Лира Литературно-рекламна Агенция
Ако до преди 20 години званието „български писател” е означавало социално подсигурена функция, тиражи и обществено поле за изява, включително достъп да най-горните етажи на властта, то се лута днес около маргиналната представа за някакъв вид социален наивник, в някои случаи дори несретник, на когото ежедневно се оспорва право на съществование чрез интелектуален труд. Някои съвременни български писатели плащат скъпо цената на своята независимост, която техни колеги от предишния период ежедневно осребряваха. Те не желаят да я продават, предоставят за ползване или дават под наем на някое от цеховите сдружения, тип „съюзи”, чиито предимства най-често се изчерпваха с места за хранене с относително евтини напитки.
Без особено преувеличение може да се твърди, че независимият съвременен български писател е обществено сираче, което ежедневно трябва да защитава съществованието си и това на своите книги.
Тази позиция, колкото и социално неудобна да е, има и важни предимства : превръща писателя в наистина свободна личност, способна на морални преценки и личен творчески избор, от каквито социално и политически зависими хора предвидливо се въздържат. Границата на независимостта е обаче изключително тънка и изчезва в онзи момент, в който „независимият” писател стане член на някоя от раздаващите културни предимства комисии и фондации, посегне към кацата със субсидии, която всеки политически режим държи на свое разположение, или дори приеме поканата на някоя „независима” медия да прави анализи от нейно име (разбира се, срещу добро заплащане).
За да избегне участта на „буридановото магаре” – да запази своята независимост или да ипотекира части от нея – писателят има няколко възможности, които могат да се окажат по-стойностни от две купи сено.
Една от тях е да разшири своята читателска аудитория в чужбина. Противно на предразсъдъка, че българската книга не предизвиква интерес у чужд лекторат, много примери от последните две три години сочат обратното. Български съвременни романи се приемат добре от европейския читател поради запълване на европейския културно-исторически пъзел и желанието на европейските граждани да осмислят своята обща история във всички детайли. Постепенно се трасира линия на все още скромни, но забележими успехи, които поставят във фокуса на вниманието определени книги и автори. (Например в последните номинации за Европейска награда на книгата фигурираха три български романа, издадени на чужди езици през 2010).
Друг начин са лекторатите в чужбина – възможност за непосредствена среща с чуждите читатели (за съжаление такава дейност се осъществява почти единствено по покана на чужди институции, но независимият писател не трябва да се примирява с пренебрежение от страна на държавата.)
Не трябва да се пренебрегват и лекторатите в България. Срещите с „оригиналната”, българска публика са не само изключително полезни и за двете страни, но и творчески мотивиращи за писателя, който по дефиниция е самоизолиращ се елемент.
Писателят трябва с упоритостта и настойчивостта, с която създава книгите си, да съдейства за техния живот и оцеляването им. Той е не само продуцент, но и мениджър на своя труд, и като такъв е необходимо да се среща, преговаря, настоява, предлага и изисква съдействие от всички институции, от които зависи издаването, разпространението и популяризирането на неговите книги. Фалшива скромност и странене от тази изключително необходима дейност са убийствени за създадените от него книги, независими дали са добри или лоши.
И накрая независимият писател трябва да е наясно, че е готов да пожертва финансовия си интерес, за да остане верен на себе си, както и че е заслужил всичко, което неговите книги са спечелили.
Леа Коен,
От инициаторите на „Ложа на независими български писатели и поети”
Фото:novinite.com
