Начало / Критика / Идеал или идол

Идеал или идол

автор: Елена Търнева

Да канонизираме Левски това значи още веднъж да обесим примера му и да оставим гласът му „глас без помощ, глас във пустиня”

 

„Истината е като скъпоценен камък – осветен от различни ъгли, хвърля разноцветни отблясъци.”
Г. Златарева

 

 

 

Елена Търнева

На Великден, през 1864 г. дякон Игнатий взема решение да се посвети на борбата за освобождение на поробените си братя и се подстригва в служба на „живия бог“. Като мирски дякон Васил Кунчев избира да служи на Ботевия „боже на разумьт, защитниче на робите“. Превръща съществуването си в жива литургия за свободата на България. Непосредствено след този избор вуйчо му – архимандрид Василий го обвинява в кражба на коня си и насочва турската полиция да разследва племенника за участието му в Първата българска легия .

В наши дни Алтернативният български синод предприе действия за канонизиранито на Левски за светец. В края на книгата си „Васил Левски – заблуди и истини“ Галина Златарева въстава срещу този акт на вече несъществуващия синод и призовава законния такъв към здрав разум. За нея канонизацията е посегателство над светлата памет на Апостола.
Защо? Защото Левски, според авторката, трябва да остане за българите пример за следване, а не икона за кланяне. Той не бива да бъде свръхгероизиран и идеализиран, за да не се превръща делото му в невъзможен за следване подвиг. За Златарева Левски днес е нужен като идеал. А възхищението от човешките му качества ни предизвиква да се стремим към съвършената му почтеност, а не да кършим безпомощно кунки пред каноничния му лик с най-простото оправдание: „Той е светец, а аз съм обикновен човек, как мога да се съизмервам с него!”. И с това да оневиняваме моралната си слабост и нискостебленост.

Новата книга на Г.Златарева е написана със силна вътрешна увереност, че трябва да задържим Апостола в съзнанието си, в постъпките и стремежите си, в нашия си живот, като знаем истинската истина за него. Да му позволим да диша с нас в насъщния ни ден, така че да „преведем” в себе си гениалното: „Времето е в нас и ние сме във времето.“

Накратко – приветствам възрожденския дух и хъс на Галина Златарева – да изследва различните архиви и най-достоверни източници, да анализира кое е от магията около Апостола е истина и кое заблуда. Защото историческите изследванията не бива да бъдат суетен патент и привилегия само на професионалистите в тази област, защото пък откривателството най-често е призвание на осенените.
Книжовният труд на Златарева е посветен на най-вече на „неудобни” въпроси, които и до днес нямат официално приет отговор. Първият е – бил ли е Левски масон? Авторката публикува цялата „Нареда на работниците за освобождението на българският народ” и я сравнява с части от „Устава на Великата масонска ложа”. Без нищо да натрапва или манипулира като теза, писателката ни дава възможност сами да си дадем отговора за масонството на Дякона, като съпоставя фактите и всеки самостоятелно мислещ ум може да достигне до логичното заключение.

Повече категоричност си позволява при питането дали Левски е бил предаден. Златарева също като други автори снема обвинението срещу поп Кръстьо, но по доста убедителен начин за предател посочва малограмотния авантюрист, косовския сърбин Димитър Общи.

В книгата има доста страници и за това, как е бил заловен Апостола, как се е държал пред разследващата комисия. Обръщам по-специално вниманието ви върху тази глава, заради авторските разяснения как Левски, който „вече е бил свободен” като личност, с дух „извън мярката на епохата”, достига до „истинският си подвиг” – да предскаже и покаже пред съда какво бъдеще я чака Османската империя, какво й предстои, „да я накара да се почувства победена, преди да бъде победена наистина.”
Има и други любопитни питания: как точно е бил заловен Дякона, за какво е осъден, съд или разследваща комисия е произнесла присъдата му, в действителност ли никой не се е опитал да го освободи?

Публицистичният труд на писателката явно е замислен като отпор, макар и не персонален, на онези драскачи, чиито писания около житието на Левски са омърсителни спекулации, макар че малограмотното ни население предпочита да чете псевдосензациите на подобни нашенски Херостратовци.
Интересен е отговорът на друго питане: Паметник или проклятие за Иванчо Хаджипенчович? В текста са посочени различни факти около противоречивото име на този мъж, но авторовото заключение е, че последната, обобщаваща оценка, трябва да бъде право на специалистите. Защото „оценката за този човек стои като бяло петно в историята ни и всички го заобикалят”.
Книга не е просто посветена на Левски, тя е и плач по разпада на критериите ни за извечните ценности. Тя ни приканва да държим живи в ума си постиженията, но и грешките. Да постъпваме по – уверено, да разчитаме първо и най -вече на себе си. Да не се страхуваме от отговорността т. е. от свободата. И да не се срамуваме да бъдем работници, щом великите умове на предците ни са се самоопределяли като такива. Ето и заради това Галина настоява да знаем и грешките, и греховете на националните ни герои, защото няма безгрешни хора, дори и онези, които последователната им праведност е извисила до светци.
В този смисъл Златарева е един от почтените ни литературни работници.
Единствената й несполука, според мен, е прекаленото желание да се опре на достъпния, разговорен език. Може би, за да доближи съжденията си максимално близко до читателя, тя направо минава на „ти” с него, дори понякога го побутва, за да фокусира вниманието му. Има и цветисти сравнения с джуджета и магарета, чиято образност веднага те карат да запомниш коментираното, или пък дразнят с неприложимата си картинност. Този похват автоматично адресира книгата към масовият и най-вече млад читател – любознайник. Сигурно не е случайно, че форматът и оформлението напомнят учебник. Но, дай Боже, повече такива учебници по национална свяст!

Похвално е словото ми за тази полезна книга. Защото мълчанието днес не е злато, а престъпление. Да канонизираме Левски това значи още веднъж да обесим примера му и да оставим гласът му „глас без помощ, глас във пустиня”.

Очаквам с интерес следващата книговна провокация на Златарева. Тя доказа себе си като блестящ романист с „Медальонът“, посветен на Бенковски. Сега ни извика право в лицето, че сме длъжни да знаем истината за Левски. Налага се неизбежен паралел между нея и голямата ни недостатъчно позната, силно недооценена, но могъща писателка Яна Язова, чиято трилогия „Балкани“ включва романите „Бенковски“, „Ливски“ и „Шипка“.

Дали ще пропуснем и новата Яна Язова?

Прочетете още

244349_b

Топ 10 на „Хеликон” за най-продавани книги (15 април – 21 април)

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА 1. Недовършена работа от Дейвид Балдачи 2. Плодовете зреят нощем от Неда Антонова 3. …