Начало / Читатели / „Името на неделята“ от Ина Иванова (ревю)

„Името на неделята“ от Ина Иванова (ревю)

 Христина ПАНДЖАРИДИС

Познавам разказите на Ина от публикациите в различни издания. А сега, когато те са събрани в сборник под заглавието „Името на неделята“, човек може истински и всеотдайно да ги чете и „надзърта“ зад всяка думичка. Още повече, че в книгата намирам и непознати творби.
Разказите са като десерти. Защо ли?

Обикновено на края на храненето е оставено нещо вкусно, неочаквано, малко по обем, но богато на калории и наслада. Екстаз за очите и другите сетива. Приятен финал на събирането около масата. Поставяне на крайния тон, който преобръща впечатлението за картината.
Четенето на стойностни текстове  е духовната храна, елексира на деня. Значимото в отминаващото време – поне за мен.
Да се върнем към десертите: сладолед, сметанова торта, крем карамел… Спирам, защото съм ненаситна. Незаситена откъм десерти.
Значи… към разказите.

Ина умее да разказва. Думите са й приятели. И тя им отвръща с вярност. Не могат без компанията си. Не си правят клопки, не си изневеряват заради едното разнообразие и прогонване на бъдещата скука.
Авторката взима дребен /за кого?/ факт  – полученото в четвъртък писмо без подател и сътворява история „Прости правила за препрочитане на писмо“. Или  „Тухленочервено“, където момичето иска да покаже своята детска улица – сякаш непростило на болезнените си спомени и търсещо за пореден, последен път някакво опрадвание, че не е било щастливо там.
Тя „търкаля“ един детайл и той подобно снежна топка се уголемява, набира сили, изнизва се от пръстите, закръглява се… и се втурва в неговата си посока. Вече е придобил свой си живот. Диша. Самостоятелен е. Не се нуждае от бастуни и попечители. Творческата ръка му е вдъхнала начало, благословила го е с тласък и обич, подарила му е времето си. Разказът не е нейн. Принадлежи на читателите.
Ина Иванова ни представя историята, героите и оттук нататък се развихря най-интересното. Нейният стил на разказване, маниерът й да е различна, своеобразна, запомняща се променя ситуацията. Понякога първоначалните очаквания се преобръщат и ти си поставен на друго стъпало, срещу теб е изненадата, познатото, което днес „говори“ на нов, но разпознаваем език.
Вглеждане, човъркане, дълбаене на детайлите, преследване на най-точният цвят, най-искреният смях или поглед.

В „Разкажи ми“ внучката се опитва да придърпа и разбере света на възрастните, на своите баба и дядо. Защото „всеки си живее в своето време, само че виртуално“, а тя  не само е обещала да не използва Интернет една седмица, но й се услаждат станалите преди десетилетия случки, за които почти нищичко не казват снимките. Как да разбере дали е влюбена, ако не придобие опит от най-близките си, ако не ги поразпита…

Между 24-те разказа, събрани под перото на писателката, намирам два, които размесват боите и характерите на българското и чуждото. Поднасят ни с чувство за хумор и тъга, конкретно и майсторски разногласията, разминаванията между хората. Дали живеем на Балканите или другаде, ние си носим своите сърца като компаси и по тях съдим кое е добро, кое не ни отърва.
Вечерята в едно семейство, говорещо на българо-английски, преминава от непоносима тишина за героинята Лили и шестнайсетгодишният й брак, в истерия, чупене на стъклария и порцелан. „Малка нощна канонада“ и „Непроницаемо и светло“ са два сходни разказа. Героите търсят пътищата на миналото, по които да продължат напред. Задават си въпроси и обикновено отговорите не са по вкуса им.
„Чертички“ е история за момчето от ромски произход Анчо /кръстено от родителите си Ангел/, което спи на пейката и разчита на случайни хора като баба Минка, но с неслучайна доброта в себе си. Чрез този уж обикновен разказ, Ина Иванова успява да изгради характера на детето, отхвърлено от близки и общество, което търси съчувствие и се учи да оцелее само. Когато се описват малките човешки същества,  усилията на твореца показват способен ли е да обрисува и големите… Пловдивската авторка го може. С няколко щрихи се разкрива картината на днешния ни ден: студено, мрачно, гладно, а най-близкият ти човек е в болница.
Харесвам  разказа „Два слоя изолирбанд“ заради характерната Инина способност да надниква зад очите и мислите на персонажите си. Да разказва за невидимото, неусетеното, скрито-покритото на пръв поглед. Все едно виждаме зад нейните думи сянката на жените и мъжете, четем в техния личен дневник… Ина премахва преградите, бута тухлите и ние се срещаме без грим и пластична операция със зигзазите на житейските пътища. И изведнъж, нито очаквано, нито неочаквано „светът ще бъде с един мъж по-малък.“

Особена сладост, аромат на прецъфтели вишни и морски вятър, глас на жена, който в телефонните  разговори със сина й „става като на гълъб“, противопоставяне на младостта и отиващия си живот и мечтания, има в последния, поставен в книгата й, „Десет дни юли“. Един изпипан, великолепен, издържан отвсякъде, написан прецизно и с талант текст. Болезненост, но и реалност, меланхоличност, но и трезвост. Самата авторка споделя, че „наистина се е получил“. Разказ, за когото няма да спомена и дума от сюжетната интрига, но ще препоръчам на любителите на този жанр.

Стилът във всички разкази от втората книга на младата белетристка, е запомнящ се и богат на нюанси и дълбочина. Не е сух и „оглозган“ , сведен единствено до прости изречения. Динамиката е в рисуването на психологическото състояние, на съпреживяването, на емоционалната метафоричност. Четенето върви леко, но иска твоето внимание и всяка разсеяност те наказва да се върнеш отново към изречението.

„Името на неделята“ тук

Прочетете още

215939_b

Сборник със знакови текстове на Ориана Фалачи

Ключовите събития от повратната в съвременната световна история 1968 година, видяни през погледа на известната …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *