Начало / Любопитно / “Изгубени в Шангри- Ла“ от Мичел Зукоф (откъс)

“Изгубени в Шангри- Ла“ от Мичел Зукоф (откъс)

1

БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИ

В ЕДИН ДЪЖДОВЕН ден през май 1945 г. куриер на „Уестърн Юниън“ обикаляше заспалите улички на градчето Оуиго – на север в щата Ню Йорк. Веднага след като мина през центъра, зави по улица „Макмастър“, обградена от двете страни със скромни, добре поддържани къщи, засенчени от яки брястове. Намали скоростта и спря пред зелена къща във фермерски стил с малка веранда и празни саксии за цветя. Докато отиваше към входната врата, куриерът се подготвяше за най-тежката част от своята работа: връчването на телеграма от Военното министерство на САЩ.
Първото, на което попадна погледът му, беше гордо изложеното на показ бяло знаменце с червена обшивка и синя звезда в средата. Такива знамена бяха окачени пред прозорците на къщи из цялото градче в чест на млад мъж, или в по-редки случаи на млада жена, отишли на фронта. Втората световна война бушуваше вече четвърта година и на някои от знамената сините звезди бяха заменени със златни – знак, че някой в семейството беше загинал в името на крайната цел и мястото му на вечерната трапеза щеше да остане завинаги празно.
В дома, пред който беше застанал куриерът, живееше Патрик Хейстингс, шейсет и осем годишен вдовец. С очила с тънки метални рамки, със спретнато подстригана посребрена коса и с решително свити устни Патрик Хейстингс поразително приличаше на новия президент Хари Труман, който месец след смъртта на Франклин Делано Рузвелт бе поел кабинета.
Син на ирландски емигранти Патрик бе израсъл във ферма в Пенсилвания до самата граница с щата Ню Йорк. След дълъг годеж се беше оженил за любимата си Джулия Хики, начална учителка, и двамата се бяха преместили в Оуиго, за да си потърсят работа и да отгледат деца. С годините Патрик се бе издигнал в отдела по поддръжка в местната фабрика за обувки на компанията „Ендикот-Джонсън“, чиято продукция беше предназначена за американската армия. С Джулия бяха отгледали три будни и жизнерадостни дъщери.
Но сега Патрик Хейстингс живееше сам. Джулия беше починала от инфаркт след тежко инфекциозно заболяване преди шест години. Празните саксии за цветя намекваха за нейната липса и за самотата му.
Двете им по-малки дъщери – Катрин и Рита, бяха омъжени и живееха другаде. Пред техните домове също висяха знамена със сини звезди заради съпрузите им, които воюваха. Но знамето пред прозореца на Патрик Хейстингс не бe предназначено за неговите зетьове. Беше окачено в чест на най-голямата му дъщеря, жена със силна воля – Маргарет Хейстингс, ефрейтор от Женския армейски корпус.
Шестнайсет месеца по-рано, през януари 1944 г., Маргарет Хейстингс се беше записала в бюрото за набиране на новобранци в съседния град Бингхамптън като доброволка в американската армия и бе заела мястото си сред първото поколение жени на служба в Армията на САЩ. Маргарет и хиляди жени от Женския армейски корпус бяха разпределени из военни зони по целия свят, натоварени главно с канцеларска работа далеч зад фронтовите линии. Но баща є все пак се тревожеше, защото знаеше, че Маргарет се намира в непозната, далечна земя – Нова Гвинея, див остров на север от Австралия. Американският военен лагер, където бе изпратена, се намираше в източната половина на острова, известна като Холандска Нова Гвинея.
От средата на 1945 г. лошите новини от фронта зачестиха и куриерите бяха затрупани с работа. От американска страна жертвите при бойни действия наближаваха 300 000. Повече от 100 000 бяха загинали при други обстоятелства. Повече от 600 000 бяха ранени. Семействата, пред чиито домове се вееха знамена със сини звезди, имаха основателни причини да се страхуват при появата на куриер на „Уестърн Юниън“.
През този ден нещастието не навести само един дом. По същото време, когато пощальонът звънеше на вратата на Патрик Хейстингс, куриери на „Уестърн Юниън“ се бяха отправили да доставят телеграми с почти идентично съдържание на двайсет и три други семейства, пред чиито къщи се вееха знамена със сини звезди заради любими хора на служба в Холандска Нова Гвинея. Куриерите се бяха разпръснали навред из страната – от затънтени поселища като Шипенвил в Пенсилвания, Трентън в Тенеси и Келсоу във Вашингтон до големите градове като Ню Йорк, Филаделфия и Лос Анджелис.
Във всяко съобщение зад стегнатия език на официално военно известие прозираше съчувствие. И всяко едно беше подписано от генерал-майор Джеймс А. Улио, началник на американската военна администрация. Патрик Хейстингс държеше в загрубелите си ръце бледожълтата телеграма. С нея се известяваше:

