Лира Литературно-рекламна Агенция
Тя е сред най-четените български автори, а вторият ù роман затвърди нейния талант на разказвач
И тук заглавието е само една дума – „Сърце“, както предишното – „Глина“, но те са късове от нашата древност, в които пулсират теми, изначално присъщи на всеки българин. Думите на Виктория отекват с почти блажен екстаз, този път в 13. век, в стените на крепостта Чèрвен и в скалните килии на Русенското Поломие, където монах-отшелник и една жена осъзнават – човешката слабост не върви редом с духовното съвършенство. Тях ще ги оставим да помълчат, докато говорим с Виктория Бешлийска 
– Вики, може ли да се каже, че от дяволското в „Глина“ ти премина към божественото в „Сърце“ ?
– Интересна интерпретация е това. Аз бих казала, че по-наситеният фолклорен пласт в „Глина“ създава усещането за „присъствие“ на дяволското. Божественото обаче не отсъства от романа. То е кодирано в цялата природа, в любовта, себеотдаването и страданието на героите, в прошката и завета на Зевна към Велико, в даровитостта на майстора. И докато в „Глина“ светът е наситен с разнолики хора, а Бог изглежда ту близо, ту далеч, то в „Сърце“ пред очите на читателя просиява същински светец, а Творецът придобива конкретен образ. Може би в този смисъл божественото е по-осезаемо, чувствено дори, бих казала.
Ако въпросът ти по-скоро е какво ме е водило, това е чистият творчески импулс и доверието, с което чета знаците по своя път. А именно – доверих се на видение в съзнанието ми, което ме изправи пред въпроса за личната вяра и духовността, пропита в нашата земя. Така се наложи да се върна 800 години назад, за да усетя още по-ясно, че няма минало, настояще и бъдеще, че Времето е Едно. Писах „Сърце“ с надеждата, че, говорейки на мен, Времето иска да каже нещо на всички нас.
– Какво точно преживя в Русенското Поломие, което, пишеш в послеслова, че те е подтикнало към романа?
– Още с пристигането си в Поломието през лятото на 2021 г. разбрах, че това е място, което, за да опознаеш добре, трябва да се довериш на водач. Скалите по поречията на река Русенски Лом и притоците ù излъчват мощен магнетизъм – с цвета си, с релефа, с всичко. Но те са колкото привличащи, толкова и всяващи чувство на страхопочитание. Привличат, за да ти покажат, че не навсякъде можеш да стигнеш сам. Също както е и във вярата – за да не се изгубиш по пътя, ти трябва учител, духовен водач. Заедно с няколко местни души обиколих пещери, скални църкви, недостъпни манастири. Във всяко място изживяването беше различно – от усещането какво е абсолютна тъмнина в дълбинните галерии на Орлова чука до чувството за „сваляне на старата кожа“ и пречистване при излизането от провиралото в края на Пътеката на исихастите в село Пепелина. Начинът, по който и главната героиня Добрана преживява околността в романа, е достоверно описание на онова, което аз съм виждала и усещала в различни етапи от опознаването на Ломията.
– Аз пък прочетох „Сърце“ два пъти, за да се отърся от емоционалния му патос и да видя чистата историческа основа. Едва ли читателите си дават сметка какъв документален масив трябва да прерови един автор, преди да пише художествен текст за България от 13. век. Как протече работата ти?
– Точно така – масивът беше огромен. Историческата литература беше само едната страна от проучването. За да пресъздам по възможно най-достоверен начин облика на духовната ни култура и автентичната вяра от онази епоха и за да изградя образа на монаха Тих, изчетох няколко хиляди страници специализирана, богословска и философска литература. Успоредно с това вървяха и обиколките ми из страната в срещи с иконографията ни отблизо. Беседите ни с доц. д-р Веселина Вачкова, консултант на романа, допълваха и същевременно разширяваха целия този процес. До момента, в който усетих, че чашата прелива и трябва да спра. Между проучването и писането има тънка граница, която трябва да бъде уловена в точния момент, иначе пишещият рискува да се изгуби и да не започне своята работа, както беше и с „Глина“. Съществената разлика между първата и втората книга обаче бяха редакциите, преосмислянето поведението на някои герои, извеждане на техните внедрени качества върху белия лист, така че да е по-ясна мотивацията им в някои ситуации, даване на нови възможности за тях. Този път съкращавах доста от текста, водена от собственото си убеждение, че не трябва да бъде излишно утежняван. Бях по-диалогична и с героите, и със себе си, и с редакторите по време на писането.
– Доколкото знам, исихазмът не е бил социално движение, по-скоро личен подвиг на хора-аскети. Този смисъл ли влагаш в образа на монаха Тих, който от обикновен човек, богат при това, се превръща в светец?
