„Мерилин Монро. Поверително и лично“ от Мишел Морган (откъс)

26.07.2012 Любопитно

Предговор

Страхотна почитателка съм на Мерилин Монро, откакто я „открих” по време на една ваканция като тийнейджър през 1985 година. Привлече ме красотата й – външна и вътрешна – и фактът, че независимо от ранните й години на несигурност, тя успява да се превърне в най-прочутата кинозвезда на света. Било е невероятно постижение и нейната решимост и сила ме вдъхновиха.
През годините прочетох редица книги за Мерилин; много добри, някои не чак толкова, а няколко откровено ужасни. Толкова се уморих да чета за скандали, клюки и измислени дрънканици, че реших сама да напиша биография; завърших я през 2007 година – „Мерилин Монро. Поверително и лично”.
Отне ми четири години да направя необходимите проучвания и да напиша книгата и затова изключително много се гордеех с нея – и все още се гордея. Като по чудо, след като я написах, други хора в живота на Мерилин разбраха, че не съм автор, който търси скандали, и започнаха сами да се обръщат към мен и да споделят разкази, които за пореден път доказват, че Мерилин не е била в непрестанна депресия, нито пък е била глупава блондинка с трагичен живот. Информацията, с която се сдобих през последните четири години е включена в настоящото ново издание и съм убедена, че тя представя най-достоверната история на Мерилин, писана досега. Надявам се читателите да се съгласят с мен.

Мишел Морган
Michelle@MichelleMorgan.co.uk

Първа глава
Червенокосата дама

Детството на майката на Мерилин Монро – Гладис Пърл Монро – не било щастливо. Родила се на 27 май 1902 година в семейството на Дела и Отис Монро и заедно с брат си Марион прекарала първите няколко години от живота си в непрекъснато местене. Когато била на седем години, баща й починал, затворен в Калифорнийската щатска болница за психично болни и макар по-късно да станало ясно, че причината за смъртта е сифилис на нервната система, роднините му били убедени, че е бил луд и поставили началото на страх, който продължил да се предава през поколенията и да преследва цялото семейство.
През 1910 година Гладис живеела с майка си, брат си и десетима други наематели на „Ийст Тент Стрийт” № 1114 в Лос Анжелис, а през 1912 Дела вече била омъжена за Лайл Артър Грейвс – стрелочник, по-рано работил с Отис. Бракът се оказал кратък и двамата се развели през януари 1914 година; Лайл се преместил в Охайо, където се оженил повторно. Дела също се оглеждала за нови приключения и през 1916 година изпратила сина си Марион да живе е при братовчедка в Сан Диего, а самата тя се преместила с Гладис в един пансион на “Уестминстър Авеню” № 26 във Венис, Лос Анжелис.
Скоро след това Дела се запознала с Чарлс Грейнджър – вдовец, работил в петролната индустрия – и го харесала. От април 1915 година той работил в Рангун и се върнал в Съединените щати на 19 юли 1916 година – само няколко месеца, преди да се запознае с четирийсетгодишната Дела. Тя искала да живее с него в дома му на „Каръл Канал Корт” № 1410, но неодобрението на Гладис и нежеланието на Грейнджър да се грижи за прекалено зле настроеното отроче спънали нещата и Дела започнала да се чуди как да се отърве от четиринайсетгодишната си дъщеря. Не й се наложило да се чуди дълго, понеже на хоризонта се появил Джаспър Нютън Бейкър, който макар да бил дванайсет години по-възрастен, ухажвал Гладис и не след дълго тя забременяла. Това, разбира се, мигом дало на Дела повод да се отърве от девойката; настояла двамата да се оженят – на 17 май 1917 година и дори се заклела, че Гладис е на осемнайсет, при условие че й предстоял едва петнайсетия рожден ден.
Така Дела вече можела да се нанесе при Грейнджър с Гладис. Новият й съпруг живеел на „Туенти-фърст Стрийт” № 1595, а работел като управител на хотел на „Саут Спринг Стрийт” № 219. Осем месеца след сватбата, Гладис родила на Бейкър син, когото кръстили Робърт Джаспър (Джаки или Кърмит), а няколко години по-късно и дъщеря на име Бернис Гладис. Бракът им не бил щастлив и през 1920 година и Бейкър и Гладис били вече разорени и живеели на „Пето Авеню” № 343 с осемнайсетгодишния брат на Бейкър Ардри – концесионер на увеселителен парк.