МИНИСТЪРЪТ НА ВОЙНАТА МЕ ПОМОЛИ ДА ИЗРАЗЯ НЕГОВОТО ДЪЛБОКО СЪЖАЛЕНИЕ, ЧЕ ВАШАТА ДЪЩЕРЯ – ЕФРЕЙТОР ХЕЙСТИНГС, МАРГАРЕТ, Е ИЗЧЕЗНАЛА В ХОЛАНДСКА НОВА ГВИНЕЯ НА ТРИНАДЕСЕТИ МАЙ 1945 ГОДИНА. АКО ПОЛУЧИМ ПОДРОБНОСТИ ИЛИ КАКВАТО И ДА Е ИНФОРМАЦИЯ, ЩЕ БЪДЕТЕ НЕЗАБАВНО УВЕДОМЕНИ. СЛЕДВА ПОТВЪРДИТЕЛНО ПИСМО.

Когато в редакцията на местния вестник научиха за телеграмата, Патрик Хейстингс разказа на репортера за последното писмо на Маргарет. В него тя описвала полет над крайбрежието на Нова Гвинея, като се надявала, че в скоро време ще предприемат друг, за да разгледат острова. Причината Патрик Хейстингс да спомене писмото е ясна: страхувал се е, че Маргарет е загинала при самолетна катастрофа. Но вестникарската статия завоалира тази тревога, внушавайки неясен оптимизъм. „Съдейки по формулировката на текста в телеграмата, получена вчера – пише репортерът, – семейството смята, че Маргарет може би е била в друг самолет, което ще бъде установено впоследствие.“
Когато Патрик Хейстингс телефонира на по-малките си дъщери, не захароса новината, нито пък вдъхна напразни надежди за съдбата на сестра им. Надмина дори армейския стил по сбитост, свеждайки телеграмата до три думи: „Маргарет е изчезнала“.

