Роден без сливици

Послеслов към „Завръщане в Сойертън Спрингс“ от Анди Андрюс

 

Дете от смесен брак на чехословак и българка, Кoстичко (Чеха) от тригодишен живееше в България, но докато не започна да се бръсне редовно, не правеше разлика между думите слива и сливица. Изпраща го г-жа Навратилова да купи сливи за конфитюр, а той похарчил парите и я лъже, че никъде не намерил сини сливици. Д-р Здравков го освободи заради възпалените му чешки сливици, а Костичко се сърдеше, че го лишили от сливите му. И когато дойде с новината, че в НРБ хората се раждали без сливи в гърлото, първата ми реакция беше да попитам:

– Да не искаш да кажеш, че се раждаме без сливи в устата?

– Искам да кажа, – обясни ми Костичко – че си роден в НРБ, и колкото по-бързо го разбереш, повече млечен сладолед ще изядеш.

Приготвян по рецепта отпреди войната – с мляко, захар и яйца, млечният сладолед се препоръчваше в неограничени количества от д-р Здравков единствено на децата с току-що изрязани сливици. А ние, неспоходените от тази небесна благодат дечурлига, се подлагахме на какви ли не изтезания, за да приведем сливиците си във вид възпален и удобен за опериране. Аз например, изпотен пиех вода с парчета лед от рибарския магазин, но като резултат д-р Здравков напразно търсеше възпалени сливици в гърлото ми.

– Защото си роден без сливи в устата – подиграваше ми се Костичко и ми донесе да прочета, че в СССР лекуват сливиците на болните с пиене на ледена вода след изпотяване. И затова съвецките болни били най-здравите болни. Бях в трето отделение, що-годе можех да чета, и в статията наистина пишеше за възпалени сливици, а не за възпалени сливи. С две думи, Костичко искаше да определя закалени ли са ми сливиците, или съм без сливици по рождение, защото… пътят към щастието за родения без сливици не минавал през кабинета на д-р Здравков, а през дъщерята на бай Тошо (сладоледаджията).

При това бай Тошо (сладоледаджията) имаше две дъщери. Ани и по-голямата и сестра Фани си приличаха като две капки вода или както казваше Иван (Графа): „Кани едната, удари другата.“ Той си мислеше, че казва „фани едната, удари другата“, но заради дефект в говора (и в слуха му) когато мислеше, че казва „ф“ произнасяше „к“ (но се чуваше „ф“)… И обратно – поръчваше си фрем фарамел, любимият му филм беше „Канкан Лалето“, а когато Ани го питаше защо не иска да се ожени за сестра й, Графа отговаряше: „Защото баща ви не е дофтор!“

Заради млечния сладолед на бай Тошо (сладоледаджията) по всяко време на денонощието бях готов да се оженя не само за Ани, но и за Фани и за Ани едновременно. След отказа на Графа да живеят сред планини от сладолед с Фани, вече нямах задръжки и такъв двоен брак вече ми изглеждаше напълно възможен. На Мими Бешовишка баща й си живееше с две сестри и тя и на двете казваше „мамо“. Никой обаче не разбра защо Графа не поиска ръката на Здравка (дъщеря на дофтор), а се ожени за синеоката Ингеборг Икономова. Самата Ингеборг не познаваше баща си, майка й не беше „дофтор“, но никой не вярваше, че Графа я взима заради сините й очи. Оказа се, че всички сме познавали бащата на Фани бай Тошева, но никой не е допускал, че баща на Ингеборг е летец от германските Luftwaffe на име Франц фон Фраде. Никой… освен Графа!!! През 1972 г. пуснаха Иван Графа (без Ингеборг) да се запознае с тъста си в Западна Германия и… още се запознават (2011 г.).

Ингеборг търси причината за безкрайното „запознаване“ в аудиозаписи от пристигането на съпруга й в Бон.

– Направени перфектно от службите ни за сигурност, аудиозаписите днес би могъл да прослуша всеки – казва тя.

