Начало / Дали талантът може да се наследи?

Дали талантът може да се наследи?

Рядък пример за талантлив син на талантлив баща е англичанинът Мартин Еймис. Но отношенията му с Кингсли, неговия баща, са, меко казано, бурни

 

Дали талантът може да се наследи? Въпросът разтреперва всеки уважаващ себе си писател. Защото знаем, че стилът е всъщност самият човек. И страниците, които той изписва, в известен смисъл са неговите „документи за самоличност“. Но този придатък към душата, различаващ писателя от пишещия, остава недоловим или неразбираем. Идеята, че той е записан в определена конфигурация на ДНК изглежда неубедителна. Вероятно защото литературният талант се свързва с множество способности. Писателят трябва да има слух на музикант, въображение на художник, точност на математик, интуиция на психолог… Инструменти на автора са животът и думите. Нищо, което изключително да му принадлежи. Следователно писането представлява парадокс, състоящ се в това да си присвоиш думите, които са ни завещани, и да завладееш определена територия от оригиналността в публичното пространство на езика.

И все пак синовете или дъщерите на множество писатели вземат перото сякаш притежават талант по рождение. Но дарбата не винаги се проявява. „Смятам, че писателският талант е изцяло наследствен. Писателската издръжливост обаче не е“, твърди Мартин Еймис. Британският писател знае какво говори, тъй като самият той е син на прочутия писател Кингсли Еймис. Но нека погледнем по-отблизо семейство Еймис. След войната Кингсли завършва образованието си в Оксфорд, където среща Хили Бардуел, студентка по изящни изкуства. От съюза им се раждат Филип, Мартин и Сали. Най-големият става художник, вторият – писател, а малката Сали – нито едното, нито другото. Наследствен ли е талантът? Очевидно и да, и не. И понеже въпросът изглежда неразрешим, да оставим на биологията онова, което й принадлежи, и вместо за наследственост да говорим за наследявяне. Знаем много истории за приемствеността – обикновено те са богати на варианти…

Сатирик като баща си, Еймис Младши твърде рано печели известност и литературно признание. Кариерите на двамата се развиват, отчасти, по еднакъв начин. Последната книга на Мартин, Опит, е знак на почит към починалия баща и към литературното любопитство, изградило връзката между тях. В тази „автобиография на баща си“, едновременно есе и мемоари, Мартин Еймис говори за баща си чрез себе си и за себе си чрез баща си. Многогласова книга, Опит разкрива влиянията, населяващи Мартин, онези, които са направили от него мъж и писател. Този великолепно оркестриран размисъл за смъртта, любовта, бащинството и литературата обрисува в дълбочина „менталната география“ на един писател, който неотдавна е загубил баща си.

Мартин Еймис си признава: името на баща му безспорно улеснява публикуването на първия му роман. При това Кингсли никак не го е насърчавал. Толкова по-добре, смята синът. Той бил любящ, но безотговорен баща, отдаден изцяло на писането и на любовните си лудории. Едва втората му жена, писателката Елизабет Джейн Хауърд, внася малко дисциплина в семейния хаос, основан на flower power и марихуана, нещо типично за бохемите през 70-те. „Без нея щях да се превърна в литературен гангстер“, признава Еймис. Защото именно благодарение на нея, а не на Кингсли, той изчита класиците и бива приет в Оксфорд. Въпреки това, още от юношеството си, синът поддържа литературно приятелство с бащата. Свидетелство за това са писмата, които си разменят, като синът винаги отговаря на хапливостта на баща си. „Kafka is fucking fool.“ „Middlemarch is fucking good.“ Какъвто бащата, такъв и синът: очевидно наречието fucking е любимият им критически инструмент. Едва година след като завършва Оксфорд, Мартин издава първия си роман. Успехът му е мигновен и му донася, както и на баща му двайсет години по-рано, наградата „Съмърсет Моъм“. В книгата му става въпрос за интелектуалния и социален бунт, за любовното съперничество и за завладяването на женски сърца. Бащата и синът споделят язвителното писане и омразата към конформизма, макар че Мартин е по-зъл и разбунтуван от „сърдитите млади хора“, към които се причислява Кингсли. Те отдават еднакво значение на героите и на интригата, но първият се вписва в реалистичната естетика на следвоенните вълнения, а вторият – в постмодерната литература на неспокойния период след 68-ма.

