На фокус
Начало / България / Радослав Бимбалов разказва къде отиват изхабените думи и хора в „Млък“

Радослав Бимбалов разказва къде отиват изхабените думи и хора в „Млък“

Млък_корица23 години след сатиричния роман „Аз, Маниака“ един от водещите рекламисти в България се завръща с 21 разказа, в които се оглежда човешката душа.

Повече от две десетилетия след първия си роман – „Аз, Маниака“ – и след години опит, натрупан в служба на словото, Радослав Бимбалов ни поднася книга с истински и почти истински истории, за да припомни, че думите и животът имат своята цена. И понякога тя е мълчанието.
Млък“ е изящен сборник с 21 разказа, които пречупват мрачните арабески на действителността, но и отразяват най-причудливите и чупливи извивки на човешката душа.
В свят на парадокси, сърдечност и страх, в абсурдната и изненадваща вселена на тези неочаквани истории може да ти се случи всичко – да видиш розово фламинго в автобуса, да обърнеш времето, да яхнеш Вятър или да ловиш мъмреци, да ти свършат думите. И всичко това ще е напълно нормално, защото си човек.
Тези плътни, емоционално сгъстени, истински или почти истински истории засягат някои от най-наболелите теми на съвременното общество – домашното насилие, расизма, отношението ни към смъртта и любовта. И се превръщат в безпогрешно огледало човешките търсения и копнежи.
Със своя пълноводен език и нестандартни сюжетни решения Радослав Бимбалов създава впечатляващо издание, което пресява думите и ги връща към живот.
Лишен от престореност или реваншизъм, сборникът с разкази „Млък“ е майсторско напомняне, че във века на гръмките съобщения и оглушителни обещания  най-важните истории се разказват сами. И се раждат в мълчание.

Радослав БимбаловРадослав Бимбалов е много неща – баща, съпруг, брат, син, приятел, творец, предприемач, пловдивчанин, придружител на куче, бъбривец, хапливец, мълчаливец, активист. Роден е през 1973 г. в Пловдив – града, в който се събират всички пътища. Баща е на Диана и съпруг на Ана. Съсъздател на една от най-креативните рекламни агенции TheSmarts.
Сборникът разкази „Млък” е втората му книга след романа „Аз, Маниака” (1999 г., „Хермес”).

„Историите на Бимбалов са като да отвориш отдавна залостен прозорец след дълга зима – хем изненадващо свежи, хем сякаш ги помниш отнякъде.
Това е ефектът на доброто разказване – то едновременно изненадва и успокоява.“

Захари Карабашлиев

„Прекрасни разкази! Мощна проза, която потича към сърцата със силата на дълго чакана пролет и кара човешкия дух да търси и създава пътеки към истината.
От такива майсторски разказани истории имаме нужда – оригинални, дълбоко човешки, смели.“

Здравка Евтимова

 

ОТКЪС

АЛБИ БАК

Беше собственост на улицата. Като гълъбите, които кацаха да събират хорските трохи, или като кучето, което обикаляше да си търси кокали и скандали. Беше ничий и ненужен, с нулева стойност за минувачите. На ръст стигаше почти до кръста на забързаните по улицата, заети със себе си хора. За разлика от тях, ходеше гол до кръста – смугъл и мръсен по рождение. Всъщност в този топъл летен ден се беше поизмил на чешмата в близкия парк. По ирония на съдбата хигиената щеше да го погуби. Буквално.
Нямаше име. Казваха му „ей“, „ехо“, „чшш“, а за неколцината, които го харесваха, понякога беше „малкият“. Той самият използваше само и единствено фрази на английски, при това доста на място. Появяваше се изневиделица с гръмко „Хелоо“ и изчезваше, когато си реши, с любезното „Асталависта, бейбее“ или обещаващото „Алби бак!“. И наистина се връщаше скоро, за да стресне минувачите с „Шооми дамъни“. Даваха му. Прибираше стотинките, разгръщаше синкавите си устни в широка усмивка, а после хукваше към кварталното кино, където го пускаха да се крие, от съжаление. Тъмната полупразна зала беше негов притихнал, спокоен дом, а филмите – неговото безценно училище. Гледаше ги със зяпнало вълнение по сто пъти и всъщност никога не излизаше напълно от тях.
„Бооонд, Жеймсбооонд“, крещеше малкият, намокрил се до кръста с вода от чешмичката наблизо. Тичаше в жегата и през смях разхлаждаше с мокрите си ръце случайните хора, минаващи по тротоара. Някои се усмихваха и продължаваха пътя си, но други изпадаха в откровен ужас от факта, че ги пръска весело мръсно чаве. Една кръгла лелка с рокля на изкривени по нея цветя направо подскочи, когато малкият я намокри с гнусната си вода, крещейки ужасяващата заплаха „Юлби дед!“. Жената замахна с дамската си чанта, за да покоси дребния престъпник, който обаче пъргаво отскочи встрани и кацна на асфалта точно в мига, в който един градски автобус паркираше на спирката.
Шофьорът натисна още по-рязко спирачката, но огромното туловище на автобуса нямаше как да на¬мали тежестта си. Дясната предна гума задъвка мал-кото тяло пред очите на все още бясната лелка с рокля на изкривени цветя. Нямаше писъци, просто шок и последвала суетня. Шофьорът бързо даде назад, за да може двама доброволци да измъкнат хлапето. Огромната гума беше превърнала единия му крак в кървав пастет. Малкият беше в съзнание, стреснат и объркан. Тъмните му очи изглеждаха някак по-големи – страхът избухваше там тепърва заедно с болката. Единият мъж хукна да носи на ръце хлапето в болницата, която, за щастие, беше наблизо.
Мина време. Улицата беше същата. Гълъби, трохи, куче и дъх на идваща зима. Само малкият самоук полиглот с мръсни мургави рамене не беше стъпвал отдавна в киното, на тротоара или по асфалта, от който дъждът отдавна беше измил кървавия спомен. Минувачите точно бяха започнали да забравят за малкото диване, когато то се появи. В походката му не беше останало много от предишния танц. Облечен в изтънял анцуг, наметнат с въздълго скъсано яке, малкият куцукаше по тротоара. Единият му крак буквално го следваше, влачеше се на крачка след него. По лицето му имаше само лека сянка от онази великолепна синя усмивка. Цветарката от магазинчето на ъгъла пушеше навън и подскачаше леко, сякаш танцуваше със студа. Позна малкия и го попита как е кракът. Той се спря, усмивката му се разшири, но не стигна до угасналите му очи. После просто дръпна единия крачол нагоре и жената за пръв път чу реплика на български, произнесена от него: „Не става. Казаха да ида да го режат“.
Цветарката не посмя да погледне заголения крак втори път. Веднъж ѝ стигаше. Гангрената е лилаво гнусна.
Малкият пусна крачола обратно надолу, после се врътна и се пусна по улицата, а кракът му го последва с нежелание. „Алби бак“, изръси по навик чавето, но толкова тихо, че само гълъбите повярваха.