Начало / Интервюта / Силвия Валентино за 80-те и днес: Семейството и обществото дават пример за агресия на децата

Силвия Валентино за 80-те и днес: Семейството и обществото дават пример за агресия на децата

 „Ала-бала-ница“ е колкото за децата, толкова и за техните родители

20220516_1627

Силвия Валентино се опитва да спре неумолимия ход на времето и да ни върне няколко десетилетия назад… И чудото се случва, колите внезапно изчезват, само някоя и друга лада или москвич подсказват за това изобретение на човешката цивилизация. А ето ги и кварталните хлапачки, играят на „ръбче“, а после ближат ескимо в захлас… но през 80-те и то се топи от лятната жега другояче.

Спомени от детството във Варна – това е „Ала-бала-ница” на Силвия. Но всъщност и много повече. Тя е тест за това доколко е пораснало детето в нас. А за малките читатели – роман като от друго измерение.

Силвия Валентино има практически три висши образования, а е живяла на три континента. Публикува още от студентски години, а с детско-юношеска литература се занимава и в качеството си на литературовед. Идеята за „Ала-бала-ница“ ѝ хрумва през 2016-а, а към екипа се присъединява и Лада Янкова – художник с редица изложби, награди и публични участия.

Силвия и Лада правят по страниците на „Ала-бала-ница“ нещо наистина вълшебно – връщат всички нас към безгрижието на детските дни

340480175_764139111910737_1363452763885516094_n

– Силвия, внезапен спомен ли Ви вдъхнови за тази разходка във времето? Каква беше първата подбуда да напишете „Ала-бала-ница”?

– През годините в срещи с приятели и роднини съм разказвала някакви случки, най-вече смешни, от детството си, и често реакцията беше: „Абе, ти защо не вземеш да ги напишеш тези истории?“ Но така и не се случваше нито време да имам, нито пък ментално пространство за такова едно начинание. Но една нощ, преди около шест години и нещо, си спомням как се събудих и си спомних онази случка с петела и започнах да се смея. Един детски глас се появи тогава и започна да говори. Знам, че звучи странно, но така се роди Лили като разказвач. Всъщност тази случка с петела е единствената реално случила се от начало до край и тя поведе след себе си вплитането на други епизоди, на които съм стъпвала, но в крайна сметка „Ала-бала-ница“ е плод на въображението ми плюс частички от реалността на 80-те. Тоест, ако трябва да обобщим, в историята има около 5-6% истина, останалото е измислица :).

– Живеем във времена на върла носталгия по миналото – и 80-те са идеализирани наред с всичко останало. Има ли начин да отсеем истински ценното? Миналото винаги ли е по-добро от настоящето?

– Виждали сме и продължаваме да виждаме доста книги и филми, в това число сериали, които ни отпращат в онова време – да вземем например нашумелия „Странни неща“, който завладя зрителите, малки и големи, от цял свят. Той ни дава поглед към една незабравима Америка, която толкова ни вълнува. Мисля, че носталгията по онова време идва до голяма степен от невинноста на света изобщо. Това е светът преди масовите социални медии, когато като че ли всички мечтаеха и досътворяваха реалността някак по-чисто, а фантазията работеше по друг начин – без достъп до „Гугъл“, който да ни дава готови отговори и решения, образи, достъп до информация и т.н. Ако искахме да си направим среща, ходехме лично до вратата на нашите приятели, ако искахме да решим някакъв проблем, трябваше сами да намерим решението. Не мисля, че миналото непременно е по-добро от настоящето – там имаше и много мрачни сенки, за които не искам да забравяме. Това, което ми се ще да запазим обаче, е именно този неопосреден поглед към света, в който винаги има с какво да се забавляваме, дори и без интернет.

– Ние българите сякаш постоянно сме приковани към онова, което сме преживели, а самата Вие сте пребивавала на доста различни места по света, как се отнасят другаде към своето минало?

– Навсякъде, където съм била по света, хората се отнасят с изключителен респект към хубавите неща от миналото и почитат традициите. Когато за пръв път попаднах в САЩ през 1997-а, си спомням как сънародниците ми гледаха някак с насмешка на различни бизнеси, над врататa на които или някъде по витрината имаше написана датата на започване на съответното начинание. Това вече и у нас е модерно, но тогава, виждайки надпис „Основано 1994“ (Est. 1994), често се чуваха коментари: „Тези пък, какво толкова? От оня ден имат бизнес, а България ехе-е-е-е, откога съществува!“ Някак като че ли смесваха историята ни с гордостта от това да си сложил началото на нещо, в което вярваш. А повярвайте ми, в Щатите нищо не става лесно и зад това Est. 1994 стои огромен труд, постоянство и поглед напред. Аз самата не живея в миналото или поне се опитвам да съм тук и сега. Независимо от това, че романът визира времето от 80-е.

– Вашата книга повдига и една много фундаментална за обществото ни тема, която за жалост е пренебрегвана донякъде… Мислите ли, че сме длъжници на своите деца по отношение на реалността, която сътворяваме за тях днес?