ЕДИНАЙСЕТ ДНИ ПРЕДИ куриерът да застане пред дома на нейния баща, Маргарет Хейстингс се събуди както обикновено преди зазоряване. Тропическата жега, наситена с влага, вече се бе промъкнала в тясната палатка, която Маргарет споделяше с още пет жени от Корпуса. Облече военната униформа, която беше преправила, за да прилегне на дребната є фигура. В едно от първите си писма до приятелка в Оуиго Маргарет пише, че униформата є „виси като торба“. Но после се хвали: „Сдобих се с мъжки панталони, прекалено грамадни за мен, и използвах плата. Преправих ги и се получиха учудващо добре.“
Беше 13 май 1945 г., неделя, и тръбачът имаше почивен ден, затова не затръби в 5:30 както обикновено. Не че Маргарет можеше да се излежава. Работната седмица имаше седем дълги работни дни в база G – нашироко разпростряло се американско военно съоръжение, построено около град Холандия на северното крайбрежие на Холандска Нова Гвинея. В осем часа Маргарет трябваше да бъде на работното си място – метално бюро с тракаща пишеща машина, където всекидневно доказваше, че войната е не само ад, но и ад с писмена документация.
Маргарет беше на трийсет години, грациозна и красива. Имаше будни сини очи, алабастрова кожа, светлокестенява коса, която носеше на елегантен, сложно оплетен кок. Понеже на ръст не надвишаваше 155 сантиметра и тежеше едва 45 килограма, дрехите от гимназията още є бяха по мярка, както и прякорът от онези години – Дребосъчето. Но външният вид на Маргарет лъжеше. Тя се държеше изискано, ходеше с изправени рамене и вирната брадичка – поведение, усвоено от кръжока по драматично изкуство и уроците по цигулка, което освен това се дължеше и на нейния, по думите на по-малката є сестра, „темпераментен и отговорен характер“. Когато се запознаваше, поглеждаше косо и се усмихваше леко, при което под високите є скули се образуваха трапчинки. Многозначителен и секси външният вид на Маргарет внушаваше, че тя има тайни, които не възнамерява да сподели.
Като момиче, израснало в Оуиго, Маргарет бе ходила с колело да плува в близкия вир, беше обикаляла на автостоп околността, беше се учила добре и беше чела нощем книги в леглото. С възрастта се беше разхубавила и бе станала едно от най-харесваните момичета в града. Радваше се на вниманието, но не се самозабравяше. Маргарет смяташе себе си за независима млада жена, която „пие алкохол, но не прекалено“ и „харесва момчетата, но не прекалено“, както сама се изразяваше.
Дори след като по-малките є сестри се омъжиха, бракът все така не я интересуваше, въпреки че беше превалила двайсетте. Фактът, че не е омъжена на трийсет години, не я тревожеше, но в очите на хората изглеждаше странна, защото жените от нейното поколение се омъжваха на около двайсет. Мъжете от Оуиго не я привличаха, но същевременно не упрекваше тях. „Да си кажа право – бе признала пред позната – не съм сигурна, че си падам по този тип мъже, които по всяка вероятност ще станат добри съпрузи.“
След като завърши гимназия и смени няколко работни места, Маргарет бе назначена като секретарка в местната фабрика, собственост на Ремингтън Ранд, в която стоманата се превръщаше в какво ли не – от пишещи машини до пистолети 45-и калибър. Обичаше работата си, но мисълта, че не е ходила по-далеч от Атлантик Сити, не є даваше мира. Маргарет копнееше да види света, да служи на родината си и да открие призванието си. С постъпването си в Женския армейски корпус получи възможност да осъществи и трите си желания.