Джаспър смятал, че Гладис не става за майка, още повече че синът им Робърт веднъж почти си изкарал окото, защото тя била оставила парче строшено стъкло в боклука. Друг път, докато двамата спорели отпред в колата, Робърт успял да си отвори задната врата и изпаднал от седалката, при което сериозно си наранил бедрото. Не бил било справедливо да се вини Гладис за проблемите с Робърт, но Джаспър не пропускал да припомни тези случки: „Майка ти беше красива жена – разказвал той на Бернис, – но беше и твърде млада и не знаеше как да се грижи за деца.”
Знае се също, че Бейкър е биел жена си, а при един случай, докато били на гости при роднини в Кентъки, се засегнал задето тя прекарва прекалено дълго време с един от братята му и я налагал с въже по гърба, докато прокървила. Ужасена от съпруга си, през 1921 година Гладис най-сетне подала молба за развод и по време на делото (на което твърдяла, че са се оженили една година по-рано, за да прикрие факта, че е била бременна), разкрила, че Бейкър я обиждал, удрял и ритал и й причинявал „изключителна психическо страдание, тревога и унижение, както и сериозни телесни повреди и болка”. Разводът станал официален през май 1922 година, но с това драмата не приключила, тъй като един съдбовен уикенд Бейкър решил, че не желае децата му повече да са при Гладис, взел ги тайно и ги измъкнал от Калифорния, за да заживеят нов живот при майка му в Кентъки.
Съвсем разбираемо Гладис била напълно съкрушена от случилото се и похарчила всичките си спестявания в опити да си върне децата. Отишла в Кентъки да моли сестрата на Бейкър за помощ. Вместо това обаче установила, че й е забранено да посещава дъщеря си и не може да вземе сина си, който бил приет в болница, за да се опитат да оправят продължаващите проблеми с крака.
Докато чакала Робърт да излезе от болницата, Гладис си намерила временна работа в дома на Хари и Лина Коен, които живеели на „Алта Авеню” № 2331 в Луисвил. Работела като икономка и се грижела за дъщерите на семейство Коен Дороти и Норма Джийн. Семейството било свикнало с присъствието на персонал в дома си: според данни от преброяването през 1920 година осемнайсетгодишната Ефи Нютън е работела като прислужница за тях, а през 1930 година вече имали и шофьор. Ето защо пристигането на Гладис в дома на Коен не предизвикало никакво вълнение, а присъствието и заминаването й останали почти незабелязани. По-късно се появяват слухове, че Гладис предизвикала доста „неприятности” в дома Коен, но всъщност тя била толкова невзрачна, че семейството осъзнало, че тя е майката на Мерилин Монро едва след много години – дълго след смъртта и на Хари, и на съпругата му Лина.
Бони, дъщерята на Норма Джийн Коен, потвърждава това през 2009 година: „Нямаше нито писма, нито приказки и знаем, че баба ми, Лина Коен, не е имала никаква представа, че майката на Мерилин Монро е работила за нея. Познавах баба си повече от трийсет години и съм сигурна че е така. Да не говорим, че това щеше да е интересна семейна история – никога не се е споменавало; ако знаехме, със сигурност нямаше да го пропуснем.”
След кратката си работа за семейство Коен, Гладис осъзнала, че няма шанс да си върне децата. Бейкър се бил оженил отново и семейството изглеждало улегнало, тъй че тя с нежелание приела факта, че ги е загубила. Посетила семейството, за да се сбогува, след което изчезнала от живота им.
Върнала се в Лос Анжелис и си намерила работа при „Консолидейтид Фърм Индъстрис”, където се сприятелила с колежка на име Грейс МакКий. Двете прекарвали доста време заедно, ходели на танци, забавлявали се и дори си създали известна репутация сред мъжката част от работниците в „Консолидейтид”.
Докато живеела на „Хайпириън Авеню” № 1211 Гладис шокирала всички, когато на 11 октомври 1924 година изненадващо се омъжила за Мартин Едуард Мортенсен – двайсет и седем годишен разведен мъж, който работел като инкасатор за „Лос Анжелис Гас енд Илектрик Къмпани”. Той бил влюбен в новата си съпруга, но взаимност нямало; тя се оплакала на приятели, че е „тъп” и не след дълго хлътнала по Чарлс Станли Гифърд – двайсет и пет годишен и разведен, един от шефовете на „Консолидейтид”.