– Дано не са ги унищожили – притеснява се Фани.

– Записът е направен с четирипистов магнетофон Hornyphon на една от пистите на летище Бон, Фани, и много ясно се чува гласа на Иван да казва на таткото „Franz fon Frade“ (с „ф“, като „французин“).

– Сигурно е мислил, че казва Kранц Koн Краде и заради това е говорил като французин, милият – вълнува се Фани.

– Напротив. Искал е да каже Franz fon Frade, и го е казал – с „f“, Фани. Сигурна съм.

– В това и службите ни за сигурност не могат да бъдат сигурни, Инге!

– Могат – усмихвa се загадъчно Инга. – Агент W (Дубълве) с две ръце е държала… ръката на Графа в самолета до Бон и описва подробно в записките си: „С излитането на Ил-18 от София, излетяха и дефектите на доктора от говора му и той…“ – В техните съчинения Иван фигурира като „доктора“ – „… започна да ми говори това, какво мисли за мен (пред мен)! И вместо „фурва“ ме наричаше „урва“ – без „к“ (като „класика“) – завършва агент W.

– Ако се беше върнал поне веднъж и ние да го чуем как говори на „f“ – видимо съжалява Фани.

– Да, да! Да се върне, та да започне отново да фъ-ка и къ-ка… и да си кажат в Милицията: „Тоя толкова време живя на Запад и не се научи да говори на „ф“!“ Това ли искаш?

– Не искам това – въздъхва Фани (която Графа наричаше Кани).

***

До 1962 г. печелех за сладолед по всевъзможни начини – от дарения на роднини до разпродажба на книги от домашната библиотека. Творби като „Капитан Драйфус“, „Скитникът евреин“ и „Мъртвите сибирски полета“ не се преиздаваха след нахлуването на съветските освободители и антикварните книжарници ги гълтаха като топъл хляб. Основните ми приходи обаче идваха от Векича и Михал (Кьоравия). Охранявах ги срещу заплащане, докато играеха на топчета. Играта на топчета си беше чист комар и се преследваше като нетрудов доход от закона. В начертан на земята триъгълник играещите си садеха (залагаха) малки плочки (2х2 см) от подовата настилка на Централна баня, и със стъклено топче (диаметър 1,5 см) ги целеха от разстояние. Уцелиш плочка – печелиш 5 стотинки (номиналната й стойност), уцелиш пет плочки – 5х5=25 стотинки и т.н. На обществени места от съображения за сигурност в триъгълника се садеха само плочки. Искаш ли да играеш, купуваш абета (плочки) от печелившия в момента и си садиш в триъгълника. Печелившите държаха абетата в страничните джобове на панталоните, а монетите, получени при осребряването им, отиваха в джобчето за часовник. Ако абетата изпълняваха ролята на жетони, джобчето за часовник беше своеобразен портативен сейф. Кадифеният панталон на Михал (Кьоравия) – с маншети и тиранти, като цяло може да се сравни с подвижно съвременно чейнжбюро

Когато се играеше по дворовете, се садеха направо монети, там нямаше нужда от охрана, и тогава имах възможност да попивам жестовете, с които Михал (Кьоравия) прибира кяра (печалбата) в джобчето. Изваждането на абета от страничният джоб на панталона, съпроводено с чупка встрани от кръста, беше като при всички. Но прибирането на монети в джобчето за часовник с права ръка (без да се свива в лакътя) беше патент на Михал (Кьоравия) и бе съпроводено с повдигане на дясното рамо. Колкото по-голям беше кярът, толкова по-високо се изнасяше нагоре горепосоченото рамо. При Кьоравия повдигането на рамото бе съпроводено със затваряне на дясното око. И при положение, че лявото му око бе затворено по рождение, той, de facto, прибираше парите на другите със затворени очи. Гледката беше забележително-покъртителна. Затворил очи, сякаш излиташе в космоса с Юрий Гагарин, Кьоравия беше ненадминат модел за подражание. И аз имах кадифен панталон с джобче за часовник, маншети и тиранти… И часове наред репетирах пред огледало прибиране на монети с повдигнато рамо, като разбира се, затварях само лявото око, за да се оглеждам с дясното. В домашни условия повдигах, прибирах и намигах много добре, но в реална среда при игра на топчета не стигнах до прибиране с повдигане… Целодневно се упражнявах в целене с топче, но не се получаваше както при Кьоравия.