В СЪЩОТО ВРЕМЕ, ДОКАТО МАРГАРЕТ се приготвяше за работа, семействата в Съединените щати се приготвяха да празнуват Деня на майката за четвърти пореден път през Втората световна война. Но тази година не само майчината любов щеше да се чества. Преди пет дни Германия беше капитулирала безусловно. Носеха се слухове, че Адолф Хитлер се е самоубил в своя бункер. Други нацистки ръководители бяха арестувани. Концентрационните лагери бяха освободени, ужасът в тях беше станал широко публично достояние. След страховитата дан от „кръв, мъка, сълзи и пот“ победата най-после шестваше в Европа. Всъщност на 13 май 1945 г. се навършваха точно пет години от деня, когато британският министър-председател Уинстън Чърчил беше произнесъл въпросната фраза с цел да подготви сънародниците си за предстоящите битки.
За да се отбележи победата в Европа, която някога изглеждаше недостижима, кубето на Капитолия във Вашингтон, затъмнено след Пърл Харбър, отново заблестя под светлините на прожекторите. Конгресът единодушно беше одобрил декларацията на президента Хари Труман 13 май 1945 година да бъде не само Ден на майката, но и Ден за молитва. Труман беше отбелязал: „Западният свят бе освободен от силите на злото, които повече от пет години държаха в плен телата и унищожаваха живота на милиони и милиони свободни по рождение хора“. Правителственият говорител Сам Рейбърн беше приветствал новините от Европа, но бе прибавил и две мрачни забележки. Беше изразил скръбта си за смъртта на президента Рузвелт седмици преди Деня на победата. После бе отбелязал, че войната не е свършила: „Щастлив съм и същевременно изпитвам тъга, защото не мога да не мисля за хилядите наши момчета, които ще загинат из разпръснатите острови в Тихия океан и в Далечния изток, за да не погасне триумфът на Америка и за да заживеем отново в мирен и законен свят.“
Новините от Тихия океан бяха обнадеждаващи, въпреки че там се водеха ожесточени сражения. През изминалите шест седмици боевете за остров Окинава бяха свирепи, тъй като американските генерали възнамеряваха да го използват като трамплин за нахлуване в Япония, ако се наложи. Идеята не се нравеше на мнозина, но въпреки това оптимизмът растеше. Същата сутрин вестник „Ню Йорк Таймс“ обяви, че крайната победа е сигурна независимо дали чрез преговори за капитулация, или пълно поражение. Вестникът уведомяваше своите читатели: „Лятото за японския неприятел ще бъде тежко и Хирохито не бива да се съмнява, че периодът на деморализация, започнал в момента, ще бъде последван от унищожителни удари.“
Неизбежният изход на бойните действия може и да е бил ясен на редакторите на „Ню Йорк Таймс“ и на политиците във Вашингтон. Но в Тихия океан всяка минута се водеше война за надмощие. Между изгрева и залеза на 13 май 1945 г. повече от 130 изтребители и бомбардировачи на Съединените щати щяха да бомбардират военни части, мостове и други японски „обекти според случая“ в Южен и Източен Китай. Десет В-24 „Либърейтърс“ щяха да бомбардират замаскиран хангар на малко парче земя, наречено остров Моен. Други девет В-24 щяха да бомбардират летище на отдалеченото в северния Тихи океан островче Маркъс. На Борнео В-24 щяха да бомбардират две летища. На изток бомбардировачи В-25 „Мичел“ и изтребители Р-38 „Лайтнинг“ щяха да подсилят атаката на сухопътните войски на остров Таркан. Седма военноморска дивизия на Съединените щати щеше да сломи японската съпротива, за да завземе възвишението Дакеши. На Филипините Четиридесета сухопътна дивизия щеше да превземе летище „Дел Монте“, бомбардировачи и изтребители щяха да обстрелват обекти на остров Лусон.
Това бяха съществените събития през въпросния ден, които щяха да бъдат каталогизирани, анализирани и пресъздадени в безброй книги и филми за Голямата война.
Едно друго събитие щеше да се изплъзне от вниманието на историците и на кинотворците – транспортен самолет С-47 с две дузини офицери, войници и жени от Корпуса на борда щеше да изчезне при полет над планинските джунгли на Нова Гвинея.