– Макар и да не е бил социално движение, исихазмът не е оставал само в рамките на личния духовен подвиг. От една страна, това е духовно учение, в което те посвещава старец и се изгражда здрава връзка между учител и следовник. От друга страна, монасите исихасти са били прочути лечители, търсени от хората както заради чудодейните си способности, така и за духовно общение, опора и напътствие във вярата. Огромна е ролята им в процъфтяването на книжовността, предназначена за единението и укрепването на народа. Самите те са невероятни писатели, обаятелни говорители – представителите на Търновската книжовна школа са светъл пример за това. Това са хора, които осъществяват връзката си с другите през Словото и за тях то не е инструмент, а небесен живот, въплъщаван на земята. В този смисъл Тих е същинският исихаст. Онзи, който дава спасение на „обикновен“ човек и събира небето и земята ведно, а смъртта превръща във вечен живот.
– Добрана, която вече спомена, е един от запомнящите се женски образи в съвременната ни проза. Разбрах, че действително е съществувала. Как е могла тя да взема силни решения във време, което е изисквало от жените подчинение пред авторитети, и може ли да съотнесем нейният характер и постъпки към нашите, днес?
– Това, което прави Добрана (исторически засвидетелствано в документи от епохата), предизвиква тръпки на ужас у всеки читател и е немислимо днес. Ала това, за което едва ли си даваме сметка, е, че донякъде всяка съвременна майка прави същото. Защото времето, което природата ни отрежда, за да отглеждаме децата си, днес ние трябва да „изтъргуваме“, за да имаме спокойствието, че същите тези деца ще са нахранени, облечени, образовани и т.н. В много по-малък мащаб и не съвсем по идентичен начин всяка майка познава тази болка на Добрана. Също така много жени познават дълбоката самота. Това състояние на духа, в което се чувстваш обречен на несподеленост с друг човек, обречен на липса на радост, е съкрушително дори в епоха, в която уж всички сме свързани и можем да се открием навсякъде.
Именно защото сама от себе си и в себе си трябва да изгради храм, крепост, където да се приюти и оцелее, от един момент нататък Добрана не зачита авторитети. Търпението ù към несгодите се обръща в гняв и неподчинение. Заслепена от яростта си, тя не вижда как приравнява земния господар и Бога в заслугите им за нещастието си. И тъкмо тук идва най-големият урок за нея: че тя не е сама и има сила, много по-голяма от човешката, която ù носи спасение.
Силата на Добрана не е литературна измислица. Това е сила, която, вярвам, всяка от вас ще разпознае в себе си или в жена от своето обкръжение. Тя ни е генетично предадена, исторически, географски и духовно обусловена. Тя е дар, за който трябва да благодарим и който трябва да подхранваме.
– Забелязвам, че не си благосклонна към господстващите в романа. Това, заради факти от преди 800 години, или такова е по принцип твоето отношение към хората на власт?
-Действието на романа стъпва върху много сложна в исторически план епоха. Годините след царуването на Йоан Асен II, вероятно най-обичания от народа цар, са тежки за българската държава. Поради това, че на престола остава невръстният му син Калиман I Асен, който е дете от брака му с унгарската принцеса Анна-Мария, също покойница, властта се поема от регенти, сред които са столични боляри, българския партиарх Йоаким I и последната жена на Йоан Асен II – Ирина Комнина. Следват бурни в политическо отношение години, белязани от вътрешни и външни кризи. Това със сигурност е епоха, в която се преследват лични интереси и целостта на държавата е застрашена. От тази перспектива се очертаха образите на господстващите в романа. Няма място за лично отношение в случая, макар че паралел с актуалната ситуация в България е напълно възможен.
– За финал, ще ни разкриеш ли повече за духовната практика, която описваш в „Сърце“ – известната Исусова молитва. Тя наистина ли се използва и в други религии, както е популярно схващането за нея?
– Въпреки че се правят паралели между исихастката духовна практика и други учения заради определени „медитативни“ упражнения, смятам, че сравнението е неуместно. Защото исихазмът не се корени единствено и само в молитвата и нейното практикуване в определена поза, с контрол на дишането и забавяне на сърдечния ритъм. Не е достатъчен и аскетизмът, за да стигнеш сърцевината на учението. Същността му е в разбирането на висшата цел, а тя е единението с Бога, живот в пътя на Христос, който обединява човек и Бог в едно. Иисусовата молитва се състои само от 5 думи: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. В центъра ù е името Христово. То се изговаря тогава, когато въздухът, който сме вдишали, стигне гръдната област, а вниманието ни е насочено изцяло към сърцето. Христос в сърцето и живот във вечността, постижим чрез „осветяване“ на тялото – към това се стремят исихастите, което прави учението най-мистичното и най-духовно извисеното проявление на християнството. Тук си заслужава да се замислим и защо то намира толкова стабилна почва в нашите земи. Дали само защото географски сме облагодетелствани с планини и пещери, които дават възможност за уединение и духовни подвизи, или защото земята ни от незапомнени времена е носител на духовни традиции, за които животът тук и сега е вход към вечността.
Разговора води: Людмила Еленкова
Снимки: Невена Рикова
