Лира Литературно-рекламна Агенция
Любовните романи за хора, които се занимават с наука, се превърнаха в бестселъри и превзеха класациите. Ето как се ражда романтичната STEM (Science–Technology–Engineering–Mathematics) вълна на Али Хейзълууд
В момента те са изключително модерни, а читателите, които се ангажират с тях в ТикТок и Инстаграм, обикновено имат много специфични вкусове – два факта, които качват продажбите в някои нишови жанрове на романтичната литература.
Али Хейзълууд, родом от Италия, е живяла на различни места по света, но накрая емигрира в САЩ, за да преследва академична кариера в областта на неврологията. Тя е сред писателите, които печелят от актуалните тенденции. Името Хейзълууд е псевдоним, използван от преподавателка, която сега изцяло се е посветила на академична кариера, за публикуване на поредица от романи, обикновено обозначавани като „стеминистки“ в БукТок. На сериозен отзвук сред читателите се радват нейните героини, които трябва да лавират из дълбоките води на сложния, объркващ и експлоататорски научен свят.
Публикуването на първия роман на Хейзълууд –„Хипотеза за любов“, е плод на случаен късмет, след като литературен агент се натъква на нейния фенфикшън, посветен на „Междузвездни войни“. „Хипотезата“ става бестселър на „Ню Йорк Таймс“ през 2021 г., като влиза в множество годишни класации за най-добри романтични четива и за най-добри книги за лятото. Оттогава мистериозната преподавателка, известна като Али Хейзълууд, публикува също „Любов и неврони“, както и „Мразя да те обичам“, колекция от три новели, двете от които отново стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Филмовите права върху „Хипотеза за любов“ също са откупени. Най-новият ù роман – „Любов на теория“, проследява историята на жена-физик по време на мъчително интервю за факултетска позиция, която може да я измъкне от ужасяващия свят на асистентите. Героинята, разбира се, се влюбва в точно този човек от комисията, който е твърдо решен тя да не получи мястото.
– Какво те накара да започнеш да пишеш „стеминистки“ любовни романи, както ги наричаш?
– Не мисля, че го направих нарочно. Не си поставих за цел да бъда автор, който просто пише за жените от академичните среди. Първите неща, които създадох, бяха фенфикшън и написах много такива истории докато следвах, а после и по време на доктората ми. Наистина беше забавно да взема герои, които обичам, и да ги пренеса в обстановка, която беше толкова стресираща за мен, за да видя как щяха да реагират, ако трябваше да защитят дисертацията си, да участват в конкурси или да публикуват доклад. Беше като катарзис за мен, особено в началото. Имах чувството, че се надсмивам над целия си професионален живот и среда, пишейки за такива неща. И тогава някак това премина в авторско писане. Най-вече защото съм прекарала целия си живот в академичните среди, така че това е което познавам най-добре и което ми идва най-лесно.
– Спомена, че „стеминистки“ е дума, с която твоят издател определя работата ти. Какво означава тя за теб?
– Не знам кой е създал думата. Но за мен „стеминистко“ е „онова, което се отнася до жените в STEM“. Виждала съм, че често се използва като хаштаг. Години наред, преди да публикувам романите си, следвах много инфлуенсъри, които са жени в STEM и които създават интересно за мен съдържание, като понякога използват хаштага #STEMinist.
Мисля, че в крайна сметка става дума по-скоро за жените в академичните среди и моя специфичен опит. Допускам, че не съм достатъчно запозната с хуманитарните науки, за да пиша за тях, и имам чувството, че там бих се оплела. Както съм сигурна, че личният ми опит в STEM не е същият, както на другите жени в STEM.
– Но ти пишеш за толкова различни науки! Самата ти си невролог – как пишеш за физици, за биолози?
– Изисква усилия. И аз си казвам: „Надявам се, че никой не се вглежда твърде внимателно в това.“ Знаеш ли, проучвам много. Първата ми книга беше за биолог, а аз съм невролог, но в моята дипломна програма имах много приятели, които са биолози. Имаше много кръстосано опрашване с хора от други програми, с които заедно се мотаехме. Така че някак си възприех много от това, което те биха ми казали, представяйки си предизвикателствата, с които те биха се борили. И понякога просто им задавах въпроси, докато пишех моя фенфикшън.
За много други неща, това е въпрос на проучване. Обичах, обичах, обичах да пиша една от новелите си – „Под нулата“. Действието се развива в Антарктида като аналог на Марс. А аз дори не знаех какво е „аналог на Марс“, но когато започнах проучване, се оказа, че това е едно от най-готините неща на света. И така основната идея е, че героите се подготвят за мисии до Марс от място, което най-много се доближава до тези условия. Спомням си как докато проучвах това, попаднах на блогове, списвани от учени. Това е от времето, когато блоговете бяха популярни, така че, де да знам, може би списвани преди десетилетие? И четях тези блогове, писани преди десетина години от тези суперготини учени, което беше толкова забавно. Можеш да избираш малки детайли, които да поставиш в историите си.
– В твоето творчество има много специфични героини, всички със своите чудатости, страсти, но и със силно чувство за решимост. Как създаваш образите им?
