, че се опасявам да я тълкувам. В чужбина има специални сайтове, на които във всеки момент можете да проверите колко екземпляра от дадена книга са продадени. В България това е пълна мъгла. Издават се книги (от български автори и не само) в 300, 500, най-много 1000 екземпляра и после се твърди, че били изключително успешни! Естествено тези твърдения идват предимно от самите автори и от техния издател.
В момента започнах да работя с едно ново издателство „Ентусиаст”, които издадоха великолепно „Сбогом, Брюксел” и в тираж, който не е бутиков, а популярен: млади хора, много амбициозни и знаещи, които се стремят именно към прозрачност. Издадоха няколко много успешни книги, което личи по тиражите.
►Кога ще е премиерата на екранизацията „Преследвачът на звуци”?
– Предвидена е за началото на 2012. Но това е работа на режисьора Петър Одаджиев.
►Какъв е следващият ви проект?
– Никога не е един единствен. В главата ми се сражават няколко идеи, още не знам, коя ще надвие другите.
Въпросите зададе Борислав Гърдев