СЛЕД КАТО ПОСТЪПИ ВЪВ ВОЙСКАТА, Маргарет прекара една година в тренировъчни лагери във Форт Огълторп в Джорджия и Мичел Фийлд в Лонг Айлънд, щата Ню Йорк. Научи се да марширува в строй, да напуска аварийно кораб, да носи газова маска, да разчита карта, да почиства походно отходно място, да поддържа добра хигиена и да живее според безкрайния военен устав. През декември 1944 г. беше произведена от редник в ефрейтор и отплава за Нова Гвинея – земна област невъобразимо по-различна от Оуиго.
Разположен между Австралия и екватора, Нова Гвинея е голям, неизследван тропически остров, по площ приблизително два пъти колкото Калифорния. Дълъг 2400 километра и широк почти 800 километра в средната част той е вторият по големина остров в света след Гренландия. Очертанията му на картата наподобяват праисторическа птица, излитаща от Австралия, или комедиантска маска. Но приликата не бива да подвежда, защото там нищо не е смешно.
Островът представлява изненадващо разнообразие от негостоприемни природни дадености. Бреговата линия се характеризира с почти необитаеми падини, блата и джунгли. В самата му среда се издигат варовикови планини, покрити с непроходими джунгли, над които се извисяват заснежени или голи скалисти върхове. Теренът в Нова Гвинея е толкова застрашителен, че населението живее най-вече в уединение. Изолирани групи си избират дадено място и го приспособяват така, че да оцелеят, като се бият с всеки, който ги приближи, а често и помежду си. В резултат на това на острова цари съвременно вавилонско стълпотворение. Местните хора говорят повече от хиляда езика, или една шеста от всички в света, въпреки че туземното население по брой е по-малко от десетата на един процент от населението на планетата.
Обитаван от човешки същества в продължение на повече от четирийсет хиляди години, остров Нова Гвинея прекрачва в XX век абсолютно забравен от света. Моряци на европейски кораби са зървали острова в началото на XVI век. Един изследовател го нарекъл на африканската държава Гвинея, отдалечена на 16 000 километра, заради тъмния цвят на кожата на туземците, които видял на брега. Следващите два века Нова Гвинея била забравена, макар че от време на време идвали трапери да събират великолепните пера на райските птици за шапките на владетелите на Шри Ланка.
През XVIII век на острова вече редовно се отбивали британски и френски изследователи. Капитан Кук го посетил през 1770 г. След това дошли учени и островът привлякъл поток изследователи от целия свят, търсещи открития в областта на зоологията, ботаниката и географията.
През XIX век Нова Гвинея събудил интереса на търговците, издирващи ценни природни суровини. Там нямало леснодостъпни минерали или метали, но заради покачващата се цена на кокосовото масло си струвало да се побие знаме и да се експлоатират палмите покрай брега. Европейските държави разделили острова на две половини, а източната част на още две. През годините Испания, Германия, Холандия и Великобритания предявявали претенции за суверенитет върху острова. Независимо от това дори високообразовани хора от западния свят трудно го откривали на картата.
След Първата световна война Великобритания и Австралия завладели източната половина на Нова Гвинея, а Холандия – западната половина на острова, откъдето идва и името є – Холандска Нова Гвинея със столица Холандия.
През Втората световна война островът беше обект на изключително внимание заради централното си местоположение в тихоокеанската военна зона. Япония нахлу в Нова Гвинея, възнамерявайки да използва острова за нападения срещу Австралия, чиято най-близка точка се намира само на 160 км. През април 1944 г. американски военни части предприеха дръзка военна операция, наречена „Безразсъдство“, разгромиха японската войска и завоюваха Холандия за Съюзниците. Американците превърнаха територията в своя основна база, където генерал Дъглас Макартър, върховен главнокомандващ na съюзническите войски в югозападния Тихи океан, установи своята щабквартира, преди да се премести на Филипините.