– Мисля, че много разчитам на тяхната несигурност. И мисля, че това може да се дължи на това как творческият процес на писане работи при мен. Първоначално писането беше хоби, от което наистина се нуждаех, защото прекарвах дните си в подготовка на дисертация и работа върху нещо, което беше невероятно изцеждащо. И така писането на фенфикшън стана нещо, което щеше да ми позволи да изследвам по-лични аспекти. Опитвам се да бъда искрена относно собствената си несигурност и да я проучвам чрез героите си. Като: „Какво пречи на този човек да бъде щастлив в момента и как това може да се поправи и може ли това да бъде любовна история?“
– Очевидно няма начин да се знае със сигурност, но защо според теб имаш толкова голяма аудитория, която обича творчеството ти?
– Ще бъда честна: мисля, че е въпрос на време и късмет. Искам да кажа, че не смятам, че пиша нещо, което е особено различно от това, което пишат другите автори, но мисля, че имах голям късмет, защото книгата ми се появи по средата на ковид пандемията и беше един вид щастлив, зареждащ любовен роман, от който всички ние се нуждаехме. И така просто имах късмет, че книгата ми беше приета от много буктокъри и букстаграмъри. Беше нещо като перфектната буря от много фактори. Защото, ако се замисля, има толкова много други подобни книги, написани преди моята, които бяха като… бих казала, че бяха по-добри.
– Мисля, че си доста скромна. Аз истински се наслаждавам на твоите книги, вид бягство дори от моя собствен свят на журналистика и медии, които в някои отношения приличат, а в други – не, на академичните среди.
– Толкова много хора, с които съм говорила, споделят: „Не съм в академичните среди, но също съм в свят, доминиран от мъжете, който традиционно маргинализира хора, които са като мен или изглеждат като мен.“ Мнозина идват при мен и ми го казват. И наистина мисля, че това е нещо като универсалното изживяване да се чувстваш като странник в определена обстановка. Усетих същото, докато четях книгите на Джазмин Гилори, в които описваше света на адвокатите от висока класа. Не разбирам нищо от право. Но все още в мен резонира начинът, по който понякога бяха третирани героите, и фактът, че трябваше да преодоляват всички тези препятствия.
– Очевидно пишеш любовни романи, което означава, че в тях има някои особено възбуждащи сцени. Как изграждаш сексуалното напрежение и привличане между героите в обстановки като студентски салони и лаборатории, известни като едни от най-скучните и стерилни места?
– Добре, ще ви кажа истината. Във всяка една докторска програма винаги има по около двайсетина души, които имат тези чудати взаимоотношения, с които всеки е наясно и едновременно никой не знае за тях. Отстрани изглежда като много стерилна среда, но истината е, че в докторските програми участват 10, 15, 20 души, които вършат много работа, но също така те са млади и много от тях притежават манталитета „здраво работи, здраво се забавлявай“.
Спомням си, че когато отивахме на някоя академична конференция, някой все се закачаше и се случваше нещо особено неподходящо. Мисля, че начинът, по който създавам напрежение в това отношение, е чрез въвеждането на множество неуместни неща. Ако вземете „Хипотеза за любов“, главният герой е студентка, излизаща с професор, и те правят неща, които, ако се случваха в моята програма, нямаше да го приема, но в книгите харесвам подобни ситуации. Приятно ми е да се забавлявам с такива неща. Това е като да гледаш романтична комедия по телевизията и да видиш, че героят преминава през тези толкова необичайни моменти, а на теб толкова ти харесва това, че настръхваш!
– В допълнение към горещите сцени, творчеството ти се занимава с ужасните неща, през които жените в академичните среди трябва да преминат: от това да бъдат сексуално тормозени или използвани под предлог покровителство до управление на феминистки STEM акаунти в Туитър, които да подкрепят и подпомагат други жени в STEM. Колко от това, което описваш по отношение на тези конфликти, са неща, които ти или твой близък сте преживели лично?
– Може да се каже, че аз имах късмет. Имах двама ментори докато работих по доктората си – те бяха жени и бяха невероятни, като имам усещане, че това ме предпази от много неща. Но също така бях единствената жена в моята група. От осем човека, седем бяха американски мъже, а аз бях чуждестранното момиче, което се чувстваше странно и изолирано.
Истината е, че има много фин сексизъм в академичните среди, който не е изявен, като например някой открито да ви оказва сексуален натиск. Мога да се сетя за милион различни малки неща, които са се случили дори в моята докторска програма, където много студентки знаеха, че не искаш да останеш насаме с някого.
– В бележките на автора към „Любов на теория“ казваш, че това е може би най-академичната ти книга досега. Какво имаш предвид?
– Мисля, че е така, защото тя наистина се занимава с това как можеш да се устроиш на факултетска позиция. Донякъде е забавно, защото в „Хипотеза за любов“, която беше първата ми книга, Олив е студентка, а след това в „Любов и неврони “ Бий е защитила доктората си. През последните няколко години аз самата изминах пътя от студент през докторат до професор. И цялото преживяване по време на интервютата за работа във факултет, кандидатстването за работа, всичко това е много фрустриращо. Има много малко работни места. Да бъдеш в академичните среди става все по-трудно, получаването на финансиране става все по-трудно и има толкова много политика в цялата работа. Да бъдеш нечий асистент става все по-разпространено. Така че аз наистина просто исках да говоря за тази трудна и понякога нелепа реалност, пред която моите приятели и аз бяхме изправени през последните няколко години.
– Доколкото знам, все още не си написала секс сцена, която се развива в истинска лаборатория, но би ли го направила? Защото чувствам, че има много неща, които можеш драматично да изхвърлиш от плота.
– Точно така! И сега като го спомена, искам да поправя това. Благодаря че ми обърна внимание. Ще го направя.