– Реалността е такава, каквато е. Не мисля, че някой прави нещо преднамерено лошо както за децата, така и за възрастните. Това, за което сме длъжни обаче, като родители и уж по-осъзнати хора, е да се интересуваме от нещата, които вълнуват децата. Но не с цел да ги ограничаваме, а да се интересуваме истински. Примерно, да поиграем с тях на любимата им електронна игра, да знаем каква е целта на играта, кои са героите в нея, да им покажем, че те са по-добри от нас в стратегията или бързината, но пък имаме желание да се позабавляваме заедно. Според семейните психолози на едно дете му е необходимо между 15 и 30 минути от времето на родителя, но време прекарано активно заедно, за да се намалят проблемите, непослушанието, дестките изблици на истерия и т.н. Т.е. ако прекарват хората само толкова малко време, но активно заинтересовани от децата си, мисля, че на всички ще им е по-лесно. Децата имат нужда да знаят, че искрено се интересуваме от тях.

– В коя от героините да припознаем самата Вас? И толкова пленителна ли беше наистина Варна през 80-те?

– Мисля, че Лили е най-близка до мен и до моето детско „аз“, но и тя, както останалите, е събирателен образ. А Варна, да, Варна беше дори по-очарователна, поне за мен. Ние например никога не заключвахме входната врата и у нас винаги имаше гости, понякога дори и непознати хора, които майка ми и баща ми приютяваха, когато нямаше къде да отседнат- особено през лятото, когато квартирите не достигаха, а частни хотели и хостели нямаше, както сега.

– Има много оттенъци в сюжета – струи щастие и безгрижност, но деликатно вмъквате важни теми, сред които и тази за търпимостта към различните от нас и агресията сред децата. Днес имаме чувството, че сме му изпуснали края. Защо се получи така?

– За мен тази тема за толерантността и търпимостта е изключително важна. Като човек, живял и работил на три континента, е недопустимо да възпитаваме децата си в нетолерантност или във вменяване на различията. Децата не виждат раса и цвят, докато не се намесят родителите или обществото. Агресията у децата е най-вече заучено поведение, понякога породено от пример в семейството или пък придобита чрез преса от обкръжението. А обкръжението също е видяло поведението някъде другаде, най-вече у дома. Според мен родителите просто трябва да спрат да сочат пръст навън и да си дадат сметка какво показват на децата си. Да не забравяме, че пасивната агресия е също агресия. И е едно изключително силно средство за манипулация.

– Това е преди всичко семеен роман, той подтиква към диалог между поколенията, към разговори… И все пак, коя е територията, на която днешните деца ще припознаят себе си в сюжета?

– Всяко дете, рано или късно, ще се сблъска с раздялата – било то с приятел или роднина. Но дори и в такава ситуация децата могат, а и трябва да търсят решения. Лили е пример за това – тя постоянно търси начин да се справи. Именно в това децата са много по-силни от възрастните – те създават приятелства от раз, не мислят много-много за това кой кой е и какъв е, а действат, защото за тях най-важна е играта.

В това мисля, че всички деца си приличат. А ако имат и едни вълшебни баба или дядо, които им помагат, още по-добре! :)

340473919_252245867315012_5392580410405006129_n

– Разкажете ни за илюстрациите. Вас ли следваше Лада Янкова, или доизмисляхте сюжета заедно?

– С Лада ни свързва общата ни компания, макар че не се познаваме отдавна. Споменах ѝ, че съм написала книга за деца и тя пожела да я прочете. Скоро след това ми каза, че иска да рисува за тази история. В началото не мислех, че романът ще бъде илюстриран. В последствие, след разговор с издателство „Ентусиаст“, които се отзоваха на моя ръкопис, решихме, че не е лоша идея да има и илюстрации. Преминахме през няколко варианта, докато изчистим визията- както на героите, така и на корицата. Препращахме си различни варианти, докато получихме това, което виждате днес. Искахме илюстрациите да не са буквални, а да бъдат един допълнителен бонус към историята, която си беше готова.

– А ако натиснем копчето на машината на времето, в коя година искате да попаднете?

– По-скоро някъде в бъдещето :). Искам да видя Лили побеляла, с внуци и правнуци, на които разказва за детството си :).

– И за да завършим със заглавието, забравят ли се с времето броилките? Какво остава от детството?

– Броилките леко се изменят, но не мисля, че се променят. Дори виждам, че стават и политически коректни. „Ала-бала-ница-турска паница…“ е вече „Ала-бала-ница-шарена паница…“ Поне така я припява доведената ми дъщеря Кати :). Миналия ден бях на среща със стотина деца от читателските клубове на организацията „Детски книги“ в София. Питах ги дали знаят броилката и за какво се използва. Знаеха, което е добре.

За мен от детството остава свободата. Надявам се и за днешните деца да е така.

– От сърце благодаря!

Интервю на Красимир Проданов
Снимки от архив на Силвия Валентино и автора

Прочетете още

c48532ea5da1d111d4b5bbcffbe851bd

Книги с колело ще разнасят из Варна

Библиотеката там ще произвежда и ток Велосипед ще разнася книги от 4 април – инициативата …