В НОВА ГВИНЕЯ, както навсякъде, Маргарет Хейстингс и другите жени от Женския армейски корпус стриктно се придържаха към тиловите си задължения, което беше изразено и в техния лозунг: „Освободи мъжа, за да се бие“. Преди това девизът им беше: „Направи услуга на мъжа, за да се бие“, но се отказаха от него, защото подхранваше съмнения у клеветниците, че тайната цел на Корпуса била да прави сексуални услуги на войниците. Макартър не беше измежду тези критици. Обичаше да казва, че „в Женския корпус са най-добрите ми бойци“, понеже работят повече и се оплакват по-малко от мъжете във военните подразделения. Общо над 150 000 жени служат в Женския армейски корпус през Втората световна война и освен медицинските сестри те са първите жени в Армията на Съединените щати.
Маргарет бе пристигнала в Холандия осем месеца след операция „Безразсъдство“. До този момент кървавата драма на войната беше почти подминала този отдалечен край на Тихия океан. Хиляди въоръжени японски военни части все още се укриваха на острова, но се предполагаше, че избягват Холандия. Независимо от това военната база с едноетажната сграда на щабквартирата и множеството палатки се охраняваха от часовои. Жените от Корпуса по устав бяха под строга, въоръжена охрана, а палатките им бяха оградени с бодлива тел. Една от жените беше обяснила, че на старшата по чин в нейната палатка бил даден пистолет, който да държи под възглавницата си, и имала заповед да убие другарките си, а после и себе си, в случай че бъдат нападнати от японците. Туземните жители на Нова Гвинея също създаваха проблеми, макар че някои, които живееха най-близо до Холандия, така свикнаха с американците, че се провикваха: „Хей, Джо, … охо хо“. Случваше се туземци да помогнат на австралийски войници в битки с японците и те им бяха измислили прякора „рошавите ангели“.
Някои от жените в Корпуса смятаха, че мерките за сигурност имат за цел не да ги пазят от неприятеля или от местните жители, а от стотиците хиляди американски войници, моряци, летци, които лагеруваха в Холандия или кръжаха наоколо. А имаше бойци – момчета и мъже, които не бяха виждали американка от месеци.
Почти веднага щом Маргарет пристигна в Холандия, войниците започнаха да въздишат по нея.
„Предполагам, че си чувала за вечеринки на одеяло – пише на приятелка в Оуиго през февруари 1945 г. – Аз бях направо шокирана, когато чух. Тези вечеринки са много на мода в Нова Гвинея. Както и да е, не са чак толкова ужасни, колкото изглежда на пръв поглед, а и какво по-различно ще направиш на одеялото от онова, което правиш на задната седалка на колата.
Нали разбираш, нямаме меки дивани, а джиповете не са особено удобни. Така че си вземаме бира или манерка с вода, когато в края на месеца бирата свършва, мятаме ги в джипа и обикаляме, докато си намерим някое хубаво местенце. Нощите тук са прелестни и е много приятно да лежиш под звездите, да си пийваш биричка, да бъбриш, а може и да поплуваш… При това изобилие от мъже наоколо няма как да не си харесаш някого. По този въпрос не срещам никакви затруднения.“
Далеч от Оуиго Маргарет дала воля на авантюристичния си дух.
„Една вечер – пише тя – се качихме шест момичета на един джип, съблякохме си блузките и обикаляхме къде ли не из острова. Карахме по пътища с отнесени мостове, минавахме направо през водата към отсрещния бряг и едва не се преобърнахме поне десетина пъти.“ В писмото нямаше военни тайни, а само лични, затова се бе промъкнало през цензурата.
Приятелката на Маргарет, с която излизаха по срещи, беше хубавичка брюнетка – сержант Лора Бисли. Единствена дъщеря на работник по нефтените сонди и майка домакиня, Лора беше родом от Шипенвил, градче на 140 километра от Питсбърг в щата Пенсилвания, толкова малко, че спокойно може да се смести в Оуиго. След като учила една година в колеж, Лора започнала работа като машинописка в Бюрото по труда на щата Пенсилвания, преди да постъпи в Женския армейски корпус през август 1942 г.
Беше по-висока и по-закръглена, но иначе двете доста си приличаха. Лора беше на трийсет и една, неомъжена, и в семейството си минаваше за „нахакана“ млада жена, която прави каквото си науми.

