Лира Литературно-рекламна Агенция
Безмилостната ирония е противоотрова срещу героизацията, казва още той
Спомените на проф. Петър Стоянович са сред най-търсените мемоари напоследък. На близо 400 страници той разказва за себе си, за своето семейство и род – при това епохата е пълна с носталгия за мнозина. Към преживяванията от 70-те, 80-те и 90-те обаче добавя още много аромат… а самата книга съдържа и около 150 снимки, на които откриваме познати лица, позабравен дух на друга епоха…
„Несвършващо време“ се настани трайно и в новата класация на „Хеликон“ за мемоари и биографии. Затова и питаме професора в този разговор за начина, по който пише своите спомени, за характерното в този тип литература. А ако посегнете и вие към тях, ще научите много за роденото преди 56 години в София момче, чието семейство помни какво ли не… Но „Несвършващо време“ не е просто доза носталгия по миналото – книгата е като парченце от пъзел, което наместваме по някакъв начин и в своя живот. Всички ние, които все още размишляваме и в несвършено време.
– Господин професор, мемоарите винаги крият риск последната точка да се окаже на неправилното място – как определихте периода, за който искате да пишете в „Несвършващо време”?
– Е, как може една точка да се окаже на грешно място, щом става въпрос за собствения живот? Поне в това отношение мемоаристът е винаги прав (или поне така си мисли?). „Несвършващото време“ получи това заглавие заради логиката на издателската дейност, иначе си я наричах просто „Книга 1“. Тя обхваща един първи етап в живота ми, който някак от само себе си свърши с края на формалното учение, университетското. После започна онова, което блондинките наричат „живият живот“. С което става ясно, че живот и здраве, следва продължение.
– Миналото обикновено крие и подводни камъни – например да го обагрим прекалено носталгично, да го разкажем само откъм приятната му страна… Откъде идва този ефект и допуснахте ли го в „Несвършващо време“?
– Опасност от отровна носталгия винаги съществува, затова трябва да се воюва срещу нея винаги и навсякъде. Носталгията в този ѝ вид е като катаракта – едно перде на очите, което ти пречи да гледаш на нещата в ясни контури. С подобен феномен се сблъскваме ежедневно. Помислете за стотиците носталгици, които смятат, че бригадирското движение (примерно) било много полезно и забавно, но то е такова за тези хора главно, защото по същото време са имали ерекция. И това ги кара да смятат, че тогава слънцето е греело по-силно.
– Казвате, че сам искате да изберете разказа за миналото си – и затова сте създал и тази книга. Нуждае ли се един писател от сигнална лампичка за случаите, когато решава да героизира леко себе си – или пък обратното, да се омаловажи?
– Саморазказването е и опит за оцеляване на личния разказ, но и голяма заплаха. Противоотровата срещу героизацията е непрестанната и безмилостна ирония, на първо място към самия себе си. Когато започнах да се занимавам професионално и с история, водеща беше и остава демитологизацията. Когато имаме силите да си я позволим, то неминуемо ставаме по-свободни, а оттам и по-обективни.
– Автобиографичните бележки крият риска някой да се види в криво огледало по страниците и да каже: „Не, не беше така!” Но пък и не е задължително написаното и преживяното да са като под индиго. Какъв беше вашият подход?
– Голямата обществена история е сбор от милиони малки лични истории. Всеки има право не само да я преживее по собствен начин, но и да я разкаже и защитава, стига – разбира се – да не е крайно заблуден и необективен. Тоест нарочно да я изкривява. Но по големите въпроси все пак трябва да имаме един научен отговор, който да е модерен и най-вече да се основава на факти и документи.
Факт е, че при соца имаше ДОТ – „доброволни отряди на трудещите се“, доброволни граждани, пазители на „социалистическия морал“, които вечерно време ходеха по улиците като самодоволна нравствена жандармерия и ловяха закъснели ученици, пушещи, целуващи се, псевдо-хипита. За едни този безспорен факт е бил отблъскващ, за други приятен.
– Сега спомените си описват все по-млади хора – дори ненавършили 30. Кога сам почувствахте за първи път, че сте преживял вече много, че сте „дялан камък“, както се казва?
– Написах основното тяло на тази книга преди около 20 години, сега просто я фризирах и допълних. Няма определена година или възраст за такова нещо. Важно е да има смисъл. Затова вероятно съм притеснен какво бих прочел в спомена на един 25 годишен младеж днес?
Голямата обществена история е сбор от милиони малки лични истории. Всеки има право не само да я преживее по собствен начин, но и да я разкаже
– Сякаш ние, българите сме в един непрестанен конфликт с миналото – и все ни се иска да го „изправим“ и да го преподредим. Как гледате на съдбата? Можеше ли да сте друг? Можеше ли ние да сме други?
– Можело е и да сме други, вероятно? Но ако човек вярва в Господ и гените си, все пак знае, че не бива да се меси в делата Божии, а е достатъчно да вярва, да се надява, да работи и да следва (доколкото може) принципите на семейството си. Не исках да прозвучи патетично… Но ми прилошава като чуя, че някой „сам кове собствената си съдба“.
– Има една тенденция хората да бягат от настоящето и да търсят спомените – все повече хора предпочитат книги като Вашите дори пред художествената литература. Защо се получава според Вас този ефект?
– Ние непрестанно се заблуждаваме, че все на нас и само сега ни се случват някакви неща. Това е смешно. Всичко днешно вече е било някъде и за някого в друго време, къде-къде по-страшни времена е преживял човекът. Ние днес сме направо галеници на битието, което все по-малко оплождаме с духовност. За нашего брата е нормално да предпочита все по-лесни решения: филма пред книгата, романа пред монографията, интернет пред енциклопедията, лесно даденото пред трудно постигнатото.
А за мен лично документалистиката и мемоаристиката винаги са били по-интересни от художествената измислица, защото са по-истински, правдоподобни и не ми губят времето. Аз не чета, за да почивам, а за да се напрягам и да уча.
– Благодарим Ви – с пожелание за здраве и успехи!
