Лира Литературно-рекламна Агенция
Христоматийна творба от 19 в. описва какво се случва зад стените на дома в едно патриархално общество
Новелата на Шарлот Пъркинс Гилман „Жълтият тапет“ излиза за пръв път през 1892 г. и се смята за едно от вдъхновенията на майстори на хоръра като Лъвкрафт и Стивън Кинг, и на писателки феминистки от ранга на Алис Уокър и Силвия Плат. През 2021 г. по книгата е направен филм. От философска гледна точка тя е най-близо до творчеството на Кафка.
„Жълтият тапет“ се състои само от 6000 думи, които дълбаят в мозъка като свредел. Историята пише тайно в своя дневник Джейн, травмирана жена, чийто мъж Джон изглежда грижовен човек и лекар, всъщност е инертно същество с тих садизъм. Той използва съмнителни методи на лечение, като оставя жена си в следродилна психоза да живее цяло лято в стая с… жълти тапети.
Прототип на героинята е самата авторка, изпаднала в депресия след раждане. Тогава тя също се обръща към психиатър, който подобно съпруга от новелата препоръчва пълна почивка в домашна обстановка с ограничение на умствения труд до два часа на ден. През останалото време няма право да докосва писалка, молив или четка. Шарлот Гилман успява да издържи три месеца и накрая, пренебрегвайки диагнозата, излива всичко в „Жълтият тапет“. Тя дори праща копие от текста на своя лекар, но отговор не получава. Идеята на творбата не е да подлуди читателите, а да изкаже своя протест срещу медицината като злоупотреба с женската психика от онази епоха. Тогава съпрузите и лекарите представят дамите за умствено изостанали и крехки, докато постепенно не се надигне вълна от защитници, която смята, че тази слабост просто устройва доминиращите мъже. Писането, за разлика от днес, не се е насърчавало, защото почнат ли да дълбаят в своята идентичност, жените ще спрат да се подчиняват. Неслучайно години след публикуването на новелата тя продължава да е обект на обсъждане в професионалните среди.
Разказът на Джейн, която съдира жълтите тапети, защото ги ненавижда, е меко казано разтърсващ. Той е написан толкова натуралистично, че от първия миг на „спокойната“ ù почивка в едно красиво имение, човек преживява всяко нейно дихание, мисъл и стъпка. После му се иска бързо да излезе навън. Въобще цялата атмосфера – заковани прозорци, скъсани тапети и надраскан под, сенките на мебелите, удължени на лунна светлина, внушава нещо странно и зловещо, още повече че героинята взема това за детска стая. В един момент тя дори захапва дървената рамка на леглото. На финала (снимката по-долу е от едноименния филм) я виждаме надвесена над съпруга, който лежи в безсъзнание на пода, и това символично издигане над тялото му се тълкува като триумф на здравия разум.
Текст: Людмила Еленкова