КОГАТО НЕ РАБОТЕХА и не се забавляваха с дръзки пътешествия и любовни вечери под звездите, Маргарет, Лора и останалите жени от Корпуса „домакинстваха“, за да внесат колкото е възможно повече уют в своите палатки. „Наистина прилича на дом и аз съм голяма късметлийка, че живея с пет изключително мили момичета“, пише Маргарет на друга приятелка в Оуиго. Бяха обзавели своето тясно брезентово обиталище с тоалетни масички, направени от сандъчета и зебло. Имаха столове, подарени им от снабдителите, които се бяха надявали да си изпросят среща в замяна на подаръците. На бетонния под имаше килимче, над леглата – мрежи против комари, а от тавана на палатката висеше за украса синьо парашутно платно.
Палатката се осветяваше от една-единствена крушка, но услужливият лейтенант Джон Маккалъм, на служба при шефа на Маргарет, є бе монтирал двоен електрически контакт. Този разкош є позволи да глади вечер униформата си на светло. Тих и деликатен Джон имаше брат – еднояйчен близнак, който също беше войник в Холандия. Бяха от Мисури. Джон беше ерген и нямаше как да не забележи красотата на Маргарет, но не се опитваше да си уреди среща в замяна на услугата. Заради това тя ценеше още повече любезността му.
Дивата природа в Нова Гвинея не беше безобидна. Плъхове, гущери, космати паяци с големина на чинийки се разхождаха най-нахално в женските палатки, а комарите си устройваха истински пир с всеки крак или ръка, подали се извън мрежата. Даже предпазните мерки имаха видими странични ефекти. Горчивите хапчета атабрин предотвратяваха маларията, но предизвикваха главоболие и повръщане, а кожата на войниците и на жените от Корпуса придобиваше болнав жълтеникав цвят. Понеже нямаше никакви приспособления за охлаждане на храната, тя пристигаше съхранена по три начина: консервирана, осолена и изсушена. Като се сготвеше, температурата є се променяше, но не и вкусът. Жените се шегуваха, че били изпратени в най-далечния край на южния Тихи океан, в Нова Гвинея, „за да окльощавеят“. За капак на всичко Холандия беше рай за гъбичките. Времето беше почти непроменливо – жега, дъжд, влага, и затова хората бяха постоянно потни и подпухнали. Маргарет вземаше душ поне два пъти на ден със студена вода, която се изпомпваше от планински поток. Независимо от това се потеше под униформата през горещите часове на деня. Използваше дезодорант, също „талк, пудра за крака, както и всяко известно средство, за да поддържам приличен външен вид – пише в писмо до дома. – За да бъде човек чист тук, са необходими постоянни усилия. Няма павирани пътища и прахта е ужасна, а при дъжд се превръща в кал“.
Американски военен описва ярко Холандия:
„Тук върлува „тропическата гангрена“ – всичките пет разновидности. Първите три интересуват пациента, другите две – лекаря, и обикновено са фатални за пациента. Има какви ли не болести: елефантилизъм, малария, тропическа треска, всякакви микроби – Нова Гвинея изобилства от тях. Те са във водата, с която се къпеш, в листака, до който се допираш… очевидно цялата област гъмжи от неща, от които да ти се изправи косата. Но кой ли мисли за това, когато вражески снайперисти висят мъртви по дърветата, от които са се прицелвали. Хищни риби обитават потоците, прелестни грамадни змии се плъзгат до теб, а неприятелят е навсякъде.“
И все пак имаше и чудни красоти – от зелените планини до разбиващите се вълни; от шумолящия в листата на кокосовите палми ветрец до причудливите крясъци на пищно оперените птици.
Палатката на Маргарет се намираше на около 50 километра навътре в сушата, близо до езерото Сентани, считано от някои за един от най-живописните водни басейни в света със своите островчета като купчинки набръчкано зелено кадифе, разпръснати в кристалната вода.
През дългите работни дни Маргарет успокояваше изморените си очи, вглеждайки се от своето бюро във връх Циклоп, чиито склонове, набраздени от тесни водопади, се къпеха в пръски. Пише, че само гледката є била достатъчна, за да се разхлади.
Но в по-голямата си част Холандия беше изпитание. В служебната документация на Корпуса беше отбелязано, че база G е най-неблагоприятният военен район за здравето на жените: „Военният хирург докладва за „непрекъснато увеличение на случаите на нервни кризи и изтощение“ и препоръчва да се дава на служителките по един цял почивен ден всяка седмица, за да се облекчи „нервното напрежение“.“
Началникът на Маргарет беше взел присърце препоръката и търсеше начини да намали стреса в своите поделения.

