Лира Литературно-рекламна Агенция
Българска авторка, която пише умело в един любим за дамите жанр
Историите на Люси Елеазар са наистина приятна изненада. Героите ù говорят на съвременен български език, без вулгаризми и излишна сантименталност, имат реални човешки отношения и попадат в ситуации от нашия бит, с които читателите лесно се идентифицират, защото са ги преживели. А тя самата се оказа чудесен събеседник, с когото можем безкрай да обсъждаме кино и книги.
– Здравейте, Люси! Да започнем оттам, че е смешно да се обръщам към някой със същото име като моето. Но фамилията ви „Елеазар“ каква е?
– Хубаво име имаме, нали? Да сме мили на хората, предопределени сме от самото си раждане да търсим това призвание 
Едно от дълбоките ми вярвания е, че името има огромна роля за човека. Интересно е как дори с моите истории, всеки герой идва с името си и не мога да го променя. Спомням си, една приятелка четеше „Предсказанието“ в предварителен вариант и ми каза: „Всичко много хубаво, ама това име Игнат откъде го измисли? Странно звучи, особено като трябва героинята да се обърне към него с „Игнате“. Мислих, мислих и не можах да го променя. Просто този човек, който съм описала, е Игнат. Не е Ставри, не е Димитър, не е Тошко.
Относно Елеазар, няма нищо алегорично там. Бях още тийнейджър, когато ми хрумна това име. Тогава си съчинявах разни историйки и ги пишех на хартия (още нямахме компютри), рисувах им корици и се подписвах като Елеазар. Звучеше ми красиво. Винаги съм го асоциирала със заревото на изгрева, разляло се върху морските вълни, минути след проблясването на първите лъчи. Хареса ми. Доста по-късно открих, че от староеврейски означава „Бог помага“.
– Вие имате доста книги. Откога пишете и как се насочихте към романтичния жанр?
– Пиша от 6-годишна, като дете много четях романи и обожавах да се потапям в историите на героите. Някак естествено почнах да измислям и свои, а в тийнейджърската възраст придобиха силно романтичен уклон. Докато стана на двайсет и няколко и животът ме завърти с пълна сила, вече имах десетки. Разбира се, те отразяват детски мироглед и не стават за публикуване. В книгите си, които после издадох, развивам сюжети, отбелязани още тогава. Например „Онзи май“ е изцяло базиран на една от детските истории, които някога бях писала. Донякъде и „Срещу вълните“ стъпва на идея от младежките ми години.
Първата си книга обаче издадох на 36. Имах огромен личен срив – поредица от проблеми и удари на съдбата, последния от които ме беше приковал вкъщи и почти към леглото (а аз съм по принцип много деен човек). Нямах какво друго да правя, освен да държа компютъра в ръцете си и да остана сама с мислите си. И тъй като в такива моменти винаги съм обичала да се отнеса в лека романтична история, която да ми създаде приятни емоции, отнесох се в онази, която беше в главата ми. Така се роди „Сърце от камък“. Не съм имала претенции да изразявам мъдростта на света с нея. Исках просто един красив романтичен свят, в който човек да може да се потопи и да излезе от злободневието.
А после така се случи, че моята покойна баба – която ме е отгледала като втори родител – сякаш се намеси и през продажбата на оставени от нея земи получих една неочаквана сума пари. Вътрешно знаех, че трябва да ги използвам, за да отпечатам книгата и да опитам да я представя пред по-широк кръг публика. Не беше лесно и не стана веднага. Но оттам започна всичко.
– Чета най-новия ви роман – „Сватбата“ и се чудя на коя съвременна англоезична авторка ми приличате. Конкретно тази история как ви хрумна, актуална е не само с харизматичния мъж вътре, а и заради момента с руските санкции?
– Е, да, в историите ми винаги има нещо истинско. Обичайно си представям една ситуация – понякога я взимам директно от реалния живот, понякога дори я сънувам – и почвам да изследвам кои са героите, които участват в нея и какво биха направили оттук нататък.
Харесва ми да възприемам себе си като български аналог на Сандра Браун или Линда Хауърд.
А конкретната история в „Сватбата“ тръгна от реална случка. В началото на март 2022 г. настанихме украинци, бягащи от току-що започналите обстрели. По същото време пристигна и наш познат, руснак, също в несигурността си какво ще прави нататък. В леденостудената мартенска вечер се оказа, че в неговата къща няма ток. Пратих го да вземе ключ от един съсед, за да може поне да спи на топло в наше жилище, ние бяхме далеч от мястото. Тъмно, студено, трябваше да го търси в неосветена и непозната за Гугъл вилна зона. Докато го намери обаче, на съседа му омръзна да чака и каза: „Аз си лягам, той нека постудува малко, да види и на украинците какво им е“. Тогава ме порази тази реплика. И може би затова случката остана в съзнанието ми. По-късно възникна въпросът с пребиваването на руския гражданин в България, и как и на него да помогнем. Хрумна ми идея за роман – какво би било, ако този мъж сключи фиктивен брак с българка, за да получи право на престой в страната ни?
– Представяте ли си ваша книга на филм, повечето ви истории са готови за сценарии?
– Всички истории се извъртат пред очите ми, разбира се, представям си ги като филми. Тъй като обаче съм работила в кинобизнеса и то в разпространението, знам добре какво е необходимо, за да може един филм да има успех. Затова и чакам някой продуцент сам да ме потърси
– Какво кино предпочитате?