– Освен труд трябва и малко талант, Аларме* – успокояваше ме Векича. – Виж как Природата е затворила лявото око на Кьоравия, за да се цели по-добре с дясното.

– Твойто като не е затворено, защо се целиш добре? – опитвах се да стигна до същината на въпроса.

– Защото го затварям само когато трябва. – Намигаше Векича с лявото око, докато се целеше с дясното и продължаваше да ме съветва. – Да си видял Кьоравия карти да играе? Не си, нали? Що да си губиш парите на топчета, ако печелиш добре като аларматор?

Вярно е, че като аларматор (алармен агент) нямах издънка. Когато играчи на топчета от различни махали мереха сили в някоя градинка, беше нещо като международна среща. Садеха се само абета и се взимаха предохранителни мерки. Така че срещу един „среден“ сладолед ме наемаха за „ухо, око и гърло“ по време на играта. По начало покрай Векича и Михал (Кьоравия) бях обучен докато се ошлайфам да копирам сляпо действията им за самосъхранение, та после да ми имат доверие. И точно когато си повярвах, че съм хванал вече „шефа за шлифера“ и направих първия несполучлив опит да прескоча Перловската река, Векича ми каза:

– Има още хляб да ядеш, Аларме, докато прескочиш реката. Но като аларматор нямаш равен.

Неслучайно ме наричаха Алармето. Докато съвременните охранители не успяват да опазят живота, здравето и спестяванията на поверените им субекти, аз нямах провал в договореностите с играчите на топчета. Като слушах, гледах и своевременно алармирах за поява на униформени и неуниформени представители на Народната милиция, аз успявах да опазя и телата, и делата, и спестяванията на по-големите си приятели.

– Иска ли Асан да яде баница? – риторично питаше Михал (Кьоравия), най-добрият играч на топчета в централната част на столицата.

– Асан иска да яде сладолед, а не баница – отговарях му в същия стил.

– За да яде Асан сладолед, готов ли е да си отваря очите, ушите и гърлото на четирийсет и четири? – продължаваше риторично Кьоравия.

– Винаги готов – рапортувах от името на Асан и се насочвахме едва ли не с песен към мястото на срещата. В градинката „Св. Седмочисленици“, примерно.

По системата „хвани единия – удари другия“ безпогрешно разпознавах цивилните от униформените милиционери, но веднъж реагирах сравнително късно и като се провикнах: „Бягайте, един миц** иде“, цивилният така се вбеси, задето съм го нарекъл „миц“ (а не, че съм го разпознал), та вместо да тръгне да гони Михаля, хвана мен за врата и с думите: „Кой е миц, бе, да еба твойта мама!“ поведе ухото ми към зловещата сграда на Държавна сигурност. С мойта мама бяхме виждали вече как пред същата сграда двама цивилни измъкнаха от една черна Волга някакъв човек с краката напред (като от катафалка)… И как човекът крещеше „Помощ!“, докато го влачеха за краката, а главата му се удряше о земята. Ако мен влачеха за краката, и без да ми се удря главата о земята бих викал за помощ, но… в моя случай пребиваването ми в сградата на ДС премина по-скоро като посещение в музей. Започна с думите „Нарече ме миц, да еба неговата мама!“ и продължи с разглеждане на стълбищни площадки в компанията на униформен екскурзовод. Никога няма да забравя как униформените приемаха и предаваха ухото ми от стълбищна площадка на стълбищна площадка с шамар по врата и с „Кой е миц, бе, да еба твойта мама!“ Успях да преброя четири етажа и осем стълбищни площадки, но умножени по две (от качването и слизането)… Сега като ги смятам, прави общо шестнайсет (16) шамара по врата (без псувните). А тогава не познавах още и таблицата за умножение. След този инцидент Кьоравият заяви, че съм ударил кьоравото и с думите „Асан яде много бой, но ще яде и много голяма баница“ получих пари за ГОЛЯМ млечен сладолед. Две монети от 50 стотинки и една от 20

