Начало / Интервюта / Анита Коларова: С имитирането на европейските поети няма да направим впечатление

Анита Коларова: С имитирането на европейските поети няма да направим впечатление

Анита Коларова е родена в Русе. Завършила е СУ „Св. Климент Охридски“- специалност „български език и литература”. Работила е като библиотекар, журналист на свободна практика и учител. Била е кореспондент на в.“Български писател“, в.“Словото днес“, редактор на сп.“Пристан“, в.“Палитра“. Поезия, литературна критика и публицистика публикува  в регионалния и националния печат. Била е председател на Дружеството на писателите в Русе. Автор е на книгите:“Между две светкавици“,1991 г.,“Фациалис“,1994 г., „Слизане от кръста“,1997 г., „Този шепот в мен кънти“,1997 г.,“И падах, и летях“,1999 г, „Присъници стъпват на пръсти“,2000 г.,“Писма на кленов лист“,“2002 г., „Кибритени клечки“/сатира/2003 г., „Дете за празниците“, 2004 г.,“Подводна археология“, 2007 г.,“Изпепелените ябълкови градини“, 2008 г. и др., както и електронните книги  „Селски плет и градски дрехи“ и „Ех, Канада“.
Член на СБП.
––––––––––––––––-

Уважаема Анита Коларова, да започнем с началото – с първите стихове. От извора на Вашата поезия. Откога пишете? Първата Ви публикация? Първата книга?
– Баща ми, юристът Димитър Попов, първи братовчед на писателя Цветан Стоянов, имаше тетрадки със стихове, които криеше. На дванайсет години ги намерих, нещо ми хареса, нещо – не и започнах да ги „редактирам” по мой вкус. Майка ми, хористка в хора на Пинтев, също пишеше поезия. Генетично е. Първата ми публикация е стихотворението „ Ако трябва да плащам един ден” в русенския ежедневник „Дунавска правда” през 1976, а първата ми книга е един закъснял дебют, защото издателствата „нямаха хартия”. А в Русе тогава нямаше издателство, та книгата ми „Между две светкавици”/1991/ излезе късно и в издателство „Ириа”Р, Казанлък.

Имате ли учители или еталони в поезията?
– Имам, разбира се. На първо място стоят: Ботев, Вазов, Яворов и Дебелянов от българската литература. От руската бих посочила: Пушкин, Лермонтов, Есенин, Цветаева, но и Фьодор Тютчев, Константин Симонов, Владимир Висоцки, от английската – Байрон, Бърнс, Шели. В гимназията компанията ни беше запалена по Бодлер, Верлен, Едгар По. Много рецитирахме „Гарванът”. Особено място при мен заема Багряна. Ето защо не мога да кажа кой е любимият ми поет, кой е моят Бог, но ще си позволя още малко имена: Разцветников, Фурнаджиев, Лилиев, Смирненски, Вапцаров, В.Ханчев, В. Петров, П. Караангов, К. Донков, Н. Инджов, Сл. Красински, Рашко Стойков. Спирам дотук с мъка,защото зная, че пропускам още много имена.

Какво според Вас е Поезия и какво Вдъхновение?
– Поезията е мислене в образи, преплетено с емоция. Първосказаност.  Вдъхновението е онова нещо, което не ти позволява да заспиш. То те тревожи, появи ли се в даден момент, като любовта. Измъчва те, но ти е хубаво с него. Много ти е хубаво, изпитваш някакъв подем.

Как се ражда едно Ваше стихотворение? Как пишете: лесно или трудно?
–  Темите ме намират сами. Но колкото и да е важна темата, тя трябва да те разтърси. Най- хубавите ми стихотворения са преживени дълбоко. Първо намирам ритъма, мелодиката. Хубавото стихотворение трябва да изригне само, някъде отвътре. Понякога записвам на листа „озарението”, което е най-често краят на стихотворението, тъй наречената поанта. Не бих казала, че пиша трудно или мъчително, но много дълго работя над стиха, понякога с месеци преработвам, докато от първоначалния вариант не остане нищо.

Жан Пол Сартр („интелектуалният страж на Европа”) се питаше: „Трябва да създаваме, да отразяваме или да откриваме?” Какво мислите Вие?
-Мисля, че поезията е откривателство. Новаторите в поезията, а всички големи поети навярно са такива, казват много неща за света и живота по такъв начин, че светът сякаш ги вижда за  пръв път. Така че върху нови мисли трябва да градим древни стихове, такива, които ще издържат проверката на времето. С други думи после можем да помислим и за създаването, и за отразяването, а може би и трите вървят заедно.

Какво мислите за формата и за експеримента в поезията?
–  Аз пиша в рими, но не винаги. Имам стихове в свободен стих, но предпочитам класическия. Обичам оригиналната форма, стига да е наистина такава, а не подражание. Мисля, че тъй наречените постмодернисти сега откровено  подражават и изсмукват от пръстите си. Доскоро беше модерно да се пише без препинателни знаци. Мисля, че тази мода отшумя. Задължително трябва да се експериментира, не може да се тъпче на едно място. Цялата ми книга „Подводна археология” беше един експеримент, за който получих похвали от някои читатели и критика от други. Модите в изкуството обаче винаги са опасни и се стопяват като ланския сняг, трябва да има художествена мяра.