„Гифърд беше много приятен мъж” – спомня си един от приятелите му; друг пък го описва като „добре облечен и винаги с хубава кола”. Имал си обаче и тъмна страна, позната на първата му съпруга Лилиан и описана в молбата за развод, подадена от нея скоро след раздялата им през 1923 година: Гифърд „упражнявал непрекъснат тормоз и заплахи, целящи да измъчват, дразнят и нараняват ищцата”. Това е само върхът на айсберга. Лилиан твърди, че е преживявала и физически наранявания и обвинения, че му изневерява, още повече, че била убедена, че той има връзки с жени в работата си, а също така и взема наркотици. Нещата достигнали връхната си точка през юни 1923 година, когато Гифърд я нагрубил и ударил толкова силно по бузата, че тя „паднала и се ударила в крака на леглото” в резултат на което получила силни натъртвания. В документите по развода се твърди също така, че под бузата й се е образувал съсирек и се е наложила спешна медицинска помощ за отстраняването му.
Никога няма да разберем дали всичко, казано от Лилиан, е истина, но няма съмнение, че бракът им е бил доста бурен и по времето, когато разводът е вече финализиран и Гладис Бейкър се появява в живота му, Гифърд се наслаждава на новопостигнатата си свобода и не планира да се задомява. За нещастие Гладис е убедена, че може да го накара да си промени мнението и на 26 май 1925 година напуска Мартин Едуард Мортенсен. През есента на 1925 година забременява. Твърди се, че има няколко мъже, които биха могли да бъдат баща на детето, включително и двайсет и осем годишния й колега на име Реймънд Гътри. Приятелите в студиото твърдят, че Гладис е излизала със синеокия кестеняв Гътри няколко месеца през същата година и е напълно възможно той да е бащата. Отгледан от малък от леля си и чичо си, Гътри също бил наскоро разведен и със сигурност е можел да има връзка с Гладис, макар че цялата налична информация сочи, че Гладис никога не го е смятала за баща на детето си.
Официалната версия е, че бащата е неизвестен, но има основания да се смята, че е Гифърд и е почти сигурно, че и самата Гладис е била на това мнение. Например от семейни писма и спомени става ясно, че и Гладис, и Норма Джийн на няколко пъти са го посочвали като бащата, а през август 1961 година в списание „Кавалие” излиза статия, в която се казва: „Бащата [на Мерилин] е жив и здрав и живее в Южна Калифорния. Някога е имал общо с филмовата индустрия, но вече не.” Това без съмнение е препратка към Гифърд, тъй като по това време той живее на юг от Лос Анжелис и ръководи мандра.
Гладис съобщила на Гифърд новината за бременността по време на новогодишно парти в семейния дом, най-вероятно този на баща му, дърводелеца Фредерик Гифърд, който живее на „Венис Булевард” № 12024. По-късно, когато бременността вече личала, това станало повод за вълнения в семейство Гифърд; преди всичко за сестрата на Гифърд Етел, която не спирала да му нарежда и да го пита как възнамерява да подходи към ситуацията. Спорът достигнал кулминацията си, когато Етел заявила на брат си: „Виж какво, или се ожени за жената или направи нещо”. Според роднини Гладис повече не дошла в дома им.
Избягвана от семейство Гифърд, Гладис се опитала предизвика съчувствие у майка си, която по това време вече живеела сама на „Ийст Роуд Айлънд Авеню” № 418, а Чарлс Грейнджър работел отвъд граница. Дела изразила отвращението си от факта, че дъщеря й отново носи незаконно дете, след което отплавала за Югоизточна Азия на 20 март 1926 година, за да посети съпруга си.
