Георги Томов: Ние се самоубиваме ежедневно

„Не беше тук и си отиде“ е литературният дебют на Георги Томов. Томов е роден на 22 февруари 1961 г. в София. Преподавател е в Техническия университет, специалност „Ергономия и екология“.

––––––––––––-

Силен дебют, поздравления! На какво заложихте, за да излезе книгата ви на “бял свят”– на реклама, на приятелите във „Фейсбук”, на факта че сте брат на Петър Делчев ( нашумял с “Кастинг за месия”), или просто й беше времето?
–    Просто й дойде времето. Стана напълно случайно. Една приятелка изпратила мои текстове на Христо Блажев, който нямаше идея чий брат съм, още повече, че по името не личи. „Не беше тук и си отиде” трябваше да е първата книга в съвместния проект на издателство „Изток-Запад” и  „Книголандия“ – поредицата „Гравитация”, но така било писано –  излезе след „Самира” на Боримир Дончев и „По тихо от мрак” на Христо Кърджилов.

Читателят на тези разкази се потриса от истинските случки вътре. Неслучайно първият тираж на книгата е почти изчерпан. Докъде е художествената измислица и доколко това са ваши лични преживявания?
–    Като човек на точните науки ще отговоря с числа – дeлът на реално случилото се е 93.7%,  а  6.3%  е  спестената истина. Шегувам се, разбира се. Има и трета възможна хипотеза – да са описани чужди преживявания. Всъщност, не е ли редно – от литературна гледна точка – да приемем, че всичко е художествена измислица? Все пак не съм историк или документалист.

“Не беше тук и си отиде”- разказът озаглавил сборника ви, се различава от другите. От него лъха мистика и тя сякаш е епицентър на всичко останало. Кажете нещо повече за този текст.
–    Мистика ли? Не лъха ли вяра? Всъщност ние българите (мразя обобщенията, но понякога се налагат),  имаме специфично отношение към вярата. Мистиката и суеверията са  в пряка връзка както с начина, по който проявяваме тази вяра, така й с пътя, по който сме стигнали до нея. Ако не е закърмен  с вяра, човек обикновено стига до Бог по трудния начин. Съществува някаква Висша Сила, Разум или Порядък. Как точно ще го наречем няма значение. Този разказ – „Не беше тук и си отиде „ вече беше написан, когато  се случи нещо с член на семейството ми и аз почувствах необходимост да се обърна към това Висше.  До този момент бях приемал за даденост, че Някой Там Горе ме обича и, с типичната за здравия и щастлив човек безочлива небогоязливост,  си позволявах да очаквам, да изисквам доказателства, едва ли не да споря и  да се  пазаря!
Когато се случи това,  подробности  ще премълча,  почувствах нужда от утеха и упование, каквито никой жив човек, колкото и да  ни обича, не може да ни даде, а точно в това е силата на вярата. Започнах да си давам сметка аз какъв човек съм. Бил съм и добър и лош; и самонадеян до арогантност, но и неуверен до плахост; милозлив и състрадателен, но често и коравосърдечен; понякога подигравчия, друг път – самоироничен… Всичко съм бил, се оказа, само смирен не съм бил… Смирих се, осъзнах, че трябва да се докосвам до Онова Там Горе – моя Господ – с дълбоко смирение на духа и искрена благодарност в сърцето.
Всичко това съвпадна с периода в който активно работехме по редактиране на книгата.  Текстовете  претърпяха почти незабележими промени, но по-късно си дадох сметка, че всички разкази като да вдъхнаха от тази вяра. Само в „Не беше тук и си отиде” не посмях да пипна нищо – нито дума, нито дори препинателен знак,  но и той се промени – вече го виждах с други очи.

