Лира Литературно-рекламна Агенция
„Лятото на неудачниците“ се появи след повече от десетилетие в ново издание, за да ни припомни какво е автофикция – тоест, ако писател като Галин Никифоров може да влезе в кожата на друг писател от близкото минало, защо и ние, днешните читатели, да не преживеем младостта на родените през Пражката пролет. Да яхнем метлата от корицата и да се оставим в тяхната компания на вихър от книги, музика, любов, и колкото и да е странно за онези години… на усещането за пълна свобода!
– Г-н Никифоров, как възприехте повторното раждане на „Лятото на неудачниците“ – с носталгия, с критичност, или? …
– Беше като среща на випуска – познати лица, смях, стари гаджета, измамното, но много красиво усещане, че си отново млад, наивен и щастлив. Всъщност изобщо не се питаш дали си щастлив, защото си щастлив! Само хубави неща. Още повече, че с този роман завърши преиздаването на романите ми – процес, който ми отне около четири години – на мен и на хората от издателството, за което съм им благодарен. Това също беше хубаво!
– Кой е големият вдъхновител за тази книга – Пепа от „Б“ клас или писателят Димитър Паунов?
– Мисля че бях вдъхновен от собственото си минало, както и от невероятния лудешки литературен стил на Димитър Паунов, който през 70-те и 80-те умишлено е бил наричан „инфантилна проза”, за да може някак да мине покрай мейнстрийма на онова време. Стил, който напомня за Кърт Вонегът, но много по-литературен и по-искрящ. Всъщност нямах намерение да пиша този роман, просто в един период от около четири години, от време на време пишех по нещо за себе си – най-различни малки истории, които после хвърлях в едно чекмедже. В един момент обаче те станаха доста и бяха толкова забавни – поне за мен, че просто ги подредих по хронология, запълних празнините и… и не пратих ръкописа на издателството, защото не исках да го издавам, а да си го чета сам. Беше много различен роман, изобщо не приличаше на другите ми романи, и беше много личен. Но един ден се изтървах пред редакторите и те ме изнудиха да им го пратя под претекст „само да го прочетат…” И после го издадоха – копелетата винаги така правят 
Но и моето отношение към романа винаги е било по-особено, защото както казах, е прекалено личен, а личните неща трябва да си останат за лично ползване. Нещо като отношението към извънбрачна дъщеря, за която не искаш никой да знае, но на която непрекъснато пращаш пари и искаш тя да е добре.
– Защо вътре сте просто „авторът“, говорите от трето лице за себе си?
– Защото Димитър Паунов говори за себе си така. Това е в основата на стила му, дава на текста онази красива наивност и дори налудност, която само добронамерените хора с чисти сърца притежават. Сега имаме нужда точно от наивността на вярващите, а не от цинизма на страхливците, които никога не искат да бъдат наранени. Много на дребно взехме да играем напоследък…
– Вашата тайфа, която описвате, е поколението на Пражката пролет – родените през 1968. Днешните младежи ви гледат като победители, вие още ли се смятате за неудачници?
– Не сме победители, не сме и неудачници. А и думата „поколение” е прекалено обща, както и думата „общество”. Всеки човек е ковач на собствената си съдба. Начин на мислене е дали си щастлив, или не. Никога няма да забравя онази индийска притча за владетел, който попитал най-знатния си мъдрец какво би дал на един просяк. Тогава мъдрецът отвърнал: „Нищо няма да му дам. Той има всичко”. Мога да добавя, че за всеки човек само две са важните неща в живота: едното е, че някой ден ще умре, другото – че е още жив. И не съм го казал аз…
– Текстът ви гъмжи от имена на автори, книги и песни. Кой е саундтрака на „Лятото на неудачниците“ и заглавието на кой писател от западните битници днес най-ярко изплува пред вас?
– Лесен въпрос, защото отговорът е един: Джак Керуак. Той олицетворява всичко от епохата на битниците, той е самата същност на битничеството и мисля, че изчерпва понятието. Е, харесвам и Гинсбърг, Джон Фанти, Бари Гифърд (въпреки че е луд!), харесвам и някои от филмите от онова време: „Забриски пойнт”, Волният ездач”, „Коса”, „Плешивото куче”. И музиката от онова време, но без рокендрола: малко джаз, малко блус, малко буги… Както се казва в една песен: „Ако не можеш да танцуваш буги, аз ще те науча!” Така е не само с битничеството, а и с писането и с живота!
Разговора води: Людмила Еленкова
