Лира Литературно-рекламна Агенция
Второто преработено и разширено издание на книгата „Измамата Сан Стефано“ разглежда детайлно фактите и заблудите около предварителния мирен договор между Русия и Османската империя.
Каква е ролята на руснаците в Руско-турската освободителна война и какви са паралелите между русификацията на България и „денацификацията“ на Украйна днес?
Книгата от журналиста и публицист Иво Инджев разбива исторически и пропагандни митове и посочва онези аспекти от руската външна политика, които оставят следа – уви, не толкова светла и героична – в нашата история.
Путин отрича днес правото на украинците да са нещо различно от руснаците с намерение те да бъдат погълнати по-лесно от Русия, но му приседна. Русия, векове наред, включително в навечерието на войната от 1877 г. , не „забелязва“ да има българи, а само подобия по кръв и вяра на руските царски поданици, за да подчини под своя скиптър и доминиращия на Балканския полуостров етнос. Но и в двата случая тази руска шовинистична хватка се проваля – българите успяват да се отскубнат от мечешката прегръдка през XIX век. Днес украинците довършват с цената на тежки загуби и разрушения още по-решително и категорично започнатото от нас дело. Нещо повече, ако Украйна нанесе поражение на Русия, мечката може и да не преживее кръвопускането.
Иво Инджев
Какво е истинското значение на трети март?
Българският журналист и блогър с мащабно изследване за ролята на Русия в „освобождението“ на българите по време на Руско-турската война.
Санстефанският мирен договор е предварителният мирен договор между Руската империя и Османската империя, който слага край на Руско-турската война (1877 – 1878) г. и урежда, макар и неокончателно, обособяване на Трета българска държава. С неговото подписване е свързан и националният празник на Република България – 3 март.
Каква обаче е ролята на руснаците в Руско-турската освободителна война, особено тази на граф Николай Игнатиев, и какъв е характерът на това временно споразумение?
В книгата си „Измамата Сан Стефано“ журналистът, политически коментатор, бивш вицепрезидент на Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ) и блогър Иво Инджев прави опит за мащабно и безкомпромисно изследване, уповаващо се на редица български и чужди източници от епохата – руския военен кореспондент Евгений Утин, имперския хроникьор Газенкампф, включително статии на самия Николай Игнатиев и на друга добре позната ни историческа фигура, Иван Аксаков.
Дългогодишният водещ на телевизионното публицистично предаване „В десетката“ прави прецизна дисекция на периода, разглеждайки детайлно фактите и заблудите, дали основа на представата за т.нар. вечна дружба между България и Русия, между СССР и НРБ и между двата „уж вечно влюбени през вековете“ народа.
Разбивайки митове, но и заемайки непоклатима позиция, Иво Инджев маркира онези аспекти от руската политика, които оставят трайна следа не само в българската и руската история, но и окончателно променят световната карта.
„През декември 1876 г. руският посланик ми издаде доста недискретно Руския план: Шувалов ми каза, че Русия пет пари не дава за България или Босна, или която и да било друга страна – това, което истински я интересува, са Проливите.“
Лорд Биконсфилд до лорд Дерби, 1876 г.
„Аз се опасявах от войната, защото смятах, че да се залавяме с нея, без да стигнем до логичен край, т.е. до завладяване на Проливите, е напразно проливане на кръв и загуба на пари.“
Николай Игнатиев, „Записки“, 1875–1878 г.
„Всяко тържество на България е смърт за Русия.“
Иван Аксаков, вестник „Русь“
Възвеличаваният в днешно време от руската пропаганда „граф“ Игнатиев, обявен за „баща на българската нация“, далеч не е бил разглеждан по този начин от съвременниците си и историческите сведения от края на XIX век. Когато наслояването на пропагандата бъде премахнато, образът, който изплува, е съвсем различен – на един праобраз на днешната путинистка политика на омраза към Запада и възвеличаване на Русия като единствен играч на Балканите.
Игнатиев не крие, че съдбата на българите изобщо не го интересува, а още по-дълбоко вглеждане го разкрива като автор на най-тежките антисемитски закони в Русия, предшестващи с половин век нацизма. Друг руски „герой“ – лидерът на московските славянофили Иван Аксаков, също прославян в България, е автор на редица злобни забележки, например циничната реакция на новината за кланетата след Априлското въстание, че сега вече Русия ще има повод да си „вземе“ Проливите. Неговият антисемитизъм не отстъпва на този на Игнатиев.
Могат ли тези руски реакционери, учители на нацистите в Германия по държавно практикуван антисемитизъм и систематично заявяващи липса на интерес към съдбата на българите, да продължават да бъдат издигани на пиедестала на преклонението у нас?
Иво Инджев
ОТКЪС
КАКВА Е ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ПРОВАЛА НА РУСИФИКАЦИЯТА НА БЪЛГАРИЯ И „ДЕНАЦИФИКАЦИЯТА“ НА УКРАЙНА
Всеки, който се е запознал със съдържанието на книгата, може сам да си направи изводите за приемствеността в руската вековна тактика империята да се стреми чрез измама към постигане на манията си за величие за сметка на по-малки народи. И все пак нека обобщя накратко.
През 19. в. Русия търси реванш за поражението си в Кримската война (1853 – 1856), нанесено на империята с решаващата помощ на западните европейски велики сили. Но Русия не може и не смее да воюва с тях, както и днес няма как да атакува самоубийствено НАТО. За разлика от сега, през 1877 г. Русия си осигурява западната подкрепа, за да воюва срещу съседната Османска империя, слабото звено в съюза между Запада и османците по онова време. Представя войната като освободителна за славяни и православни на Балканите. „Забелязва“, че те страдат едва след Априлското въстание. Истинските ѝ цели обаче са били да ги завладее, както и земите, на които живеят от много векове, за да се доближи териториално до Проливите, превръщайки Черно море в свое езеро, както призовавал Петър I. По подобен начин днес Русия на Путин търси не само реванш за поражението си в Студената война, но и „величие“ с помощта на агресията, която отприщи през ледения февруари срещу Украйна, твърдейки, че я „освобождава“ от… нацизма.