Месец след като броих стълбищните площадки на добре проектираната сграда, видях същите монети (2х50 и 1х20) да ми намигат от дъното в басейна на Съвецката армия. Басейнът се охраняваше денонощно. Там признателните столичани от благодарност към Съвецката армия (че ги е довела от село на отговорни постове в столицата), хвърляха на вятъра (във водата) жълтите си стотинки. Но да хвърлиш на вятъра монети от 50 и от 20 стотинки означаваше, че или си бил много пиян или много… признателен. А моите монети (2х50 и 1х20) присвяткваха от водата кажи-речи на една ръка разстояние. Униформен и двама цивилни стояха изправени с гръб към басейна.

Монументалната скулптурна група също не гледаше към басейна. Трябваше само да залегна и без да намачкам цветята, да потопя ръката си до рамото и да прибера стотинките от дъното. Пречупването на светлината във водата, създаващо измамно впечатление за близост, ме принуди да се гмурна с дрехите… Отвратителният писък на милиционерската свирка ме свари тичащ към „Магарешкия рай“ (най-залесената част до бившата зоологическа градина). Залегнал и мокър, със затаен дъх очаках в храстите опасността да отмине, но за зла участ в рамките на един месец, отново поведоха ухото ми към четириетажната сграда на Държавна сигурност. С парите за голям млечен в юмрук и с ухо в ръката на униформен милиционер, напразно опитвах да пресметна колко шамара по врата се падат на осем стълбищни площадки умножени по две… Видяха ми се прекалено много на брой и щом кракът ми усети паважа на бул. „Толбухин“ (сега „Васил Левски“), и с риск да остана без ухо, така се отскубнах от ръката на другаря милиционер… И така станах единствения в махалата, който с едни и същи пари (2х50 и 1х20) успя да купи от бай Тошо два големи млечни сладоледа, но… заради обмяната на парите през 1962 г., и последвалите я катаклизми не успях да свържа живота си с този на дъщерите му Ани и Фани.

„Със сметаната дойде обмяната…“ – пееше Вански, визирайки бай Тошо (сладоледаджията).

Новите пари (в съотношение 1:10) изместваха старите от обращение и номиналната цена на абето стана 1 нова стотинка и това се оказа пагубно за играта на топчета.

В сметаната и водката „Столичная“ по рафтовете в рибарския магазин, Михал (Кьоравия) пръв видя „ръката на Москва“.

За Костичко (Чеха) Сметана си беше чешки композитор и докато Вански пееше за сметана, промяна и черноморска скумрия, Чеха си консумираше „новия“ сладолед в неограничени количества. Аз обаче не бих сменил един млечен сладолед и срещу 10 (десет) сметанови. Но след като и бай Тошо мина на сметана, не виждах защо трябва да свързвам живота си с този на дъщерите му Фани и Ани.

След успешното бягство с парите на Съвецката армия, Вански ме обяви за първия активен борец в махалата и предсказа, че един ден паметна плоча ще напомня за приноса ни в борбата за човешки права.

***

Днес, 55 години по-късно, къщата на ул. „Славянска“, обявена за архитектурен паметник, е предоставена (на подставено лице) за самосъбаряне.

Прозорците на Иван (Графа) не са мити от 1972 г.

Векича успя да избяга в Западна Германия през Югославия.

Михал Кьоравия не успя.

Костичко се пенсионира като дипломат от кариерата.

Никой не помни песните на Вански за черноморската скумрия.

Обаче една паметна плоча би напомняла за детството ни – с вкусът на млечен сладолед (забранен заради салмонелата по яйцата).

*Аларме – викач (фр.)
** Миц – милиционер (жар.)