Лира Литературно-рекламна Агенция
В новия си роман, „Елизабет Финч“, който ще излезе на български другата седмица, носителят на наградата „Букър“ за „Предчувствие за край“ Джулиан Барнс представя една забележителна преподавателка – едноименната героиня Елизабет, чиято философия оставя траен отпечатък у студентите ѝ.
Разкажете ни за най-новата си книга.
Тя е две трети художествена литература и една трета – историческа. Художествената линия е свързана с интелигентната проницателна жена от заглавието и нейното вдъхновяващо въздействие върху живота и мисленето на разказвача, неин бивш студент. Средната част е историческа и е посветена на Юлиан Отстъпник, последният езически римски император: впечатляваща фигура, за която Елизабет Финч говори в курса си „Култура и цивилизация“. След като Юлиан е убит в Персийската пустиня през 363 г., християнството триумфира и не среща особена съпротива в следващите петнайсетина века. Някои хора са на мнение, че това не е бил най-добрият развой на събитията.
Откъде дойде идеята за този роман? Защо беше важно да го напишете?
Двете основни сюжетни линии се родиха поотделно и постепенно започнаха да се приближават една към друга. Преди години чух един известен цитат на поета Суинбърн: „Ти победи, о, бледни галилеецо“. Галилеецът е Исус Христос. Предполага се, че това са последните думи на Юлиан, с които той признава надмощието на християнството. (Според Суинбърн в онзи моментът европейската история поема в пагубна посока). Колкото до Елизабет Финч, исках да създам образ на жена, която не принадлежи на времето. Тя сякаш е извън него и гледа на нещата в перспектива – затова ги разбира по-ясно от онези, на които преподава.
В анотацията романът е представен като „поклон пред философията“. На какво се дължи интересът ви към тази наука?
Моят интерес към нея е любителски. Брат ми Джонатан е философ и знае всичко за Аристотел, за досократиците и така нататък. Пробвах да уча философия в университета. Изкарах два семестъра, но ми казаха (основателно), че като повечето хора нямам необходимата мисловна нагласа за това поприще. Но човек може да се наслаждава на музиката, без да има каквито и да е технически познания за нея. Подхождам по същия начин и към философията: като ентусиазиран аматьор. Опитвам се да проумея обясненията ѝ за живота и как се прилагат те на практика.
Елизабет Финч е от онези преподаватели, които вдъхновяват студентите си да мислят самостоятелно и да променят възгледите си за света. Какво ви заинтригува в динамиката на взаимоотношенията между учител и ученик?
Това е тема, която никога не съм разглеждал. Когато започнах да пиша, на мода беше „академичният роман“, в който действието се развива в университетска среда. Зарекох се никога да не пиша такъв роман. Вълнува ме комбинацията от интимност и формалност в преподаването (макар че вероятно днес всичко е много по-неформално), както и въпросът какво остава в съзнанието на студентите и за колко дълго.
За кого написахте тази книга? Кой бихте искали да я прочете?
Написах я за хората, които ще се радват да я прочетат! Вероятно някои от тях ще са дългогодишни мои читатели, но се надявам да имам и нови. Не се опитвам да скроявам романите си така, че да са по мярка на конкретна публика. Струва ми се потискащо. Оставям книгата сама да си намери читателите.
Бихте ли ни разказали за пътя, който сте изминали, за да станете писател?
В онези години със сигурност не виждах „път“. В университета обърках всичко, изоставях едни предмети и се залавях с други, после няколко години просто се лутах. Бях лексикограф, после учих за адвокат, занимавах се с журналистика и литературна критика на свободна практика. Започнах да пиша първия си роман, но нямах усещането, че ми е позволено да го правя (кой ли има такова усещане?). След около седем години ръкописът беше одобрен за издаване. Ако го бяха отхвърлили, сигурно щях да бъда толкова обезкуражен, че да се върна към журналистиката. Кариерата на един човек винаги изглежда по-неизбежна в очите на другите или в собствените му очи след много години.
Коя е последната книга, която ви хареса?
През шейсетте за пръв път прочетох многотомната автобиография на Константин Паустовски. Тъкмо се беше появила на английски. В нея се разказва какво е да израснеш в бурните години преди Революцията и в дори още по-бурните години по време на Революцията и след това. Изпълнена е с удивително живи сцени и спомени. След излизането ѝ в Русия тя се превръща в най-известната му книга. Съвсем наскоро първите три тома бяха преиздадени на английски в нов превод под заглавие „Историята на един живот“.
Какво се надявате да открият читателите в „Елизабет Финч“?
Книга, която ще ги заинтригува, може би ще ги забавлява и дори ще ги кара да се замислят за миналото и как сме стигнали от там до тук: можело ли е да тръгнем по друг път. Дано героинята им хареса и заслужи възхищението им.
И накрая, какво ви предстои оттук нататък?
– След като приключа с представянето на романа, ще си почина. Нямам предвид нищо, което да съм нетърпелив да седна и да напиша. На моята възраст идеите идват малко по-бавно.
Интервю с Джулиан Барнс за „Уотърстоунс“. Преводът е на Ирина Иванова.