Никаква свобода за българи не са искали в Санкт Петербург през 19. в., а са предвиждали още славяни и православни да станат плячка за империята. Измамата е била планирана още от юли 1876 г. в Райхщад с (държана в тайна най-вече от българите) договорка на Русия с Австро-Унгария да няма голяма нова държава, т.е. да няма нищо подобно на фалшивото обещание под формата на „Санстефанска България“. Българите, огромна част от които първоначално вярват на руската измама, постепенно се отърсват от наивната заблуда, че мракобесната евразийска империя може да им донесе свобода. Възползват се от руската геополитическа лакомия за поглъщане на още земи и човешки ресурси и наистина се освобождават, но чрез съединението си. Това предизвиква огромна и крайно неприятна изненада най-вече в Русия. Тя скъсва отношенията си с младата България и я заплашва с реокупация – както с руски, така и с османски войски, предлагайки на султана подялба на възкръсналата през 1885 г. със собствени сили българска държава срещу несправедливите решения на Берлинския конгрес. Император Александър III (любимец на Путин, който си държи в царските покои зад гърба статуетка на точно този крайно реакционен руски монарх) получава мълчалив султански отказ. Причината е, че за първи път, но в решителен, животоспасяващ за българите момент, тогавашната западна суперсила Англия застава на страната на българите. Прави го от позицията на своя интерес, за да противостои на руския експанзионизъм, разбира се, но така спасява страната ни от ужаса на двойната руско-турска окупация.
Русия използва измамния аргумент, че през 1877 – 1878 г. се бие за нашата свобода, а Великобритания не крие особено, че през 1885 г. ни спасява от руско-турска реокупация, следвайки геополитическата си стратегия да не позволява на руската империя да получи предимство с нови териториални придобивки на световната карта в ключовия Черноморски регион като заплаха за британските владения в Азия и Африка – в случай че Русия сложи ръка на Проливите.
Днес, когато Русия отново се опитва да диктува със сила стратегията си в същия регион, Западът е на страната на жертвата на войнствената Русия. Този път набелязаната от Русия мишена е Украйна. Без масираната западна подкрепа чрез неочакваните от когото и да било преди войната тежки международни санкции срещу агресора, без западните въоръжения и финансиране украинците вече щяха да бъдат прегазени военно към днешния 20 март 2022 година – може би дори наистина за няколко дни, както ръмжеше заканително руската пропаганда преди инвазията от 24 февруари. Вместо това северната мечка нагази и загази в минираното украинско тресавище и от надеждите ѝ да изненада съседа си, за да го завладее лесно, не остана друго, освен споменатата вече горчива изненада. Измамата, че руските танкове возят „миролюбци“, а ракетите сеят „денацификация“ в Украйна, се провали в зародиш. И това може да се каже категорично, без да знаем още как точно ще приключи кървавата авантюра на Путин.
Да, Украйна днес не може да бъде сравнявана по никакъв начин с Османската империя, но е факт, че Русия нападна независимата европейска държава, най-голямата по територия в Европа, прилагайки сходната тактика от 19. в. да обявява едни мотиви, но да търси съвсем други цели. Руското измамно обещание, че няма да напада Украйна, се видя от целия свят. Той обаче явно също се изненада, че украинците разбиха стратегическите планове на Москва за светкавична завоевателна война и на практика – присъединяване на завладените украински територии към царството на Путин в името на фикс идеята да остане в историята като „събирач“ на земи, смятани от него за несправедливо отнети от Русия.
Путин отрича днес правото на украинците да са нещо различно от руснаците, с намерение да бъдат погълнати по-лесно от Русия, но му приседна. Русия, векове наред, включително в навечерието на войната от 1877 г., не „забелязва“ да има българи, а само подобия по кръв и вяра на руските царски поданици, за да подчини под своя скиптър и доминиращия на Балканския полуостров етнос. Но и в двата случая тази руска шовинистична хватка се проваля – българите успяват да се отскубнат от мечешката прегръдка през 19. в. Днес украинците довършват с цената на тежки загуби и разрушения още по-решително и категорично започнатото от нас дело. Нещо повече, ако Украйна нанесе поражение на Русия, мечката може и да не преживее кръвопускането.
За читателите, които може да се възмутят от паралелите, препоръчвам да вникват в приликите, а не да изтъкват разликите между българския случай от 19. в. и украинската трагедия днес. Няма как всичко да се повтаря буквално и не твърдя подобно нещо, но посочвам факта, че общото е повече. То е във факта, че през вековете руската мечка не си мени козината, какво остава за нрава да мами собствените си поданици, съседите и света с цел да завладява цели народи и земите им. Но най-вече общото между нас и украинците е, че устояваме и дори се консолидираме под руския натиск. Относителният успех в русифицирането на България, прераснал в окупацията на страната ни през 1944 г. и в 45 годни съветска русификация, в крайна сметка завършва с провал. Това се случва в момента, когато пиша тези редове по време на бруталното, макар и не буквалното повторение на историята на украинска земя, част от която северните варвари може и да превземат, но в крайна сметка плановете им за „денацификация“ и опитите за русификация чрез нацистка окупация на тази горда нация също ще ударят на камък.