Гладис родила на 1 юни 1926 година и до последно се надявала, че Гифърд ще дойде с нея в болницата. За нейно огромно разочарование обаче той умишлено се държал настрана и отказал да има нещо общо с нея или с бебето. Може би Гладис нямало да изживее такъв шок, ако е знаела, че през 1922 година, когато съпругата му Лилиан родила сина им Чарлс Стенли Младши, Гифърд я закарал в болница „Ломашир”, извинил се набързо и излязъл от сградата. Наясно, че Гифърд няма да играе роля в отглеждането на детето, Гладис с нежелание решила да продължи напред. Кръстила детето на момиченцето, за което се е грижила в Кентъки и за благоприличие му дала и името на бившия си съпруг, като така то станало Норма Джийн Мортенсон (в акта за раждане променя „Мортенсен” на „Мортенсон”). Скоро след това си променила решението и заявила, че и двете с дъщеря й ще са известни с името на първия й съпруг, Бейкър.
Малко след раждането на момиченцето, може би подтикван от любопитство или от чувство на вина заради начина, по който се е отнесъл с нея, Гифърд помолил Гладис да види детето. Молбите му обаче останали нечути и тя отказала да има нещо общо с него. „Според него майката се бе отнесла спрямо него несправедливо – спомня си изповедника на Гифърд, д-р Лайдън. – Беше го отхвърлила, без да му позволи да види детето.”
След болницата Гладис занесла Норма Джийн в апартамента си на „Уилшир Булевард” № 5454, но само няколко дни по-късно отишла до „Ийст Роуд Айлънд Авеню” и оставила детето си на номер 459 – в дома на семейство Болендър.
Айда и Уейн Болендър живеели срещу майка й Дела, на парцел от два акра в Хоторн – земеделски район с преобладаващо пустеещи земи, мандри и ферми. Уейн, който дълги години работел като пощальон, и съпругата му били кандидатствали за приемни родители малко преди Депресията и в последвалите трийсет и пет години продължили да държат вратата на дома си отворена за всяко дете в нужда.
Противно на преобладаващото вярване, Гладис не изоставила веднага детето си при семейство Болендър; вместо това се преместила у тях и оставяла Норма Джийн на грижите им, докато ходела на работа в Холивуд. „Госпожа Бейкър живееше при мен – споделя по-късно с Кавалие Айда. – Оставаше в Холивуд, когато работеше нощем, режеше негативи, а когато работеше денем, спеше у дома.”
Все пак дългото пътуване и отговорностите на самотна майка скоро дотежали на Гладис и тя в крайна сметка взела решение да се върне към стария си живот.
Оставила бебето и се нанесла при своята приятелка и колежка Грейс МакКий, с която делели жилище в „Рейфилд Апартмънтс” на „Бимини Плейс” № 237. Преместването от спокойния дом на Болендър в тази колоритна сграда с апартаменти сигурно е било вълнуващо за Гладис. Въпреки че сега отново живеела като неомъжена девойка, тя не се отказала от дъщеря си и неизменно плащала на семейството двайсет и петте долара месечно за грижите за нея. Освен това често оставала за уикенда, участвала в живота на семейството, а по-късно през преброяването през 1930 година се регистрирала като „наемател” в дома на семейство Болендър. Норма Джийн „винаги се радваше на внимание и беше облечена добре – споделя госпожа Болендър. – Майка й редовно плащаше за престоя й.”
На 15 август 1926 година Дела отплавала от Хонг Конг и пристигнала в Сан Франсиско на 8 септември. При завръщането си на „Ийст Роуд Айлънд Авеню” се запознала с внучка си, макар че между нея и детето така и не се създала дълбока връзка, предвид, че тя гледала на момиченцето по-скоро като на грях, отколкото като на Божи дар. Болна от малария и често бълнуваща, само няколко месеца по-късно тя дала ясно да се разбере какви са чувствата й, когато я хванали в опит да задуши детето с възглавница. Достъпът й до дома на семейство Болендър веднага бил прекратен, но тя въпреки това се опитала да се докопа до Норма Джийн, както си спомня Айда Болендър по-късно: „Един ден дойде без никаква причина. Просто строши стъклото на входната ни врата и ако не се лъжа извикахме полиция.”
За Дела тази последователност от събития била началото на края и тя скоро се озовала в психиатричната болница на Норуок със симптоми на маниакална депресия. Така и не излязла от болницата и след смъртта й името на Дела Монро Грейнджър било добавено към списъка на страдащите от психически заболявания, който бил започнат със смъртта на съпруга й.
