Емил Чоран: Християнството сгреши, като отрече самоубийството

05.02.2013 Интервюта

Емил Чоран (1911-1995) е румънски философ и есеист. Прекарва по-голямата част от живота си във Франция (от 1937 г.), живеейки в Латинския квартал на Париж. Принадлежи към групата известни представители на румънската диаспора във Франция – Елиаде, Йонеско, Бранкузи, Енеску и Цара.
През 1937 г. получава стипендия, за да замине във Франция и да напише там докторат. След Втората световна война решава да остане там окончателно, вместо да се завърне в родината. Спечелва си неприязънта на комунистическата власт – творбите му биват забранени в Румъния и въобще в Източна Европа. Издава първата си френска книга „Précis de décomposition” в издателство „Галимар” през 1949 г. Дълго време не бива признат и остава в сянката на други фигури от френския интелектуален живот като Жан-Пол Сартр и Албер Камю. Добива популярност едва към края на живота си и получава достойно признание като една от големите фигури във френската и румънската култура на ХХ век. Почива на 17 юни 1995 г. в парижка болница след продължително заболяване от Алцхаймер.
Предлагаме ви последното интервю на философа, дадено за „Канал 5” на френската телевизия. Текстът е предоставен от преводача Огнян Стамболиев.

––––––––––––

Г-н Чоран, от кой момент решихте, че не искате да имате съдба?
– Откакто пристигнах тук във Франция. През 1950-а се записах в Сорбоната. Но след месец- два ме извикаха в ректората и казаха:” Вие сте на четиридесет и повече и не можете да ползвате мензата и т.н.“ (живеех на квартира с един студент). За мен това беше ужасен материален удар.

През 1937-а, когато пристигнахте във Франция, опитахте ли се да се срещнете с хора, с които искахте да общувате?
– Не. Срещнах се с някои приятели в Париж чак през 1949-а, когато публикувах първата си книга “Трактат по разложение”. Преди това не мислех да се срещам с никого.

И все пак вашата книга мина през тази светска бариера.
– Да. Няколко години водих не толкова светски живот, само от време на време ходих по коктейли. От 1950-а до 1953/54-а опознавах света. Всъщност аз винаги съм живял в периферията на обществото, което отговаря на моите виждания за нещата.

Защо през 1949 г. решихте да напишете книга? Това не беше ли все пак влизане в обществото?
– Не. През лятото на 1947 г. бях в Диепи. Бях решил да преведа на румънски поезията на Стефан Маларме. Но в един момент си казах, че това е абсурдна идея. За кого щях да направя този труден превод? Нали нямаше да се връщам в Румъния, а и преводът на поезия е дяволски трудна и зле платена работа. Върнах се в Париж и се залових да пиша. Така се роди “Трактат по разложение”, публикуван две години по-късно, но не за да “вляза в обществото”, а за да го взривя! Сега ми е трудно да обясня това, но всичко, което съм написал, съм го написал в моменти на голяма депресия.

На въпроса: „Защо пишете?”, Пол Валери отговаряше: „От слабост”. Така ли е при Вас?
– Не, не е от слабост, а от мизерия. От мизерия на духа. Повече от мизерия на духа, отколкото от слабост. Но появата на една книга при мен винаги е била като произшествие, като злополука…

Сигурно защото сте се срещали с хора?
– Не, всъщност аз пиша за самия себе си… Искам да кажа, че актът на писането за мен е вид диалог (но не със самия себе си!) с Бог и е нещо повече от самото писане. Това е изучаване на Абсолютното. Виждате ли, актът на писането, който теоретично, по принцип, презирам, в личен план уважавам.

А не сте ли нихилист? Какво е за Вас нихилизмът?
– Трудно е да се каже. Мисля, че винаги съм правил подстъпи към нихилизма. Може ли да се каже за Буда, че е нихилист? В определен план аз съм негативист, но негативизмът за мен не е абстракция или празно упражнение на духа. Но не мисля, че нихилизмът има голямо значение.

Защо Чоран е в състояние на бунт?
– Никога на съм бил в подобно състояние. Бунтът цели да постигне нещо. Той е войнстващ. А аз просто не съм такъв тип.

Като вървите напред, не се ли отчайвате?
– Да, и в това има достатъчно негативни усложнения. Явно е, че съм в състояние на отчаяние и това не води но никъде. Винаги съм искал да бъда безполезен, непотребен, но по един странен начин, досега това не ми е пречило да живея, защото съм приемал тази ситуация.( Не мисля ,че трябва да търся някакъв изход. Просто наблюдавам нещата.