На кое мнение вярвате повече – на критиката или на читателите?
–  Но къде са критиците? Те се покриха. Къде са литературните дискусии, кой следи в България литературния процес? Мечтая за един Белински. Съмнително е да се вярва и на читателите,  особено на тези, които ходят по литературни четения с китки и събират автографи. В повечето случаи това са користолюбиви графомани. Хвалбите им не ме трогват. Вярвам, може би, на оня интелигентен читател, който отива в книжарницата сам и знае какво търси. Най-много вярвам на добронамерени колеги – такива  за мен са: Ана Александрова, Найден Вълчев, Димитър Горсов, Юлия Пискулийска, Димитър Златев, Христо Черняев, Атанас Мочуров, Георги Ангелов и др.,които няма да премълчат хубавото и да спестят несполуките. Ще ми го кажат откровено.

Каква е според Вас ролята на подсъзнателното в поетичното творчество?
– Огромна. Случвало ми се е да сънувам стихотворението си или в полубудно състояние да ставам посред нощ, за да го запиша. Стихът те избира или се оставяш със замаяна глава  да бъдеш избран. Също като в любовта.

Какво трябва да бъде, според Вас, доброто стихотворение?
–  Образно казано,  прилича на протегната за здрависване ръка. Ако ръката е ледено студена, хлъзгава, дървена, трепереща, гузна, брутална, чужда – чувството е неприятно. Но ако ръката е близка, топла, ако здраво стисне твоята, ако веднага след хватката потекат по теб флуиди, ако не искаш да пуснеш такава ръка, а тя невидимо те разтърсва, срещнал си се с доброто стихотворение. Доброто стихотворение трябва да издържи на няколко прочита и най-вече на времето. На времето, което е безмилостно!

Един поет трябва да чете или да пише повече?
–  Срещала съм млади поети, които не са чели Дебелянов, а и не само него. Има и художници, режисьори и певци, които много малко са чели. Това е недопустимо. Аз лично мисля, че един поет, да не говорим за белетристите, трябва много, много да чете. Това понякога крие известна опасност от несъзнателни реминисценции, но четенето е задължително, ако става въпрос за професионализъм. Как ще изучиш занаята, ако не сверяваш часовника си? А и поезията е занаят. Красив занаят, който позволява много свобода, но не свободия.

Считате ли се свързана с Вашето поколение в поезията?
–  Не мога да отговоря на този въпрос. Някога критиците обединиха част от поетите в тъй нареченото „ априлско поколение”, но аз не принадлежа към него. Не принадлежа и към други „обединения”, стоя като на самотен остров. Не държа и на популярността, за нея са абонирани повечето от столичните поети.

Следите ли младата поезия? Има ли според Вас интересни имена?
– Доколкото мога. Петя Дубарова бе дете, узряло  за поезията  и живота много рано. Затова загина. Сега забелязах някои даровити пера като Сибила Алексова, Елица Мавродинова, Иван Брегов. Дано издържат! Сигурно има и други дарования. Голяма част от младите пишат лесно и мислят, че морето е до колене. С имитирането на европейските поети няма да направим впечатление никому, трябва да бъдем напълно самобитни, за да ни забележат и в Европа. Парите на Сорос пък направиха някои бездария „звезди”, претенденти за Нобел.

Каква е според Вас мисията на днешната българска поезия?
– Днес много, чак до втръсване, се използва една  форма : „забавлявах се” във всички глаголни времена. Искам дебело да подчертая, че поезията не е чалга за забавление и за отключване на ниски страсти. Ако можеше чрез всяко хубаво стихотворение да направим поне още един млад човек по-добър, по-възвишен, мисията на поезията щеше да бъде изпълнена. Но това зависи и от училището, и от учителите най-вече. Е, как ще стане, щом Комисията за защита от дискриминация иска да махне Ботев и Вазов от учебниците? Другата задача на българската поезия е да покаже лицето ни пред света.  Както са научили чужденците да си поръчват килими, изтъкани нейде из Родопите, тъй трябва да ги научим да четат българска поезия, защото тя е прекрасна. Но затова трябва да се погрижат и управляващите, да се отпуснат пари за култура и българска литература, за преводачи и книги.

В поезията Ви България и българската тема присъстват неизменно. Сега някои считат това за излишно и едва ли не старомодно…
– Нима? Това е добре замислена мъртва хватка. Защо да пишем за отечеството? Нека да го загърбим по всички фронтове. Наистина, възможно е темата да бъде интерпретирана само декларативно, тогава няма никакъв смисъл от стихове за родината. Но я да видим как стои тя в поезията на Ботев, Вазов, Багряна, Ивайло Балабанов, Таньо Клисуров, Иван Динков, Георги Константинов, Георги Джагаров, Евтим Евтимов, Борислав Владиков, Валери Петров Андрей Андреев, Валери Станков, Матей Шопкин и др. Върнахме България толкова назад, че сега трябва да помислим за спасяването й със всички средства, в т. ч. и с поезията!

 

Интервюто взе Огнян Стамболиев

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

picture4

Светлана Дичева: Ако бях политик, щях да слушам внимателно интервютата с творци

Радиожурналистът предлага сега сборник с разкази Познавате кадифения тембър на Светлана Дичева от програма „Хоризонт“ …

Един коментар

  1. Иван Хаджиев

    МНОГО ВЕРНИ ДУМИ! БРАВО НА АНИТА КОЛАРОВА