Лира Литературно-рекламна Агенция
„Дива луна“ е сборник с диво заглавие, който е пълен с разпознаваеми хора
Авторът Виктор Меламед е също толкова колоритен – в него тече еврейска и арменска кръв, по образование е филолог, иначе – човек с опит на различни житейски поприща, които включват от авиокомпания „Балкан“ и длъжността генерален почетен консул на Кралство Тайланд в България. Но преди всичко, добро око и писателско перо за необичайното в живота, от което той съумява да извади присъщите на всеки човек реакции – милост и жестокост, смирение и гняв, доверие и съмнение, влюбчивост или желание просто да избяга и да полети.
– Г-н Меламед, защо избрахте точно разказа „Дива луна“ да озаглави книгата ви и по асоциация с него – вашите моменти на безсъние от какво са породени?
– Искам веднага да уточня, че спя много добре. Не помня да съм страдал от безсъние. Но познавам много хора, които с часове се въртят в леглата си, особено по пълнолуние. В астрономията няма термин като „дива луна“. Има синя, розова, пълна и т.н., не и дива. Но след като луната е вторият най-популярен митичен небесен образ след слънцето, няма как хората да не го натоварят със собствените си чувства, копнежи и страсти. При това положение не виждам проблем луната да бъде дива, яростна, безмилостна и каквато друга си решим. На мен лично, а и на редакторите на книгата, това определение категорично ни допадна. А и едноименният разказ се оформи точно в контекста, за който говоря. На човек му писва от безизразно наблюдаващото го отвисоко бледо кълбо. Иска му се това божество да реагира адекватно на неговите чувства и настроения, на терзанията, които го изяждат в момента. Всъщност според мен „дивата луна“ е нашето желание да бъдем различни, каквато е идеята и на по-голямата част от разказите в този сборник. Написах тази история по пълнолуние, късно през нощта, но после спах като къпан 
– Прави ми впечатление, че използвате ситуации от бита, които са конфликтни, и нерядко героите ви избухват, а после се разкайват за действията си. Защо ви занимава тази черта от човешкия характер?
– Защото е най-изразителната реакция на нашето човешко несъвършенство. Желаем да бъдем забелязани, да се налагаме над другите, но се спихваме, когато осъзнаем собствената си незначителност, когато разберем, че „сезонът“ ни е минал. Животът е толкова богат на подобни истории, които, като се разкажат, ако не друго, биха ни успокоили, че не се различаваме чак толкова един от друг.
– Изневярата е друга тема, която забелязвам, и я поднасяте като нещо естествено, дори комично. Откъде такава толерантност към двойнствения живот на хората?
– О, изневярата… „Какво си дошъл да ме питаш, дали жена ти ти изневерява, като още миришеш на любовницата си!“, казвала Ванга. Изневярата ходи по хората, откакто свят светува. Съществувала е през всичките хилядолетия, по всички краища на земята, населена с хора, и очевидно е неотменна от човешката същност. Неслучайно тя е обичаен сюжет на всеки вид изкуство. А днес е любима тема в социалните мрежи. Има ли смисъл да си затваряме очите пред този обществен феномен – не е ли по-добре да го огледаме проницателно? Но аз в случая съм само един безпристрастен разказвач на истории. Читателят решава, кой от героите ми какво отношение заслужава. А себе си бих определил като любопитен.
– Като почетен консул на Тайланд вероятно имате отношение към будизма. Приемете като закачка моят въпрос – какво един евреин може да вземе от ценностите на тази религия?
– Мъдрост! Така, както тя може да се почерпи и от християнството, и от исляма, от даоизма или от другите 9900 религии, които се практикуват в света според изчисленията на американския писател Ерик Уайнър. Та нали всяко знание е още една крачка нагоре към Твореца, в стремежа ни да бъдем Негов образ и подобие! И понеже аз съм не само евреин, но и арменец, роден и отрасъл в България, желанието за познание е само една от чертите в характера ми, придобити генетично и възпитани на място.
– Разкажете ни за сътрудничеството си с художника Греди Асса, чийто илюстрации допълват разказите в „Дива луна“.
– Преди всичко, то е плод на едно 40-годишно приятелство. На времето големият български художник Димитър Казаков–Нерон, при една наша среща в Созопол, когато правех компания на Греди, докато той рисуваше по удивителен начин созополските къщи, ме попита: „Ами ти какъв си?“ „Приятел“, отговорих смутено, защото някак ме беше срам, че бездействам, че дори ръцете ми са празни. „Ааа, ценител! Добре, много добре. Художникът винаги трябва да знае, че някой го цени повече от собственото си време.“ Сигурно ме ориса. Истината е, че съм прекарвал часове в ателието на Греди да го гледам как рисува, а той да слуша моите истории. Нямаше как да не го помоля да илюстрира и първата, и втората ми книга с разкази. Наистина, той не просто визуализира историите, той ги допълва и това прави книгата „две в едно“. Щастлив съм, че животът ни свърза!