И ако в началото синът пише в сянката на бащата, то по-късно нещата се обръщат. Докато звездата на Мартин се издига все по-високо, Кингсли започва все повече да прилича на окарикатурения си образ в пресата. Женомразец и реакционер, той е алкохолик и параноик. Известна е фобията му от „досадници“. От началото на 80-те години фамилията Еймис се свързва с малкото име на Мартин. Синът е откраднал името на бащата. Малко е да се каже, че Кингсли не цени романите на Мартин. Писмата на Кингсли го доказват: през май 1979 г., до Филип Ларкин: „Казах ли ти, че Мартин ще прекара една година в чужбина като данъчен изгнаник? Миналата година той прибра 38 000 лири стерлинги. А е само на двайсет и девет години, този малък мръсник.“ През 1981 г., до Робърт Конкуест: „Новият му роман е скучен.“ Мърморенето му продължава: „Мартин е станал истински гаучо. И то от най-гнусния вид: неясно неутрален и центристки настроен!“ Интересно как Кингсли е станал преподавател по литература, след като е бълвал същото сляпо презрение и по отношение на най-великите: Пруст, Набоков, Джойс, Кафка, Чосър и т.н. Което пък оставя сина му в добра компания. „Не че Кингсли завиждаше на успеха на другите“, обяснява биографът му Ерик Джейкъбс. „Мартин го изпълваше с бащинска гордост. Но той просто беше убеден, че всеки автор, който му се стори скучен, е абсолютен некадърник!“ Въпреки това, през 1993 г., две години преди смъртта си, Кингсли споделя с приятеля си Пол Фъсел: „Смятам за свои най-задълбочени читатели Филип Ларкин и Робърт Конкуест. Неотдавна към тях се присъедини и Мартин.“ Дали той изпитва към своя син същото възхищение, както към Ларкин? Кой знае? Във всеки случай, той го превръща в мълчалив адресат на своите книги!

Мартин Еймис казва, че не се е обидил от неразбирането на баща си. Изглежда, че го приема с горд стоицизъм. „Цялото ми детство премина сред писатели и поети: баща ми, мащехата ми, Филип Ларкин, Робърт Конкуест, Робърт Грейвз. Според мен писането е като всяка друга професия. С времето радостите и болките му се притъпяват.“ Въпреки това творбите му издават едно безпокойство за положението на писателя. Съзнанието му често е навестявано от съпернически удари. Успехът, Money, Money, Други хора – няколко кратки заглавия, които демонстрират тревогата от нестабилността и относителността на писаталския успех. Станал неограничен, той е точно обратното на пропадането в Информацията: „Някой ден всеки ще има своите петнайсет минути известност. Всеки ще бъде безпределно известен, но само в собственото си съзнание.“ Може би лошото дете на английската литература е по-нестабилно, отколкото хората са предполагали. Във всеки случай, британската преса бързо успява да го превърне в прекалено разглезено дете. След смъртта на Кингсли през 1995 г., в британската преса избухва скандал: Мартин уволнява английската си агентка, Пат Кавана – съпругата на Джулиан Барнс – и се отчуждава от двамата си дългогодишни приятели. Новият му американски агент, митичният Андрю Уайли, или иначе казано Чакала, договаря да му се преведе по сметка нечуваната сума от 500 000 лири стерлинги за Информацията. Междувременно Мартин се жени повторно, отново за американка, заминава за Ню Йорк и си оправя зъбите. Литературната сцена го обвинява в скандалност и тщеславие. Защо е искал толкова много?

Дали за да компенсира признанието, което Кингсли никога не му е дал? Или за да се увери в собствената си оригиналност? А може би за да избяга от провинциализма на старата Англия и да открие свободата на девствената американска шир? Понеже амбицията на Еймис – името вече му принадлежи напълно – е ясна: да стане американски автор.

Любопитно е, че в Опит Еймис проявява интереси, сходни с тези на баща му – еврейството, ядрения проблем… „Той е аз и аз съм той.“ Еймис определя моментите от своето наследство и споделя, че има двойствен едипов комплекс. Прави го като хуманист, признаващ авторитета на древните. Неговите „древни“ са Кингсли Еймис, Набоков, Джойс, Белоу и Филип Ларкин. Той признава, че на младини е плагиатствал от Сол Белоу, но отрича да е заимствал от творбите на баща си. И все пак, тълкувателите му могат да посочат множество примери в полза на обратното, независимо дали става въпрос за несъзнателно плагиатство – подчинено наследство – или за съзнателни алюзии – овладяно наследство.

Мартин предпочита да вижда в Кингсли по-скроро вдъхновение, отколкото влияние. Кингсли не му е предал перото си, нито е бил негов наставник. Наследството му е преди всичко свързано с биографията и преживяванията – радости, болки, тревоги, фобии и един гръмогласен смях. Човек не избира наследството си, както не избира и баща си. А правата на приемствеността могат да бъдат тежки! Да пишеш, изглежда, означава да управляваш безредието на наследството си. И за да смекчи тази самотна задача, Мартин Еймис избира Сол Белоу за свой литературен баща….

Но наследствата имат и добра страна. „Кингсли понякога беше толкова смешен, че можеше да ви накара да се смеете до края на живота си“, пише Мартин в Опит. В една бележка под линия той се пита как е възможно да отгледаш децата си без хумор. И е прав. Без хумор не можеш нито да пишеш, нито да управляваш наследеното. Със сигурност Еймис вече не е лошото дете. Защото и той е станал баща.

………………………….
Фото: www.dailymail.co.uk

Преведе от френски СТЕФКА ПАУНОВА , www.slovo.bg/litvestnik

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

221506_b

Книга със скоростта на Ферари

Историята на създателя на легендарния автомобил Брок Йейтс ни поднася биография на известния автомобилист и …