МАРГАРЕТ БЕШЕ ЕДНА от стотиците жени от Женския армейски корпус, разпределени на служба в Далекоизточния военновъздушен транспорт в поделение, наричано шеговито Fee-Ask (почерпи и ще ти услужим), което осигуряваше крайно необходимите припаси, ремонтни съоръжения и материално-техническо обезпечение. Също както в цивилния живот и тук Маргарет беше секретарка. Неин началник бе полковник Питър Дж. Просън, опитен пилот и шеф на поддръжката.
Ранните часове на 13 май 1945 г. бяха спокойни в голямата палатка, където се помещаваше главната квартира на транспортните войски. Полковник Просън пишеше писмо до семейството си в Сан Антонио, щата Тексас. Имаше съпруга на име Евелин и три малки деца: синове – Питър младши и Дейвид, и дъщеря – Линев, чието име беше анаграма от името на майка є.
Просън беше на трийсет и седем, набит, със сини очи, с цепка на брадичката и гъста кестенява коса. Беше роден в Ню Йорк в заможно семейство и бе завършил Нюйоркския университет през 1930 г. със специалност инженерство. След като беше работил няколко години в частни промишлени предприятия, беше станал военен, привлечен от кариерата на летец.
През повечето време, докато децата му растели, той воювал, но най-големият му син, кръстен на него, го помни като сърдечен и весел човек със страст към фотографията. Пеел фалшиво с пълен глас „Дим влиза в очите ти“, а в това време неговата съпруга му акомпанирала безупречно на пиано. След посещенията у дома прелетявал над къщата им и разклащал крилата на самолета за „довиждане“.
В писмо до съпругата си, писано предишния ден с обичайното обръщение „Моя прескъпа любима“, Просън коментира новините от дома, като я съветва да не обръща внимание на обидите на сестра му и се оплаква колко дълго се бавят писмата със снимките на децата им. Пише є още да пази препарираните коали, които натоварил на кораб за вкъщи, до втория рожден ден на тяхната дъщеря, по това време още бебе. Моли жена си да следи пощата за брадва, изработена от туземците, която изпращал като сувенир.
Дванайсетте години военна служба не бяха помрачили нежността на полковника към семейството му. Изпращаше на жена си любовни поеми и сърдечни послания за св. Валентин, пишеше за копнежа си да бъдат заедно. Независимо от суровите условия в Холандия Просън искрено съчувстваше на жена си за това, че е принудена да се справя сама с ограничените дажби за бензин и с грижите за децата им.
Сутринта на 13 май 1945 г. за Деня на майката пише на Евелин: „Скъпа моя, ще бъдем невъобразимо щастливи, когато отново се съберем. Не се тревожи за мен… Радвам се, че времето ти минава горе-долу бързо, и дано да е така, докато се прибера у дома. И тогава искам да забави ход.“
По-нататък Просън преразказва стихотворение за две момчета, които играели на „небивалици“. Като го прочел, се затъжил за синовете си. Изпод перото му блика болка, че в същия ден синът им Питър младши ще получи първо причастие в негово отсъствие. „Сигурен съм, че е добро момче. Божичко, та той расте.“ Просън се подписва с думите: „Обичам те, както винаги. Моля те, пази се заради мен. Изпращам ти цялата си любов. Твой Пит.“
Напоследък Просън беше разтревожен заради данъка, който Холандска Нова Гвинея вземаше от стотината мъже и двайсетината жени от Корпуса, поставени пряко под негово командване. Пише на жена си, че се старае да облекчи претоварените с работа младши офицери доброволци и жени от Корпуса, макар че невинаги успява. „Изгубих представа, че тук се води война, и то различна. Моите подчинени са тук от дълго време и също са паднали духом.“
Искаше да им покаже, че цени труда им.
Просън беше измолил пилотите, които летяха от Австралия, да снабдяват неговите хора със скъпоценни лакомства: сироп за кока-кола и пресни плодове. А след това предложи на подчинените си още по-привлекателна награда – полет над бреговата линия. Именно един от тези полети беше описала Маргарет в последното писмо до баща си.
През онзи ден – 13 май 1945 г., полковник Питър Просън подготвяше за своите хора най-необикновената и мечтана награда, която положително щеше да повдигне бойния им дух – пътешествие до Шангри-Ла.

“Изгубени в Шангри- Ла“ тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

225012_b

Стив Бери: Внимавайте, докато четете тази книга: може да остави следа върху вас!

В „Черният списък“ на Джак Кар целият екип на капитан трети ранг Джеймс Рийс загива …

Един коментар

  1. Много благодаря за приятната статия, котя споделихте с нас и се надявам това да става често.Малко са блоговете, където може да намериш нещо добре написано, а не просто ей така публикувано, за да има нещо.Тази част…“ Времето беше почти непроменливо – жега, дъжд, влага, и затова хората бяха постоянно потни и подпухнали. Маргарет вземаше душ поне два пъти на ден със студена вода, която се изпомпваше от планински поток. Независимо от това се потеше под униформата през горещите часове на деня…….“ ех сега кат го прочетох се сетих за нашите хубави летни дни където по няколко пъти си взимахме охлаждащ душ, а сега в тази зима ни трябва вряла вода хахахах, поздравления и пожелавам още много пътувания.