Начало / Интервюта / Пенчо Ковачев: Министър обикновено се става по два начина…

Пенчо Ковачев: Министър обикновено се става по два начина…

Историческият наръчник за кандидатите за министерски пост в България става все по-актуален

PK

В края на миналата година, след трите неуспешни опита за съставяне на правителство, журналисти от вестник „24 часа“ издадоха книга с двусмисленото заглавие „Как се става министър в България“. Тя е преглед на всички български правителства от 1990 г. до служебния кабинет на Стефан Янев (май – септември 2021 г.) Богата на факти, интервюта и снимков материал, страниците й вървят като филм, в който ние, избирателите все сме част от масовката. Хубавото на този своеобразен учебник по история е, че не натрапва гледни точки, а опреснява спомените ни за събития и личности, довели до днешната политическа ситуация. Книгата е дело на Пенчо Ковачев, Виктор Иванов, Елица Гилтяй, Лили Клисурова, Румяна Денчева, Митьо Маринов и Георги Банов. Разчитаме на над 40 – годишния журналистически опит на Пенчо Ковачев, когото поканихме да ни разкаже повече.

232265_bГосподин Ковачев, в началото на „Как се става министър в България“ стоят два цитата – от Радой Ралин: „Сине, мини с три, и утре ще ни трябват министри“, и от комедията „Големанов“ на Ст. Л. Костов: – „Партията може да остане без членове, но без кандидати за министри – никога!“ Нима с ирония подхождате към изпълнителната власт? 

А нима щеше да е по-добре, ако бяхме подходили към изпълнителната власт със злъч и злоба? Или с критика без покритие? Или пък с фалшиви информации. Иронията е определение, с което се описват ситуации, в които едно уверено очакване не се оправдава. И ние така искаме да не се оправдават, да не са верни приказките за някои министри, че са тройкаджии и че нямат качества за управленци. А на други, че влизат в дадена партия не заради нейната идеология, прогресивни каузи и идеите ù, а само заради желанието да се изкатерят по кариерната стълба и да седнат на министерския стол.

Екип от седем журналисти сте работили по нея, имахте ли предпочитания, или разногласия, кой за кого ще пише?

Не, нямахме предпочитания. Всичко си дойде съвсем закономерно. Моя милост например като журналист с най-дълъг бекграунд, съвсем естествено „взе на въоръжение“ първите правителства след 10 ноември 1989 г. − от двата кабинета „Луканов“ до кабинета „Костов“. Аз съм го изживял това време, писал съм за „героите“ му, докато някои от най-младите колеги от екипа не са били даже родени тогава. Те поеха правителствата, за които са писали вече като млади журналисти, познават главните действащи лица, писали са за тях, знаят историите им. Знаят много добре публичните и задкулисните истории на съответното управление. И въпреки младостта си, имат таланта да го опишат по интересен за читателите начин.

Като четем хронологията на правителствата от Луканов до служебното на Стефан Янев, оставаме с впечатление, че министър се става на принципа „наш човек“, така ли е?

Министър обикновено се става по два основни начина. Първият е твой приятел да стане премиер и да те покани в екипа си. Когато Андрей Луканов съставя първото си правителство на 8 февруари 1990 г. той кани своя приятел и състудент от МГИМО − Москва, Бойко Димитров и го прави министър на външните работи. Филип Димитров е премиер на първото дясно некомунистическо правителство. Ф. Д., както изписваха името му медиите, кани всичките си приятели от втори адвокатски колектив и ги прави министри − Йордан Соколов, Александър Сталийски, Светослав Лучников и Станислав Димитров – оглавил земеделието, който си призна, че не различава ръжта от пшеницата.

Вторият – някой авторитетен човек да те похвали и препоръча на новия премиер, който съставя кабинета си. Когато премиер става царят Сакскобургготски, в ролята на кадровици влизат двама души. Стоян Ганев лансира за министри свои бивши колеги и приятел от Юридическия факултет, където е бил преподавател. Така във властта − изпълнителна и законодателна влизат Пламен Панайотов, Огнян Герджиков, Николай Свинаров, Даниел Вълчев и др.
Другият кадровик е живеещият тогава в Лондон български бизнесмен Спас Русев. Той препоръчва на царя т. нар. юпита Милен Вълчев, Николай Василев, Любка Качакова и др. С времето противоречието между юпитата ще създаде много главоболия на премиера Симеон Сакскобургготски.

Бойко Борисов прави кастинг на някои от министрите си. На него се явява и Симеон Дянков, макар че е препоръчан от Кристалина Георгиева, която тогава е вицепрезидент на Световната банка. Трайчо Трайков е препоръчан на Борисов от Иво Прокопиев. За Росен Плевнелиев ходатайстват бившата приятелка на Борисов Цветелина Бориславова и отново Кристалина Георгиева.
А за илюстрация на подусловието „съпругата да е съгласна“, най-подходящ е примерът с Иван Костов. Той два пъти иска разрешение от жена си Елена − когато го предлагат за депутат на мястото на починалия лекар Здравко Савов от Пловдив и когато го номинират за финансов министър в правителството на Димитър Попов.

