Лира Литературно-рекламна Агенция
Честита ни чиста и свята азбука!
За мнозина нашенци 24 май – най-светлоструйният ни Празник е просто почивен ден. Поредна сгода да си отидат на село или на вилата и тържествено да се нахранят с мръвки до преяждане.
И малкият човек у нас, и най-големите хора, общо взето, я караме по старому – нито разумът на държавниците ни, нито вярата на църковния ни клир могат да надделеят над инерцията. И Празникът на Светите братя пак си честваме отделно – първо на 11 май, както е в църковния календар и отново, втори път, по светски, на 24. Кога ли най-сетне ще тръгнем заедно с “Върви народе възродени…” към единството на държавата и религията, на народа и църквата, на повелята и бъдещето?
Но въпреки горчилката в душите ни от калпавите ни управници и духовните ни пастири, нека не си го връщаме на Празника. Нека не го превръщаме в неделя. Празникът не е ден само на двамата братя, за които още се спори дали са българи или само славяни, или най-вече гръцки дипломати. Това е и Празник на техните ученици, на българското Царство, което ги приютява след гоненията по Европа, това е единствения във вселената Празник на буквите. Тази Азбука ни превръща от умно племе в духовна нация. Защото още с появата на глаголицата ставаме неразделна част от най-висока цивилизация.
Празникът не трябва да бъде унижаван, прескочен пътьом като мъртво куче по магистралата за Брюксел – 24 май е Празник на децата, не само родните ни хлапета, но и на още неродените деца на майка България. Днес живите ни чеда търсят повече топлина и уют в чужди държави, сякаш са прокудени досущ като учениците на Методий и Кирил. На дело те се връщат точно там, откъдето школниците на светите просветители са били изгонени. Парадоксално е, но където и да бъде забодена родната ни семка, тя е обречена до сетните си филизи да остане българска.
Не бива да убиваме българското у себе, защото убивайки най-святото у нас си, посягаме на баба Тонка, на Райна Княгиня, и на Дякона посягаме, съсипваме цялата свята гвардия от чисти и некрадливи наши сънародници, денонощни преписвачи на евангелия. Унищожаваме стотици будители, възрожденци, книжари, книжовници, духовници, дърворезбари, иконописци, ктитори, печатари, словослагатели, с една дума – ликвидираме своята изначална святост, която носи всеки народ.
Нека наопаки на всичко около нас и у нас в този ден, в този 24 май излезем заедно с децата си, с внучетата си, с нашите най-скъпи животрептящи скъпоценности, да ги поведем за ръка по пътя към Храма и заедно да извървим този път – от своя окаян бит до общата ни слънчева обител. Нека се преклоним пред светилника на знанието, пред първоизворите на мъдростта, пред иконата на бъдното, пред олтара на буквите.
Нека под извисения купол на знанието да обдъхнем нашите наследници с вечния живец на българското слово, да ги научим не само люто да мразят, но и люто да обичат, да ги благословим да бъдат благородни, горди, но не високомерни – учтиви, но не слугиноподобни, достойни и справедливи, а не лукави и вероломни.
24 май и 11 май са ни нужни като запазена марка на нацията – преклонението пред просветата е изконен български мотив. Нация, която осъзнава, че е проста и неграмотна, и се стреми към знанието и познанието като слепец към факел, не е нация за отписване.
Краят на масовото безобразие идва и всеки ден ни приближава към Началото на духовното единение. И то ще дойде точно в името на класическата същност на българина – да обича род и Отечество, да къта децата около себе си, да ги събира в неделя на обяд, да бистрят политиката, да си думат за работата, да има топъл хляб, бяло сирене и руйно вино на масата. И у всеки дом да има Библия, да се знаят Соломоновите мъдрости. И всички българи да членуват в една и съща партия – партията на Добрия Бог. И хич да не доверяват на нечитави люде, на бездарници и мързеланковци, които мечтаят да управляват родината, защото не стават за друга работа.
24 май е повече семеен празник, отколкото църковен, светски, държавен, национален или официален – това, поне за мен, е Празник на семейните българи, на семейството като българска общност, като семейно посвещаване на чедата в тайните на светлината и извеждането им от страховете на мрака. Затова на този ден е редно да придружим невинността и чистота до школото, до читалището, до площада с паметника на двамата Братя, да ги проводим до първата черква и заедно да запалим свещичка за благодарност, благодат и мир на душите, на онези, които не са излъгали народеца ни, за именните и безименните му неканонизирани просветители светци, тачени само и единствено по българските бивши и днешни земи.
Децата ни заслужават този Празник, защото в друг подобен едва ли можем да ги посветим.
Който е бил веднъж докоснат от промисъла на мъдростта и любовта, до него стигат гласовете на мъртвите предтечи и в шепота им той чува ясно: “Бъди Човек!”
Да бъдем хора, но не за 5 минути. Да бъдем на този сетен пролетен Празник заедно – както в личното си всекидневие, така и в общите изпитания, които ни дебнат и предстоят.
Честита ни чиста и свята азбука!