Реабилитирате представата за мъжа в родната ни действителност. Или поне тази, която битува в главите на повечето жени – смачкан, под чехъл, с провинциален манталитет. Вашите типажи се държат геройски, дори когато се страхуват. Това самоирония ли е, или вярвате, че българинът е такъв?
–  Наистина ли тази представа за мъжа битува в женските глави?! Ужас! Това обяснява доста неща. (смее се)
Доколкото за литературата не представлява интерес баналното житейско съществуване, то тя се насочва към необичайното.  Според мен слабата литература се занимава със супер героя, а добрата – с обикновения човек в извънредна ситуация. Обикновеният човек  може да бъде всякакъв. В главите и сърцата ни, по точно в умовете и душите ни, има един куп пружинки, за които ние хал хабер си нямаме, като това кои точно от тях и колко ще бъдат натиснати може да предизвика непредвидими реакции. За мен априорният герой е скучен и предсказуем, много по-интересен ми е, както Вие го определихте, „смачкания” човечец. Вълнува ме вътрешната му борба за да достигне до това, което ние наричаме геройство, а за него може би е само правилният избор.  Или пък пълната липса на избор.

Пишете критично и анекдотично – на тънката граница между репортажа  и фейлетона, това прави текстовете ви особено четивни, как усвоихте този стил?
–    В сборника има всякакви текстове  и като стил, и като стилистика, форма, тематика, и като естетика.  Не мисля, че съм усвоявал някакъв стил или съм се придържал целенасочено към жанрови  канони. Аз пиша за собствено удоволствие и моята „рецепта” е: добра история, четимост, премерена доза хумор и самоирония колкото поеме. Затова и повечето разкази са от първо лице, единствено число – за да поемат повече самоирония.

В някои от разказите героите се самоубиват. Защо мислите, че човек може да има власт над смъртта си?
–    Това е един безкрайно сложен въпрос, който може да се разглежда от всякакви аспекти, най-вече философски и религиозен, а напоследък е дори медицински проблем.  Господ  се е погрижил – създал ни е с предпазни механизми, непозволяващи ни да осъзнаем колко сме нищожни, или позволяващи ни да се примирим с това (опция за по-умните).  Ако не беше така, то 99.99(9 в период) % от хората на тази земя трябваше да се … За всеки случай, обаче, самоубийството в повечето религии е обявено за грях. Има страни, където е забранено да се пише, коментира и дори споменава публично тази дума.
Всъщност, по един или друг начин, ние се самоубиваме ежедневно. Между другото, освен Кърт Кобейн и Ейми Уайнхаус, самоубили са се Маяковски, Вирджиния Улф, Хемингуей, Джек Лондон, Стефан Цвайг.  Също така Сократ и Сенека, Адолф  Хитлер, Зигмунд  Фройд… ако изпускам някого – да ме прощава.

Вие сте  активен участник в протестите.
–    Участвам в протестите, защото съм погнусен от безумния начин на практическо приложение на демокрацията у нас, по-точно на нейното потребяване. Не подкрепям нито един от съществуващите субекти в политическия спектър, нито вдясно, нито вляво. Нещо повече, считам, че няма дясно и ляво,  политическото  конфигуриране е кръгово – по този начин крайно дясното е ляво, а крайно лявото – дясно. Всичко зависи от отправната точка на наблюдаващия. Затова  политическите възприятия на всеки един от нас са различни.
Наивно е да смятаме, че умните са повече от глупавите не само у нас, а във всяка страна по света. Е как тогава да се осланяме на демокрацията, като в чистия си вид тя  води до управление на мнозинството. Неразрешими дилеми…
А относно протестите! Протестът  не може и не трябва да има цели, Протестът трябва да е процес. Цели имат участниците в Протеста, а това вече е съвсем друго нещо.

Как например вашият герой Пан Шветлан би реагирал, поставен в такава ситуация?
–  Не зная… Но доколкото е мой герой – с чувство за хумор.

Вие сте преподавател в Техническия университет. Долавям менторски ( в добрия смисъл) тон на разказите ви. Какъв израства младия човек в днешна България, според вас?
–    Различен.

Интервюто взе Людмила Еленкова

Свързани заглавия
„Не беше тук и си отиде” с премиера в „Хеликон-България”
Излезе трета книга от поредицата „Гравитация”

„Не беше тук и си отиде“  тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