Строг човек като Вас, може ли да се възхищава от нещо? Например приятелството?
– Без съмнение. Но не и от литературния свят. Например човекът, от когото съм се възхищавал най-много през младостта ми, не беше литератор. Мисля,че хората трябва да се оценяват не според онова, което вършат, а според това, което са всъщност. В метафизичен план един разговор с някой, който има известни страхове или притеснения (например с един портиер или техник), за мен е много по- интересен, отколкото разговорът с някой философ… Много неща аз научих пряко от живота. Не съм посещавал т.нар. интелектуални кръгове. В младостта си общувах с хора, доста по-издигнати от мен, които познаваха добре живота, и аз бях щастлив да ги виждам… Повечето от тях не оставиха нищо след себе си, не написаха нито ред, но това няма никакво значение… Дължа много на тези хора. Мисля, че бяха светли личности, с ясна мисъл. Това е нещо много важно, защото малцина от нас вече имат ясна мисъл. Хората, които притежават този дар – ясната мисъл – са по-задълбочени. Интересно е, че съм срещал доста хора, които не са били достатъчно образовани, но са били доста по- задълбочени…

Какво мислите за поета Анри Мишо?
– Възхищавам се от този човек. Той е прекрасен, с него може да се разговоря абсолютно за всичко!

А има ли нещо общо между Емил Чоран и Анри Мишо?
– Беше ми много приятно да общувам и да разговарям с Анри Мишо. Той беше пълната противоположност на един Валери, например. Мишо беше готов да изчерпи по най-добрия начин всеки сюжет. В този смисъл, бих казал, беше човекът, който не можеше да остане незабелязан. А литературата, знаем, е и начин да се скриеш. Анри Мишо излизаше извън литературата…

Какво мислите: не ставате ли по-циничен с възрастта?
– Не, защото с годините всичко се замъглява. Относно онова, което съм написал, мисля, че нямам основание да се откажа сега от него. Но вярвам все по-малко в нещата, които съм казал. Защото писането е до известна степен и профанация. Нещата, в които си вярвал, в момента, в който вече ги казваш (пишеш), губят част от смисъла си. Например аз писах за самоубийството. След като го отпечатах, вече мисля по-малко за него. Така, след като написах някои неща, аз вече ги “убих”! Хората, които не пишат, са по-чисти от мен. Те не са се “изплюли” върху вътрешния си живот…

А защо не се самоубихте г-н Чоран?
– Защото ме спаси самата идея за самоубийството. Тя ми позволи да продължа да живея. За мен идеята за самоубийството е свързана със свободата. Бих могъл да понеса всичко, защото всичко зависи от мен. Мисля, че идеята за сомоубийството е нещо положително, стимулиращо. ХРИСТИЯНСТВОТО ДОПУСНА ОГРОМНА ГРЕШКА, КАТО ОТРЕЧЕ САМОУБИЙСТВОТО! Всички трудности в моя живот съм преодолявал с помощта на тази спасителна идея. А християнството я дискредитира. В древността е съществувал доста интересен начин на самоубийство сред философите – да се убиват чрез самозадушаване. Важен е бил не самият акт на самоубийството, а идеята за това. Нямаше да стигна до тази възраст без нея. Затова я намирам за дълбоко положителна.

Чувствате ли се близо до Достоевски?
– Винаги съм го чел и препрочитал и мисля, че много го обичам. Преди всичко мотивът за саморазрушението у неговите герои. Харесвам “негативния герой” у Достоевски. Саморазрушението не води непременно до Вярата. Достоевски стигна до предела. Да живееш, означава да се разрушаваш не поради липса на нещо, а поради… изобилие от нещо! Героите на Достоевски не са някакви слаби личности, а хора, отиващи до крайности. И в това разрушение, което само по себе си е авантюра, няма нищо страшно.

Знам, че обичате много музиката, но не знам точно защо?
– Музиката играеше огромна роля в годините на моята младост. Сега не толкова. Най-голямата ми слабост е Йохан Себастиан Бах. Не мога да си обясня тази неистова страст към него, но Бах винаги е бил за мен нещо като религия…

Имате ли чувство за отговорност пред другите?
– Никакво. Нито когато пиша, нито когато говоря. Пиша, за да се вълнувам. Иначе няма смисъл. Трябва да имаме смелостта да бъдем и жестоки…

Смисълът на живота е пътят към смъртта, нали?
– Да, животът е път към смъртта. Драмата е не, че ще умреш, а че ще се родиш. Най- важното нещо е раждането. В този смисъл, будизмът ми изглежда по-дълбок като религия от християнството.

Само едно чудовище може да си позволи лукса да погледне нещата такива, каквито са всъщност. Вие чудовище ли сте?
– Да! За да видиш нещата каквито са, трябва да си водил труден и жесток живот. Аз винаги съм бил извън живота…

Писахте: „Всички сме от един ад, в който всеки миг е чудо!”
– Да живееш на този свят, не е нещо чак толкова изключително, както мислят някои. Трябва да се бориш против очевидното. Тогава всеки миг може да ти се стори героичен…

Книги от Чоран тук