– Не съм фен на холивудската масова продукция. Обичам европейско, руско, азиатско кино. Обичам и много от старите български филми, заглеждам се понякога и в съвременните сериали. Обичам филми, които въздействат върху мислите и емоциите, а не просто поредица от екшън сцени пред очите.
– В тази връзка ми е любопитно мнението ви за стачката на сценаристите в Холивуд?
– Видно е, че светът се промени. Онзи модел с мейджърите – хората от кино бизнеса знаят тази дума, но се съмнявам, че е достъпна за всеки читател – големите холивудски компании, които създават един продукт, налагат го чрез рекламните си канали и извличат максимална печалба от него – този модел е към края си. Хората вече намират информация по различни начини. Все по-малко се влияят от телевизията, от стандартните рекламни послания. Все по-трудно е да вземеш едно магаре и да направиш от него звезда. Съвременният потребител има достъп до всичко и е много по-взискателен.
Вчера бях на концерт на Imagine Dragons. Прекрасен концерт, но ме накара да се замисля особено силно за нещо. Когато ние бяхме деца (аз съм от тийнейджърите на деветдесетте), имаше купища звезди. Огромни звезди. Недостижими. Певци и групи, които всички познаваха и целият свят прекланяше глава пред тях. Сега съм, разбира се, по-далеч от тези години, но не успявам да се сетя за такива огромни и всепопулярни звезди. Или аз съм безвъзвратно остаряла и незапозната, или в последните 20 години наистина няма такива – такива, които могат да се мерят с Metallica, Iron Maiden, Queen, дори и с Dr Alban.
В този смисъл разбирам стачката на сценаристите в Холивуд. Те имат определени очаквания, свързани с десетилетията могъщество на холивудските мейджъри. Но живеем в нова реалност. Холивуд не е това, което беше. И все повече няма да бъде.
– Читатели, които харесват подобни книги, казват, че се разтоварват с тях, при вас личи и сериозна работа над текста. Правите ли предварително скелето на един роман?
– Сигурно ще прозвуча непрофесионално, но не! Историята се развива пред очите ми и на мен самата ми е интересно какво ще се получи накрая. Разбира се, имам някакви основни положения, особено що се отнася до „загадката“, която винаги стои като втора линия зад основната романтична линия, но често дори и самата аз я „откривам“ в процеса на писане. Единственото, което знам със сигурност, е начинът, по който героите ще се срещнат и разбира се, това, че накрая ще се разберат. Какво ще се случи по средата, е нещо, което и на мен самата ми е особено любопитно и с тръпка и интерес проследявам как се развиват отношенията им.
Честно казано, дълги години и за мен романтичните книги са били като пристан – нещо, за което да се хвана, за да разтоваря напрежението от деня, да забравя за проблемите и да заспя с усмивка. Затова и се старая в моите истории да няма тежки случки. Понякога човек има нужда просто да попадне в една по-красива реалност. Нека наистина е по-красива. Макар че е абсолютно задължително да бъде и реална.
Иска ми се да вярвам, че моите книги не са сладникави, напудрени и розови. Напротив, опитвала съм се да бъда реалистична. И в действителността ни има красиви неща. Любовта ни кара да ги преоткриваме.
– Имате школа за преподаване на английски. Много учители по чуждоезиково обучение съветват в началото да се четат книги с диалози и да се гледат филми с опростена лексика. Вашите ученици на каква възраст са и препоръчвате ли им по този начин да усвояват езика?
– До момента не съм говорила за това. Някак ми се иска да разграничавам двете си същности. В школата най-малките ученици са на 2 г., а първите някогашни двегодишни вече взимат своите С1 и С2 нива, за да кандидатстват в университети. Може би след дълги години работа с малки деца съм имала нужда да развия и другата си същност, затова съм се насочила към книгите в романтичния жанр.
Конкретно на въпроса – в чуждоезиковото обучение филмчетата са неотменим помощник. Тук оставяме настрана вредата от екраните и всички други проблеми, които постоянното взиране в телефона или компютъра може да нанесе. Филмите пренасят децата в друг свят, те започват да го съпреживяват и да реагират естествено с чутите реплики. Изключително голяма полза има и разучаването на песни. С по-малките детски песнички, с по-големите – модерни, популярни песни (ето откъде знам за Imagine Dragons и текстовете на песните им наизуст). Трябва да призная, че с книгите се случват по-трудно нещата. Опитвам, непрекъснато предлагам. Става им интересно в часа по английски, казват, че после ще дочетат, но обичайно излизайки от школата, Тик-ток и Инстаграм отново ги превземат и едва когато се върнат за следващия час, с разкаяние се сещат, че не са дочели това, което им е станало интересно.
И все пак, понякога проработва. Случва ми се ученици да ми разказват историите на книги и ги слушам с истински интерес. Аз лично вярвам, че не трябва да натискаме децата да четат насила. Трябва да им предлагаме непрекъснато, да четем с тях, да им разказваме истории, да четем понякога книгата, която четат и те, за да има с кого да коментират после. Но насила няма да се получи.
Светът ни наистина се променя. И въпреки това, аз продължавам да пиша старомодните книги, които искат да четеш, за да се отдадеш на въображението си. Вярвам, че докато на мен самата това ми е интересно, все ще се намери още някой, който го намира за интересно.
Разговора води: Людмила Еленкова
