Лира Литературно-рекламна Агенция
Пример за успешна жена и родолюбива българка, която има точна визия за живота си
Антонина Дуриданова е родена през 1949 г. корените ù са в Радомирско. Баща ù – проф. Иван Дуриданов, е виден наш езиковед, майка ù – историк и гимназиален учител. Авторката емигрира в САЩ в края на 60-те години, където достига висока позиция в американската данъчна администрация, а нейната автобиография „Бягство от Желязната завеса: ново начало и завръщане“ описва един житейски път, подчинен на амбиция, труд, и най-важния билет към свободата – образованието. С три дипломи, много квалификации и богат опит в различини сфери на бизнеса, Антонина Дуриданова е сбъднала американската мечта. От срещата ни с нея остана едно бъдещо приятелство, впечатлението за чистия български език, който е запазила, и книгата ù, която зарежда с решителност и позитивизъм.
-Г-жо Дуриданова, Америка ли беше целта ви, или искахте да се махнете от комунистическия режим в България, без значение в коя страна?
-Америка би е била целта, казвам „може би“, защото когато човек бяга, отначало трябва да се спре и да обмисли къде точно отива. Аз първо исках да прекося границата между Югославия и Австрия, но в крайна сметка САЩ стана последната точка, защото американското общество приобщава хората и им помага във всичко, на каквото и да било ниво, по равнопоставен начин. Най-вече ме привлече свободата, която имаха новодошлите емигранти.
-Прочетох, че сте следвали икономика в Белград. Защо си тръгнахте оттам, за българите бивша Югославия беше Западът?
-Вярно е, когато аз следвах в Белград, градът се смяташе за малкият Париж, страната цъфтеше. Това беше през 1968 – 1969 г. Сърбите, по-точно югословените, както се наричаха, имаха право да пътуват и да учат, където пожелаят. Имаше литературни и културни мероприятия, за които в България не можехме и да помислим, те следяха новини и събития по целия свят и знаеха какво става навсякъде. Имаха достъп и до съвременна музика, което вълнува един млад човек, а аз тогава бях на 18 г., исках да слушам Бийтълс и американски групи. Също и филми – спомням си, че при пристигането си в Белград, в продължение на една седмица ходех непрекъснато на кино, защото у нас даваха само руски военни филми. Животът им беше в много свободолюбива посока, начинът им на мислене беше друг – те не се страхуваха да говорят по различни въпроси. В Югославия се чувствах комфортно, още повече че хората бяха дружелюбно настроени и гостоприемни спрямо чужденците, особено към студенти като мен. Но при последното ми идване в България паспортът ми беше задържан, и аз повече не можех да се върна. Не ми позволяваха чак и да отида да си взема изпитите в края на първата година, а без тях не можех да продължа да уча, дори да искам да се прехвърля в друга специалност у нас. С помощта на майка ми, която намери някакви връзки успях, но категорично разбрах, че това не е избор, и за мен единственият начин е да следвам пътя на свободата.
-Как ви приеха американците, фактът, че идвате от Източния блок, вероятно е имал значение в края на 60-те години?
-Те се възхищаваха на моята смелост и недоумяваха как може да се живее в общество, което те потиска, и не ти позволява да се развиваш. Приеха ме с отворени обятия, навсякъде имах достъп до каквато и било информация и програми за обучение. Късметлийка съм, че срещах само добри хора, може би съдбата ме закриляше, макар че имаше моменти, когато сама трябваше да се боря, и да действам на принципа проба-грешка. Вие вероятно сте забелязали от книгата, че аз много бързо се адаптирам към нови ситуации, затова всъщност и я написах. Искам с тази история да кажа на младите хора, когато им се предостави възможност, да не я изпускат, да грабнат момента, да се включват и да участват активно в онова, което ги интересува. И ако обстоятелствата около тях са неблагоприятни, да не се колебаят да хващат по нови пътища. Както и да им изглеждат в началото, те със сигурност ще ги изведат към нови постижения.
-Забелязах с каква лекота учите, сменяте местоработата си и къщите, в които живеете. Как не се привързахте към недвижимото имущество – една типично нашенска склонност?
-Има американци, които също цял живот не напускат дома си, но в процеса ми на изграждане като личност аз разбрах, че вещите нямат стойност. Това, което е важно, са хората, и предпочитам да задържам до себе си колкото може по-дълго човешки отношения, а не материални неща.
-Разкажете ни преподаването си в предградията на Детройт през 80-те. Толкова ли страшно е било, че да затваряте прозорците, защото някой може да стреля отвън и дете да пострада по време на час?
