Лира Литературно-рекламна Агенция
Томас Кромуел сега е петдесетинагодишен. Има тяло на работник, набито, годно за труд, със склонност към пълнеене. Косата му е черна, сега вече сивее, и поради неизменно бялата му кожа, която сякаш отблъсква и дъжда също като лъчите на слънцето, хората говорят с присмех, че баща му е бил ирландец, но всъщност той беше пивовар и ковач в Пътни, занимаваше се и със стригане на овце, вреше си носа навсякъде – скандалджия, пияница, грубиян и побойник, човек, когото често изправяха пред съдиите да отговаря за побой или измами. Как синът на такъв човек успя да се добере до сегашния си висок пост е въпрос, който си задава цяла Европа. Някои казват, че се е издигал заедно със семейство Болейн, роднините на кралицата. Други твърдят, че дължи издигането си изцяло на кардинал Улзи, някогашния му покровител; Кромуел беше негов довереник, трупаше пари за кардинала и познаваше тайните му.
Други пък разправят, че общувал с магьосници. Напуснал е кралството още като момче, бил е наемник, търгувал е с вълна, работил е в банка. Никой не знае къде точно е бил и какви хора е познавал, а и той не припира да разказва. Раздава се изцяло в службата си на краля, знае отлично цената и заслугите си и не пропуска да си осигури съответно възнаграждение: високи длъжности, допълнителни възнаграждения, нотариални актове, имения и ферми. Умее да постига онова, което желае, има си метод; може да очарова един човек или да го подкупи, да го убеди или да го сплаши, да му обясни как да постъпи, ако действително иска да защити интересите си, да покаже на същия този човек някои аспекти от собствената му личност, за чието съществуване самият човек не е подозирал. Всеки ден мастър кралският секретар си има вземане-даване с видни велможи, които, стига да можеха, биха го унищожили с един замах – като муха. С пълното съзнание за това той съхранява своята любезност и спокойствие, както и неотклонното старание, с което се посвещава на делата на Англия. Няма обичая да дава обяснения. Няма обичая да коментира своите успехи. Но винаги, когато добрият случай се яви на прага му, той е там, готов да разтвори широко вратата пред него, доловил плахото му подраскване.
У дома, в градската му къща в Остин Фрайърс, рисуваният му образ виси умислено на стената; увит във вълна и кожа, той е стиснал здраво в ръка някакъв документ, сякаш се кани да го удуши. Ханс го беше затворил като в капан зад някаква маса и беше казал „Томас, не бива да се смееш“; и така работата започна – Ханс си тананикаше, докато работеше, а Томас се взираше свирепо пред себе си. Когато видя завършения портрет, каза: „Господи, приличам на убиец“, а синът му Грегъри отвърна: „Че ти не знаеше ли?“ Създават се копия на портрета – за приятели и за негови почитатели сред евангелистите в Германия. Не желае да се раздели с оригинала – „Не и сега, след като вече свикнах с него“, така казва – затова, когато влиза в голямата зала на дома си, се натъква на версии на самия себе си в различни стадии на развитие: колебливо нахвърляна скица, частично оцветена рисунка. Откъде да започне човек, рисувайки Кромуел? Някои започват с малките му, проницателни очи, други с шапката. Някои заобикалят проблема, заемайки се с печата и ножицата, други се съсредоточават върху пръстена с тюркоаз, подарен му от кардинала. Откъдето и да започнат, окончателният ефект е един и същ: ако този човек ви има зъб, не бихте искали да се натъкнете на него в безлунна нощ. Баща му, Уолтър, казваше: „На моя Томас му стига само да го погледнете накриво, за да ви извади очите. Опитате ли се да го препънете, ще ви отсече крака. Но ако не му мътите водата, е същински джентълмен. И винаги е готов да почерпи с по някое питие“.
******************
Сега Ан Болейн е трийсет и четири годишна, елегантна жена, чийто финес прави обичайната хубост излишна. Навремето гъвкаво, сега тялото ù е станало мършаво. Съхранила е своя мрачен блясък, макар и малко помътен, като на поолющена тук-там вещ. Умее да си служи ловко с тъмните си, леко изпъкнали очи – и го прави така: поглежда някой мъж право в лицето, а после погледът ù отскача от него, сякаш отегчено, безразлично. Кратка пауза – може би колкото да си поемеш дъх. После бавно, сякаш по някаква принуда, тя насочва отново очите си към него. Погледът ù се спира върху лицето му. Тя започва да изучава мъжа. Оглежда го така, сякаш той е единственият мъж на света. Гледа го така, сякаш го вижда за първи път, и обмисля най-различни начини, по които той може да ù бъде полезен, всякакви възможности, за които самият той дори не се е досещал досега. Жертвата ù има чувството, че този момент се проточва цял век, и през цялото време тръпки пълзят по гърба му. Макар че всъщност трикът е лесен, евтин, ефикасен и тя го повтаря постоянно, нещастният човек има чувството, че го е отличила от всички останали мъже. Ухилва се. Започва да се перчи. Става сякаш малко по-висок. И значително по-глупав.
Наблюдавал е как Ан погажда този номер на лордове и простосмъртни, дори на самия крал. Виждаш как човекът леко я зяпва – и вече е неин. Номерът действа почти винаги – но никога не е имал ефект върху него. Той не е безразличен към жените, Бог му е свидетел, просто е безразличен към Ан Болейн. Това я дразни; трябваше може би да се престори, че го е впечатлила. Той я направи кралица, тя го направи министър; но сега между двамата се е настанила неловкост, всеки наблюдава бдително другия, търси да улови някой дребен пропуск, който би издал истински чувства и би дал на единия предимство пред другия: сякаш единствено лицемерието им помага да се чувстват в безопасност. Но Ан не умее да крие добре чувствата си; истински живак е тази кралска любима, плъзга се и скача от смях към гняв. Понякога през това лято се случваше тя да се усмихне тайно на Кромуел иззад гърба на краля; или да му направи гримаса, предупреждавайки го, че Хенри е в лошо настроение. Имаше и моменти, когато тя напълно го пренебрегваше, извръщаше се настрана, а черните ù очи се плъзваха из залата и спираха някъде другаде.
******************
През онзи ден Ан беше облечена в бледорозово и гълъбовосиво. Цветовете би трябвало да излъчват нежна, моминска свежест; но единственото, за което го караха да мисли, бяха разпилени вътрешности, всякаква карантия, сиво-розови черва, провлекли се от живо тяло; наложило му се беше да изпрати в Тайбърн втора партида непокорни монаси, за да бъдат съсечени и изкормени от палача. Бяха предатели и заслужаваха смъртта, но тази смърт превъзхожда много други по жестокост. Перлите около дългата ù шия му напомняха на малки капчици лой, а докато спореше, тя вдигаше ръка към тях и ги подръпваше; той не откъсваше очи от пръстите ù, ноктите ù проблясваха като миниатюрни ножове.
Превод от английски език: Боряна Джанабетска
“Доведете труповете” тук
