От днес – 7 май, в продължение на два ни в Димитровград се провеждат Дни на поезията „Пеньо Пенев“. Празниците съвпадат с рождената дата на поета.
Пеньо Пенев е роден на 7май 1930г. в с. Добромирка, Севлиевско. През 1937 постъпва в местното училище и още в прогимназията прави своите първи поетични опити. През есента на 1944 г.се записва в Севлиевската гимназия “Цвятко Ганев”. Приет е за член на РМС. В гимназиалните си години продължава да пише стихове, печели ученически конкурси , ползва се с име на най-добър декламатор и поет. Членува и участва активно в дейността на ученическата организация ЕМОС. Като гимназист П. Пенев е бригадир на линията Ловеч-Троян и участва в строителството на язовир “Росица”. От този период датират първите му стихове на бригадирска тематика.
През февруари 1949 г.в Димитровград пристига още един млад строител с големи мечти – да строи и да пише за строителите на новия живот, изпълнен с надежди за положителни промени. Именно в младия град на Марица се ражда големият поет Пеньо Пенев.
В продължение на десет години Пенев живее, работи и е неразривно свързан с Димитровград. Той е активен сътрудник на в.”Димитровградска правда”, на страниците на който печата по-голяма част от своите стихове. През 1956г. излиза неговата първа и единствено издадена приживе стихосбирка “Добро утро, хора!”, посветена на строителите и гражданите на Димитровград.
През 1957 г.П. Пенев е изпратен в Тутраканско , където редактире многотиражката “Добруджанска дума”. На страниците на този вестник излиза скандалният за времето си цикъл стихотворения под заглавие “Всеки своя пътека си има”.
През 1958г. П. Пенев е за няколко месеца на почивка в Ситняково в почивния дом на писателите –бивш царски дворец,- където написва най-зрялото си произведение – поемата “Дни на проверка”.
През април 1959 г. се завръща за кратко в Димитровград, където обезверен и отчаян слага край на живота.В нощта на 26 срещу 27 април след погълната смъртоносна доза веронал той написва своите предсмъртни редове, между които и тези до приятеля му Митко Иванов:
„Митко!
Приятелю стари и насъщни!
Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан…“
От 1970г. в Димитровград е учредена литературна награда за поезия на името на П. Пенев, която се връчва на всяка четна година.
––––––––––––––––––
ПЪТЕКА
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Умореният ден догорява,
плаче вятърът – сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека…
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка – и ето го края! –
Извървяна е тя, извървяна…
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко… и всичко загубих –
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш – така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. –
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.
Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти – прецъфтява,
туй, което се ражда – умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.
…Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана…
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна…
САМОТА
Тихо е, тихо е, тихо е
и стоя, и мълча пак в мечти.
Няма те никога, никъде…
Тишина, самота и звезди…
Тежка е, тежка разлъката
в тия безводни далечни гори,
обичта, жаждата, мъката
ме гори, ме гори, ме гори…
АКО ВЪНКА…
Ако вънка
зора е
зорила – тя за теб е
зорила сега.
Ако има
на тоя свят
сила – тя се казва:
любов
и тъга.
Свързани заглавия
На 7 май започват ХХІІ поетични дни „Пеньо Пенев“
Ангел Ников е носителят на наградата „Пеньо Пенев”
„Бий, барабанчик! Злочестата участ на Пеньо Пенев“ тук