Кои са най-интересните, или абсурдни случаи на назначаване?

Най-абсурдният случай е с назначаването на Анна-Мария Борисова за министър на здравеопазването в първия кабинет на Бойко Борисов, след като Божидар Нанев подава оставка. Казват, че Анна-Мария Борисова била лансирана от лекар, на когото самият Борисов доверява живота си няколко пъти при операции на краката си, станали жертва на страстта му към футбола.
Самият премиер разказваше, че с Анна-Мария се срещнали на един разклон преди Велико Търново. Поговорили половин час и той разбрал, че имат сходни разбирания по реформите в здравната система. Докторката танцува на министерския пост само 5-6 месеца и беше принудена да подаде оставка.

А най-интересен е случаят с назначаването на Нейчо Неев, който остава в историята с прословутия си лаф: „Егати и държавата, щом аз съм ù вицепремиер…“ Впрочем, той отрича да е казвал тези думи, били му приписани от журналисти.
Когато премиерът проф. Любен Беров съставя правителството, се договаря с двама от кабинета „Филип Димитров“ да запазят министерските си постове и при него. Това са Стоян Ганев − на външните работи и Александър Александров − на транспорта.
Ден преди избора Ганев се отказва. А в деня на гласуването на кабинета се отказва и Александров. Проф. Беров изпада в цайтнот. За да спаси положението той поема и външното министерство. Случайно вижда в залата Нейчо Неев, който тогава е от СДС, и му пише бележка. Пита го съгласен ли е освен вицепремиер без портфейл временно, до избора на титуляр, да ръководи и министерството на транспорта.

„Съгласен съм“ отговаря роденият през 1948 г. в ямболското село Присадец инженер, бивш енергетик на СК „Кремиковци“ и член на Координационния съвет на СДС. Нейчо Неев се хвърля с такава целеустременост в работата си, че започват да му викат Дейчо Деев. На 23 юни 1993 г. е отстранен от правителството.

Всъщност как се развива комуникацията на политиците с журналисти?

Променливо. В първите години на прехода журналистите ми приличаха на току-що проговорили хора, дълги години преди това били глухонеми. Повярваха, че журналистиката и медиите вече наистина са свободни от идеологическите пранги и решиха, че сега е моментът да пишат само голата истина. Още не знаеха, че тя, голата истина, не винаги е приятна за гледане.Не мина много време и се разбра, че икономическата цензура е много по-страшна от идеологическата. Говореше се за един главен редактор, който наказал хората от бизнес отдела заради публикувана в него дописка. Тя била вярна по принцип, но била против интересите на вестника.

Преди години ме заведоха при един олигарх, който издаваше вестник и приятели ме бяха препоръчали за главен редактор. Олигархът ентусиазирано обясняваше, че иска да направи напълно независим и свободен вестник. Попитах го как ще напишем истината, ако някой богат човек стане подсъдим, а в същото време е голям приятел с него и имат солиден общ бизнес. Олигархът веднага загуби интереса си към мене…

Има ли общ профил на кандидата за министерски пост, още повече че се смениха поколенията, а и идва ново, съвсем различно от кадрите, които АОНСУ даде на властта?

-В началото на прехода при избора на кандидатите за народни представители от провинцията профилът им се сведе до три важни изисквания. Кандидатът да е „местен, свестен и известен“.
Сега има много повече изисквания към профила на кандидатите за министри и те, изискванията, ще стават все повече.
В книгата „Как се става министър в България“ читателите ще прочетат изключително занимателния начин, по който Бойко Борисов избира министрите за първия се кабинет, седнал на стол само по къси панталони…

Според вас, защо няма осъден политик в България?

Ако изполваме народната мъдрост отговорът е: защото „гарван, гарвану око не вади“.
Иван Костов преди години каза, че България е малка страна и всички в нея сме братовчеди. Представяте ли си колко близки братовчеди са си горе, на върха на властите. Е, как да съдиш роднините и близките си?! Всички са от един отбор и добре си подават топката. Както казваше Ал Капоне − където нещо не може да се уреди с пари, се урежда с много пари!
Така е у нас вече над 30 години и едва ли скоро ще имаме осъден политик.

Разговора води: Людмила Еленкова

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

34357_1

Константин Тилев: Вярвайте в себе си, в бъдещето и в България!

Радиожурналистът Константин Тилев ни разказва за алтернативната вселена на своя фантастичен роман „Омàла“   Цяло …