-Да, така беше. Някои райони в САЩ се нуждаят от много помощ, именно в посока образование, защото там хората са бедни, те се поддържат със социални помощи, благодарение на които просто съществуват, но не им дават възможност да излязат от това общество, там и криминалният контингент е голям. Мои ученици се страхуваха да облекат дрехи, които привличат внимание, защото на път за училище можеха да ги нападнат. Нападаха ги и вкъщи, в собствените им семейства, хора под влиянието на дрога. Положението на тези деца наистина е плачевно, но се радвам, че помогнах на много от тях с моята преподавателска работа, като ги убедих, че единственият път да се измъкнат, е да учат, и пак да учат.
-Благодарение на това неспирно учене, вие се издигате на висока позиция в американската данъчна администрация. Как стана така, че се върнахте да помагате за реформите в България през 90-те години?
-Целият нелек път, който извървях дотогава, ми позволи да стигна до такова високо ниво и да бъда включена в списъка с експерти, които Вашингтон изпрати в България. Моето име изпъкна не само като специалист, но и защото съм българка. От тази гледна точка ме избраха да бъда данъчен съветник за България.
-Кой управлявяше страната ни тогава?
-Президент беше Желю Желев, а министър на финансите Стоян Александров. Дойдох през 1992 г., в момент, когато българското правителство се нуждаеше от помощ по отношение на ново законодателство в данъчната администрация, защото системата беше се променила, вече имаше свободна търговия. Така че, след две посещения, внимателни анализи и предоставяне на план, бях избрана за по-дълга подкрепа на правителството.
-Имаше ли наистина основание да сравнявате в книгата си България от онези години с времето на Ал Капоне, и защо избягвате конкретни имена на фирми и хора, а изведнъж виждам групировката „Мултигруп“, даже в качеството им на съдействащи на властта?
-Сравнението с Ал Капоне е заради липсата на закони, които трябваше да накарат хората да си плащат данъците, а самата данъчна аднистрация не разполагаше с механизми, с които да принуди новосъздадените фирми да предоставят достоверни декларации. Избягвам подробности за фирми и хора, защото са излишни. Това е разказ за един дълъг исторически период, от бягството ми от комунистическа България до днес. Що се отнася до конкретната групировка, споменавам я в книгата случайно, като пример за това как работех. Беше проверка на едно казино в Южна България, без да познавам собствениците му, да имам пристрастия, или каквито и да било лични отношения и чувства към тях.
-Мнозина у нас са предубедени, г-жо Дуриданова, и покрай цялата ви интересна история, неизбежен е въпросът – не е ли изпратена тази дама като агент от американска страна?
-Не! (смее се). Цял живот съм се занимавала с чужди езици, преподавала съм и се развивах в сферата на бизнеса и икономиката, нищо не ме свързва с политиката. Нямам нито контакти там, нито професионална подготовка на агент, нито образование, камо ли възпитание и нагласа да бъда такава. Моята специалност е данъчната администрация, в това това съм се изучила, това съм практикувала. Всякави други съмнения са безпочвени.
-Книгата ви излиза първо на английски и е представена в американски книжарници. Имате ли обратна връзка за реакциите на читатели там?
-Повечето въздишаха с благодарност, че са родени в свободен свят, в който могат да избират как да живеят. Бяха много впечатлени от ограниченията и деспотизма на комунистическия режим. Защото да напусне дома си момиче на 19 г., на колкото тръгнах аз, само с един куфар, и да целуне майка си за последен път, без да знае дали ще я види отново, е сърцераздирателно и потресаващо. Те не могат да проумеят що за режим би накарал дете да вземе подобно крайно решение – да остави семейството си, за да избяга от страната. Американците приеха книгата ми с въодушевление и защото тя разисква темата за свободата, която е особено актуална в САЩ.
-Какви българи идват сега в Америка?
-Те са хора, които искат да опитат нов начин на живот, да се запознаят с други култури. На много от тях им допада това, което намират тук, защото Америка си остава страна, където човек може да се реализира. Младите виждат, че вратите са отворени и те могат да се издигат в своите мечти, мотивирани са да градят кариера. За тях такова бъдеще е привлекателно и аз познавам вече много преуспели българи, които работят или учат тук, те са щастливи и не прекъсват връзката си с родината.
-Зачестилите прояви на разисъм, които медиите тиражират, не разклащат ли устоите на този щастлив социален строй?
-Знаете ли, хората около мен избягват да гледат телевизия, защото медиите така раздухват нещата, че ги представят в съвсем различна светлина от това, което са. Те не показват действителността, а търсят сензации. В моя град – Сан Антонио, щата Тексас, повечето жители са мексиканци, има и чернокожи. Всички те се разбират добре, живеят нормално, в мир и хармония.
-А как се отнасят към войната в Украйна?
-Обикновените американци съчувстват на страдащите и подкрепят украинския народ. Всъщност събитията в Украйна събудиха интерес към моята книга, защото помогна на много хора да разберат смисъла на Желязната завеса и какви трагични обстоятелства могат да ги прогонят от родните им места.
Разговора води: Людмила Еленкова