След тревогите от последните години семейство Болендър направили всичко възможно да върнат живота на приемните си деца – Норма Джийн и момченце на име Лестър – към нормалното. Роден на 23 август 1926 година, докато родителите му Пърл и Карл Флугъл живеели на палатка, Лестър дошъл при семейство Болендър след като Пърл и Карл решили, че са прекалено млади, за да се грижат за него. Оженили се само седмица, преди да се роди синът им, след което го дали на Айда Болендър и се върнали в родния си щат Вашингтон, където по-късно им се родили още четири сина – Милтън, Джералд, Робърт и Уилям. Първия си син обаче държали в тайна от семейството и едва след смъртта на Пърл през 1988 година другите деца открили писмо от 1927 година от госпожа Болендър, в което тя описва живота на Лестър в Калифорния. Вече възрастният Лестър поел на път да се срещне с отдавна загубеното си семейство, но за съжаление дори на този етап един от братята отказал да повярва, че имат роднинска връзка и очевидно така и не приел Лестър за част от семейството.
Още през 1926 година, докато Лестър и Норма Джийн били бебета, ги нарекли „близнаците” и ги отгледали като брат и сестра. „ Много се забавляват заедно – пише госпожа Болендър. – Хората ги вземат за близнаци. Обличам ги еднакво, понякога наистина много си приличат…”
В крайна сметка семейство Болендър решават официално да осиновят Лестър и попитали Гладис дали може да осиновят и Норма Джийн. Загубила вече две деца, Гладис била ужасена от плановете на Болендър и отказала на мига. Те обаче не били единствените заинтересовани от детето, тъй като, според няколко очевидци, Чарлс Стенли Гифърд също имал планове да я отгледа. По това време вече живеел сам на „Норт Алта Виста Булевард” № 832 и разбрал, че Норма Джийн живее при приемно семейство. Свързал се с Гладис, за да я информира, че възнамерява сам да отгледа момиченцето, но в отговор получил само и единствено ругатни от бившата си любовница, която изпитвала безкрайна ненавист към него след преживяната трудна бременност.
Как точно Гифърд си е представял сам да отгледа детето не е ясно. Не е вписан като баща в акта за раждане, а документите от развода с първата му съпруга Лилиан сочат, че той се е държал зле и дистанцирано с другите си деца и често им се подигравал.
А и дори характерът му да не бил проблемен, Гладис в никакъв случай нямало да позволи на мъжа, когото твърдяла, че ненавижда, да отгледа детето й. Вместо това продължила да посещава дъщеря си през уикендите, макар че колкото повече растяла, толкова повече Норма Джийн се чувствала объркана от тези неочаквани появи. Един ден, когато нарекла Айда Блендър „мама”, веднага я поставили на мястото й. „Жената с червената коса е майка ти” – обяснила Айда, макар че с това далеч не сложила край на объркването. „Но [Уейн] ми е татко” – възкликнала Норма Джийн. „Не” – отвърнала Айда. След този случай детето не смеело никого да нарече мама или татко, тъй като дори Гладис не я наричала своя дъщеря. Що се отнасяло до баща й, Гладис казвала на Норма Джийн, че баща й загинал в автомобилна катастрофа малко преди тя да се роди или малко след това – версията се различавала в зависимост от моментното настроение на Гладис. Историята била жестока, но имало и зрънце истина, тъй като през 1929 година разбрала, че мъжът, когото е посочила като баща на Норма Джийн – Мартин Едуард Мортенсен – е загинал при автомобилна катастрофа. Гладис не знаела, но всъщност по-късно станало ясно, че загиналият е съвсем друг човек, а бившият й съпруг е жив и здрав и живее в Калифорния. Самият Мортенсен от своя страна подсилил объркването, като години по-късно заявил пред приятели, че е истинският баща на Норма Джийн, само че това е много малко вероятно и със сигурност далеч от убеждението на Мерилин или майка й.
През равни периоди детето пътувало до дома на майка си в Холивуд и се взирало мълчаливо в снимка на Чарлс Стенли Гифърд, закачена на стената, независимо от твърденията на Гладис, че го ненавижда. Гифърд приличал изумително много на Кларк Гейбъл и от този момент нататък Норма Джийн започнала да гледа на актьора като на свой втори баща. За съжаление взирането в снимката било единственото приятно нещо от посещенията при майка й, която била толкова строга, че често се карала на Норма Джийн задето отгръща страниците на някоя книга „прекалено шумно”. В резултат на това детето прекарвало повечето време скрито в гардероба, докато чакало да го приберат обратно в дома на семейство Болендър.
