Лира Литературно-рекламна Агенция
На 22 ноември с петдесет години разлика от този свят си отиват Джек Лондон и Светослав Минков. Единият, според слухове, сам извиква смъртта си през 1916-а, другия тя го застига през 1966-а.
По-старият от двамата ни оставя книги, които в младостта си сме чели поне половин дузина поколения – „Морският вълк”, „Дивото зове”, „Белия зъб”. По-младият пък е автор на „Синята хризантема“ (първата родна фантастична книга), „Игра на сенките“, „Къщата при последния фенер“, „Автомати“, „Дамата с рентгеновите очи“, които винаги са ни пленявали със своята ексцентричност или натъжавали със съдбата на малкия човек.
И двамата по свой начин надхвърлят регионалното и реалистичното – първият със своята идеалистична възхвала на силата на човешкия дух, вторият с чудатостта и ерудицията си, обичащ пътешествията, екзотиката, хубавите дрехи, жените със стил.
Нека на този ден почетем паметта им и разлистим техните страници, обогатяващи ни до днес със своята неповторимост.
Ето и част от мислите на Джек Лондон, под някои от които със сигурност би се подписал и Светослав Минков:
Животът не е въпрос на това да имаш добри карти, а понякога на това да изиграеш лошите карти добре.
Кокалът, подхвърлен на кучето, не е милосърдие. Милосърдие е, ако споделите кокала с кучето, когато сте гладни колкото него.
Не живея заради това, което светът мисли за мене, а заради това, което аз мисля за себе си.
Да можеш да забравяш — това е здрав разсъдък. Непрекъснато да си спомняш — това е смахнатост, лудост.
Ограниченият ум забелязва ограничеността само в другите.
Никой не може да насилва своята природа, без тя да си отмъсти.
Не трябва да чакаш вдъхновението, трябва да го преследваш.
Предназначението на човек е да живее, не да съществува.
Среща се и такова увлечение, което представлява връхната точка на живота, над която животът не може повече да се издигне. Но парадоксът на битието е такъв, че това увлечение те обхваща, когато кипиш от живот, а то те кара съвсем да забравиш, че си жив. Това увлечение, тази забрава на съществуването, завладява човека на изкуството, когато изгаря в пламъците на вдъхновението; то обхваща и войника, изгубил сражението, но отказващ пощада в опиянението на боя…
Мъжът рядко цени както трябва жената, поне докато не се е лишил от нея. Той не си дава сметка за недоловимата топлота, излъчвана от женския пол, докато е обкръжен от нея; обаче отнемат ли му я, започва да усеща все по-голяма празнота в съществуването си и да изпитва някакъв смътен глад за нещо тъй неопределено, че не може да каже какво е то.
