„Думите” на Богдан Русев (рецензия)

Борислав ГЪРДЕВ

С противоречиви чувства прочетох новелистичния сборник на Богдан Русев „Думите”.
Той е очевадно продължение на „Три новели”, но същевременно е и белег на криза за писателя.

Това Богдан го споделя чистосърдечно в последната четвърта новела „Думите”.
Дали е писателски ступор или просто моментна криза на креативността ми е трудно да гадая.
Истината е, че Русев отново като омагьосан се хваща за Духа на баща си, смятайки да издири всичките му приятели.
А това е затваряне на кръга, започнат от „Ела при мен”.
Или може би ново начало.
Защото истината е, че в новелата Богдан Русев постигна всичко.
И сякаш започва да тъпче на място.
Така е в „Духове”, например, която носи твърде много от патината и атмосферата на вече видяното, преживяното, представеното, от онзи прословут лайфстайл на столичната бохема, който Русев винаги скрупольозно точно и сочно пресъздава (Справка  – „Необикновената история на Нейдън Романоф”).
Любопитна ми бе новелата „Племена”.
Онорично фентъзи, в което оживява в цялото си великолепие каменната джунгла София , трептящото сърце на нашето буржоазно Сити, изпълнено с романтика и жестоки абсурди.
„Бурени” е любопитен, но неуспешен експеримент за разказване на триизмерна история – в София от 50 – те на миналия век, Бургас от 2000 и Пловдив от 2050.
В тези три епохи обаче властва фашизмът, комунизмът и ислямския империализъм.
Визионерството на Русев е стряскащо завладяващо, но точно в тази новела най – отчетливо се усеща  творческото буксуване – най – вече с проблематичното осмисляне на сюжета през трите темпорални пласта, който и без друго е ефирно рехав.
Затова е закономерно неговото артистично разконспириране в „Думите”, където се явява на финала на повествованието в хотел „Велико Търново”, за да разкрие на смаяния си издирвач измъчващите го писателски терзания.
След като е използвал като патерици образи и послания от предишни негови успешни проекти  като „Туристът” и „Приказки от Белегаст”.
Накъде ще поеме в бъдеще талантливият и провокативен прозаик?
Скромното ми мнение е, че трябва да се върне към света на романа.
Вярно, „Безкраен път” не бе приет безапелационно, но именно в този прозаичен формат той реализира безспорнитеи си постижения „Туристът” и „Къщата”.
Започвайки от новелистичния му първообраз „Ела при мен”.
Може би трябва да поеме към корените на своя успех, разказвайки поредната си мемоарна притча.
Той умее да превръща живота си в епос, но е най – съкровено силен и безспорно убудителен, когато се намира в годините на своето детство и младост.
Дали там не е заровено имането ?
И може би оттам ще дойде вдъхновението за следващия му силен роман?

„Думите” на Богдан Русев тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