През това време Гифърд живеела само на няколко мили разстояние на „Чизапийк Авеню” № 3014 в къща, на която бил съсобственик заедно с Реймънд Гътри, лабораторния техник, с когото Гладис излизала през 1925 година. Как точно се е стигнало дотам двамата мъже да купят къща заедно е мистерия и можем само да си представим интересните разговори, състояли се между онези четири стени. Двамата живели в къщата няколко години, след което Гътри продължил напред, а Гифърд останал там през цялото детство на Норма Джийн и дори по време на първия й брак. Не е известно дали изобщо се е опитал отново да се докопа до дъщеря си и ако е така, то Гладис си е премълчала и не го е обсъждала с Норма Джийн.
Много се изговори за възпитанието, осигурено от семейство Болендър – появиха се най-различни истории, забъркани от филмовото студио и самата Мерилин, за да представят живота й малко като на Пепеляшка. Тези истории може да са спечелили на звездата много съчувствие от страна на публиката, но според приемната й сестра Нанси Болендър, късали сърцето на родителите й: „Мама и татко все се тормозеха заради нещата, които се пишеха за детството на Мерилин Монро – че е отгледана в бедни семейства и никой не я е обичал и не се е грижел за нея.” По-късно Айда Болендър се разстройва неимоверно от погрешния начин, по който е представен живота на Норма Джийн, и пред репортери заявява: „Отнасяхме се с нея като със собствено дете, защото я обичахме.”
За съжаление тази обич не ги предпазва от непрестанните слухове, които се разнасят оттогава нататък, и макар ранните години на Норма Джийн да не са най-хубавите възможни, животът й със семейство Болендър не е бил изпълнен с лишения или немотия.
„Чувствахме се в безопасност, имахме удобства – спомня си Нанси – и с кого да си играем. [Семейство Болендър] наистина се грижеха за нас, закриляха ни и ни обичаха с цялото си сърце.”
Истина е, че семейството е съблюдавало строги ценности и религиозни вярвания и със сигурност децата не са имали излишно свободно време. „Ръце без работа идват от дявола” – чето казвал Лестър Болендър на доведените си братя и сестри. Айда може да е била много строга и подредена и никога да не се смеела, но затова си имало причини.
При прекарана в детството скарлатина тя оглушала с едното ухо, а по-късно се наложило да използва слухов апарат и да се научи да чете по устни, за да общува с приятелите и семейството си. Животът на Айда не бил лесен, а и отглеждането на няколко деца през двайсетте години никак не било забавно, но майка й живеела в съседство и често й помагала. Дрехите на децата винаги шиела самата Айда, а повечето храна отглеждали сами: разполагали с голямо количество ябълки, домати, царевица, диня и зелен фасул, а единствените продукти, които се налагало да купуват от магазина били брашно, масло, захар и кафе.
В тези случаи семейството се напъхвало във форда модел „Т” на Уейн Болендър и всички заедно отивали в града, където Айда пазарувала, а децата чакали с Уейн в колата, играели на гатанки, пеели песни и си разказвали приказки.
Понякога Норма Джийн с удоволствие седяла в скута на приемния си баща и се преструвала, че кара колата. Уейн обичал малката Норма Джийн като свое дете, била негова любимка, а тя прекарвала много време с него, седяла на столче, докато се бръснел и задавала въпроси от типа: „Кой е Господ?”, „Къде живее?” и „Колко хора живеят на света?”.
Норма Джийн била щастлива със семейство Болендър и често прекарвала дни наред на близкия плаж на Редондо или се катерела по ябълковото дърво пред прозореца на стаята си, следвана от Лестър. Двамата закачали одеяла на клоните, за да си построят форт, а долу на двора щъкали пилета, зайци и кози.
Норма Джийн била също и горда собственичка на кученце на име Типи, и се занимавала часове наред с него. Освен това по цял следобед си играела с Нанси на дама на тротоара. На ходенето на кино не се гледало с добро око (макар Мерилин по-късно да твърди, че един-два пъти се е промъквала в киното). На Норма Джийн било позволено да слуша радио – любимите й предавания били „Зеленият стършел” и „Самотният рейнджър”. „Ужасно много се вълнувах – разказва тя за слушането на „Самотния рейнджър”. – Не заради конете, гонитбите и пушките, ами заради драмата. От опитите да си представя как се чувства всеки един от тях в дадена ситуация.”
