Начало / Автори / Златко Енев за книгата си „Рeквием за никого“

Златко Енев за книгата си „Рeквием за никого“

 

„Реквиемът“ се появи като следствие от една картина, която ме преследваше. Беше ужасяваща и отвратителна – жена, която е изнасилена с парче франзела, а след това заставена да го изяде. Не знаех какво да правя с тази гледка, само знаех, че за да се отърва от нея, трябва да разбера откъде идва. И така започнах първо да умувам, а после – по малко – и да пиша. По онова време нямаше как да зная, че това ще ми отнеме пет години…

Романът ми е за смяната на имената на турците в България. Сюжетът се пренася в Сърбия, Босна и Косово, а намира финала си в Берлин. Т.н. „възродителен процес” е най-унизителният и най-нуждаещият се от разчепкване в най-новата българска история. По него не е имало и все още няма граждански дебати на равнището, което той заслужава и от което се нуждае. Народ, който в рамките на 40 години е способен да спаси едно малцинство (евреите), а след това да се опита да премахне друго (турците) е за мен най-малкото много странен, той има потребност от солидно разнищване на собствената си психика, за да разбере как е възможно с едната ръка да дава, а с другата да взема. Според мен, този акт беше потайно поддържан от повечето хора. Красноречив е самият факт, че в момента има такава съпротива – и то не само на високо ниво – срещу това да се говори за вина, за признаване на извършено престъпление…Казват: ”Комунистическата партия дължи това извинение!” Да, да, виновен е Хитлер, а не ние… Това го чувам не за пръв път. Аз пък мисля, че извинение дължи българското мнозинство, което дълбоко в себе си одобряваше смяната на имената. Зная, доста хора ще заявят, че не са я подкрепяли. Но ако ги попитате дали е необходимо да се започнат обществени дебати по този въпрос, ще кажат, че става дума за едно минало-заминало, което не се нуждае от разчопляне. Подобна позиция е израз на противоречивост. Проблемът се нуждае от избистряне: притежаваме ли като народ прикрита агресивност срещу малцинствата? Според мен става дума за неосъзнато, но силно тежнение към избутване назад на твърде сериозен въпрос – нашата непремислена антидемократичност, липсата на разбиране за свободата на другия, на различния от нас.

Историята се получи кална, разбира се, но и силно пречистваща, поне за мен. Самият аз живея с усещането, че важните неща се пишат сами, човек само регистрира „трептенията“, така че не се опитвам да си обясня как и защо в главата ми се появи точно тази история. В края на краищата се получи доста мащабно, ако и не чак толкова обемисто платно – една история, която си е моят личен отговор на въпроса „Защо сме такива?“ Не ще и дума, „Възродителният процес“ играе решаващата роля при всичко това, защото аз съм дълбоко убеден, че това е събитието, което в най-голяма степен оформи – и все още продължава да оформя – съвременна България. Потисканото усещане за вина, за нещо наистина отвратително, което всички сме, ако не извършили, то поне мълчаливо поддържали. Национализмът е отрова, това уж го знаем всички. Но когато се стигне до реалния живот, до страха от това, че „някои си“ могат да ни отнемат най-свидното, земята, страната, Родината… М-да, тогава теорията много бързо отстъпва място на една не съвсем цивилизована практика.

А инак пиша не само мрачни неща, естествено. Някои от тях – и преди всичко детските ми книги – дори са много весели, на места истински смешни. Обичам да се смея, то кой ли не обича? Получи се в тях едно много живо характерче – Червенокосото Ане, хлапе с истински чворест, не някакъв измислен нрав. Много си я обичам. Децата-читатели – също (макар че някои родители очевидно имат проблеми с това „зле възпитано“ хлапе). Книгите дори имат успех, доколкото е възможно да се говори за нещо такова в българския литературен живот. Във всеки случай и трите първи издания са разпродадени, в момента влачим вторите. Получих и награда, кой като мен! През 2003 от Съюза на българските писатели я избраха като най-добра детска книга за годината. Малко по-късно откъси от втората детска книга се появиха в читанката за четвърти клас. Може би това е реалната основа на популярността им – нещата винаги започват в училище.

И все пак ми се иска да се върна при „Реквиема“, в момента той ми е най-важният. Не знам защо се получава така странно, но моят живот досега така се развива, че на всеки десет години започвам от под кривата круша, кажи-речи от нула. Или поне на всеки десет години правя по някакво много, много сериозно ново начало. Когато бях на десет, родителите ми построиха нова къща, сменихме квартала – и с това детството ми свърши. Много тежко е било, това чак по-късно го разбрах. На двадесет напуснах малкото градче и заминах за София да уча. Хайде пак захвърляй всичко, хайде пак започвай да сменяш кожа, глава, душа… На тридесет напуснах България и заминах за Германия… Захвърлих всичко, което бях учил в продължение на много години, започнах нещо напълно различно. Десет години по-късно – въпреки целия успех (защото бизнесът ми наистина се разви доста успешно) – отново започнах от нулата, тоя път да реализирам мечтата на живота си, писателството… В течение на следващите десет години съборих всичко, което бях градил с толкова труд дотогава, изгубих семейството, парите, финансовия успех… Само мечтата, само писането имаше значение.

И ето ги сега, новите десет, поредните. Стоя сред руините, от всички страни само пушек и развалини – и едно малко томче, което държа в ръце, като щит пред всичките злини световни… Ще ли ми помогне нещо, ще ли се окаже, че не съм чак толкова Дон Кихот, толкова голям откачалец, колкото ми се вижда?

„Реквиемът“ е единственото нещо, което ми дава надежда, че поредното начало ще ме изведе на нов път, поне за още десет години… А после ще му мислим. Това е засега. Останалото вие ще го кажете. Читателите. Хората. Книгата е пред вас, решавайте.

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

12_princesi_3D

Иво Сиромахов: „Как да накарам детето ми да чете?“. Не става с „накарване“, а с личен пример и с пробуждане на любопитство

След „Малки приказки” и „Приказки от планината” популярният сценарист, телевизионен водещ и журналист Иво Сиромахов …