Начало / Читатели / „Името на неделята“ от Ина Иванова (ревю)

„Името на неделята“ от Ина Иванова (ревю)

 Христина ПАНДЖАРИДИС

Познавам разказите на Ина от публикациите в различни издания. А сега, когато те са събрани в сборник под заглавието „Името на неделята“, човек може истински и всеотдайно да ги чете и „надзърта“ зад всяка думичка. Още повече, че в книгата намирам и непознати творби.
Разказите са като десерти. Защо ли?

Обикновено на края на храненето е оставено нещо вкусно, неочаквано, малко по обем, но богато на калории и наслада. Екстаз за очите и другите сетива. Приятен финал на събирането около масата. Поставяне на крайния тон, който преобръща впечатлението за картината.
Четенето на стойностни текстове  е духовната храна, елексира на деня. Значимото в отминаващото време – поне за мен.
Да се върнем към десертите: сладолед, сметанова торта, крем карамел… Спирам, защото съм ненаситна. Незаситена откъм десерти.
Значи… към разказите.

Ина умее да разказва. Думите са й приятели. И тя им отвръща с вярност. Не могат без компанията си. Не си правят клопки, не си изневеряват заради едното разнообразие и прогонване на бъдещата скука.
Авторката взима дребен /за кого?/ факт  – полученото в четвъртък писмо без подател и сътворява история „Прости правила за препрочитане на писмо“. Или  „Тухленочервено“, където момичето иска да покаже своята детска улица – сякаш непростило на болезнените си спомени и търсещо за пореден, последен път някакво опрадвание, че не е било щастливо там.
Тя „търкаля“ един детайл и той подобно снежна топка се уголемява, набира сили, изнизва се от пръстите, закръглява се… и се втурва в неговата си посока. Вече е придобил свой си живот. Диша. Самостоятелен е. Не се нуждае от бастуни и попечители. Творческата ръка му е вдъхнала начало, благословила го е с тласък и обич, подарила му е времето си. Разказът не е нейн. Принадлежи на читателите.
Ина Иванова ни представя историята, героите и оттук нататък се развихря най-интересното. Нейният стил на разказване, маниерът й да е различна, своеобразна, запомняща се променя ситуацията. Понякога първоначалните очаквания се преобръщат и ти си поставен на друго стъпало, срещу теб е изненадата, познатото, което днес „говори“ на нов, но разпознаваем език.
Вглеждане, човъркане, дълбаене на детайлите, преследване на най-точният цвят, най-искреният смях или поглед.

В „Разкажи ми“ внучката се опитва да придърпа и разбере света на възрастните, на своите баба и дядо. Защото „всеки си живее в своето време, само че виртуално“, а тя  не само е обещала да не използва Интернет една седмица, но й се услаждат станалите преди десетилетия случки, за които почти нищичко не казват снимките. Как да разбере дали е влюбена, ако не придобие опит от най-близките си, ако не ги поразпита…

Между 24-те разказа, събрани под перото на писателката, намирам два, които размесват боите и характерите на българското и чуждото. Поднасят ни с чувство за хумор и тъга, конкретно и майсторски разногласията, разминаванията между хората. Дали живеем на Балканите или другаде, ние си носим своите сърца като компаси и по тях съдим кое е добро, кое не ни отърва.
Вечерята в едно семейство, говорещо на българо-английски, преминава от непоносима тишина за героинята Лили и шестнайсетгодишният й брак, в истерия, чупене на стъклария и порцелан. „Малка нощна канонада“ и „Непроницаемо и светло“ са два сходни разказа. Героите търсят пътищата на миналото, по които да продължат напред. Задават си въпроси и обикновено отговорите не са по вкуса им.
„Чертички“ е история за момчето от ромски произход Анчо /кръстено от родителите си Ангел/, което спи на пейката и разчита на случайни хора като баба Минка, но с неслучайна доброта в себе си. Чрез този уж обикновен разказ, Ина Иванова успява да изгради характера на детето, отхвърлено от близки и общество, което търси съчувствие и се учи да оцелее само. Когато се описват малките човешки същества,  усилията на твореца показват способен ли е да обрисува и големите… Пловдивската авторка го може. С няколко щрихи се разкрива картината на днешния ни ден: студено, мрачно, гладно, а най-близкият ти човек е в болница.
Харесвам  разказа „Два слоя изолирбанд“ заради характерната Инина способност да надниква зад очите и мислите на персонажите си. Да разказва за невидимото, неусетеното, скрито-покритото на пръв поглед. Все едно виждаме зад нейните думи сянката на жените и мъжете, четем в техния личен дневник… Ина премахва преградите, бута тухлите и ние се срещаме без грим и пластична операция със зигзазите на житейските пътища. И изведнъж, нито очаквано, нито неочаквано „светът ще бъде с един мъж по-малък.“

Особена сладост, аромат на прецъфтели вишни и морски вятър, глас на жена, който в телефонните  разговори със сина й „става като на гълъб“, противопоставяне на младостта и отиващия си живот и мечтания, има в последния, поставен в книгата й, „Десет дни юли“. Един изпипан, великолепен, издържан отвсякъде, написан прецизно и с талант текст. Болезненост, но и реалност, меланхоличност, но и трезвост. Самата авторка споделя, че „наистина се е получил“. Разказ, за когото няма да спомена и дума от сюжетната интрига, но ще препоръчам на любителите на този жанр.

Стилът във всички разкази от втората книга на младата белетристка, е запомнящ се и богат на нюанси и дълбочина. Не е сух и „оглозган“ , сведен единствено до прости изречения. Динамиката е в рисуването на психологическото състояние, на съпреживяването, на емоционалната метафоричност. Четенето върви леко, но иска твоето внимание и всяка разсеяност те наказва да се върнеш отново към изречението.

„Името на неделята“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

ПЕТКО СЛАВОВ ВЕЛИКА САМОТА PHOTO

Петко Славов: Музиката е единственото нещо освен любовта, което придава смисъл

„Въпреки любовта“ е книга, която четем и слушаме музика зад думите Това е дебютния роман …