Що се отнася до изкуството – в дома винаги се чувала музика, тъй като Айда обожавала да слуша симфонии по радиото, а семейството често пеело след църква. Норма Джийн дори се научила да свири на пианото, което седяло гордо в дома на Болендър, и съхранила тази страст през целия си живот – винаги имала пиано в дома си.
Религиозните вярвания на семейство Болендър също се предали на детето и според Нанси Болендър, Норма Джийн е знаела за Бог и за това, че на него може винаги да се разчита и той е над всички неща, с които човек може да се сблъска в живота. Именно тази страна на живота й със семейство Болендър с годините беше раздухана до неузнаваемост; появиха се истории за това как семейството било тъй вглъбено във вярата си, че нямало време за децата и неспирно критикували Норма Джийн задето вършела грехове. Само че Нанси със сигурност не помни родителите си такива: „Никога не съм ги чувала да критикуват някого или да говорят лоши неща по нечий адрес. Приемаха хората такива, каквито са и ги обичаха безусловно.”
На 14 септември 1931 година Норма Джийн и Лестър тръгнали на училище. Сестра им Нанси си спомня как гледала „близнаците” да припкат към училището на „Уошингтън Стрийт”, следвани от Типи – любимото куче на Норма Джийн. Децата продължили да посещават това училище до земетресението в Лос Анжелис на 10 март 1933 година, след което ги преместили в училището на „Фифт Стрийт” (днес училище „Рамона”). Години по-късно учителката по музика Ивлин Готръп си припомня Норма Джийн като плахо дете, което обаче се разбирало добре със съучениците си.
Това че била плаха далеч не попречило на Норма Джийн да осъзнае, че измислиците са добър начин да спечели съчувствие и внимание. Започнала да разказва на учителката си за семейство Болендър и веднъж дори стигнала дотам, че съчинила история за това как е видяла приемните й родители да залепват Нанси в печката. В по-късни години – в дневниците си – признава, че го е направила, само за да привлече вниманието на доверчивата учителка и че описаната случка никога не се е състояла.
Норма Джийн обичала да пее в училище и уменията й намерили добро приложение, когато я избрали да пее на сутрешната великденска служба в „Холивуд Боул”. На събитието имало облечен с черни наметала детски хор, застанал под формата на кръст. С изгряването на слънцето над купола, децата били инструктирани да свалят черните наметала и да останат по белите си одежди, като по този начин кръстът променял цвета си на бял. По-късно Мерилин се вайкала задето толкова се залисала да гледа какво се случва наоколо, че забравила да свали наметалото си и се превърнала в единственото черно петно върху белия кръст. Изглежда все пак грешката бързо била поправена, тъй като на снимките с детския кръст по това време не се виждат „черни точки”.
Животът на Норма Джийн с Болендърови прекъснал рязко през 1933 година, когато се случили две незабравими събития. Първото е смъртта на Типи – кучето на Норма Джийн, за което се твърди, че е убито от един съсед след пристъп на особено буен лай. Скоро след това майката на Норма Джийн решила, че вече достатъчно е живяла без дъщеря си и обявила, че иска да купи къща, в която двете да живеят заедно. Семейството разбира се било шокирано, но не можели нищо да направят, за да задържат Норма Джийн в дома си, макар че несъмнено са се тревожили какво ще й донесе бъдещето.
Норма Джийн не горяла от ентусиазъм да се премести с „жената с червената коса” и когато денят на заминаването най-сетне дошъл, децата толкова се разстроили, че се скрили в гардероба с надеждата да не ги намерят. Независимо какво било мнението й за семейството, за Норма Джийн мисълта да живее с майка, която почти не познава, била още по-тревожна.
Семейство Болендър било напълно съсипано от загубата и никога не забравило момиченцето, което тъй дълго ги радвало: „Мама и татко бяха много тъжни – спомня си Нанси Болендър, – защото наистина я обичаха. Отгледали я бяха от бебе чак до осемгодишна. Това е много време и когато вложиш толкова много от себе си да научиш, подкрепяш и обичаш едно дете, имаш чувството, че си загубил собствена плът и кръв.”