Начало / Интервюта / Емине Садкъ: Вълнува ме личният избор като коректор на тиранията

Емине Садкъ: Вълнува ме личният избор като коректор на тиранията

Проза с поетично заглавие от колоритна авторка – това е „Керван за гарвани“ на Емине Садкъ

IMG_20210803_132605

Тя е от Исперих, висшето си образование получава във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ и е от онова космополитно поколение под трийсетте, което дръзко стъпва в историята на други поколения, например на своите родители. Като прибавим факта, че има богат език и въображение, подхранвано от две култури – българската и турската, се получава магията и модерността на „Керван за гервани“. Емине Садкъ вече е печелила награди с поезията и прозата си, остава най-важната: читателите да оценят брилянтния ѝ хумор в галерията от образи на Делиормана, които тя забърква като във врящ казан. Да отсеят хипитата от патриотите, лудите от вглъбените в себе си, шмекерите от загрижените тая страна да не изчезне, и в бъдещето ѝ да има мир и любов. Който иска да види на живо Емине, може да отскочи до Археологическия резерват „Сборяново“ между 10 и 12 септември, където тя организира Фестивал за съвременно изкуство и спорт „В шепите на Демир Баба“. Дотогава ще говорим за дебютния ѝ роман „Керван за гарвани“.

– Страхотно заглавие, Емине, какъв товар носи твоят керван?

– Ха! Хубав въпрос! „Керван за гарвани“ носи най-вече мен, а добрият писател не прави така. Не разтоварва толкова директно върху читателя наблюденията и въображението, които повече не може да пренася със себе си. А аз го направих, защото нямаше как да не го. Пробвах.

За тези, които не знаят, книгата е факт заради голямата награда на националния студентски конкурс „Боян Пенев“, която спечелих през 2019-та година.

Имах две години да напиша една книга. Написах три. Първата с поезия, втората с разкази. Но нещо все не беше достатъчно. Звучеше наивно. Пораствах, а текстовете остаряваха под пръстите ми. Всяка друга форма преди „Керван за гарвани“ ми се струваше накъсана, недовършена, не беше плътното – ГРА! – което дразнеше цялото ми съществуване.

– Главният ти герой – учител по география на име Николай Тодоров, също се дразни, и разсъждава философски, и се трансформира по кафкиански, но има и нещо мило провинциално в него. Представи ни по-подробно този чешит.

229264_b– Отнемайки само една сричка от Нико(ЛА)й, получаваме Никой. (Може да се разгледа като скрита препратка към името на главния герой Джон Нада (nada от исп. = нищо, нула и т.н.) от филма „Те са сред нас“ (They live, 1988)
Възползвах се от прекрасната възможност на българския език и се заиграх с онова, което вече съществува. Разбира се, тонът Ла не остава излишен, напротив – той е началният тон, музиката, която създава и завърта историята в книгата.
Та ако трябва да отегча малко повече, ще кажа, че Николай Тодоров е представител на родените през 70-те години, онези, с неосъществената революция/промяна, които неусетно са били засмукани в родните си градове, в перманентно карантинираната България, където времето е спряло.
Следователно и те, седемдесетарците, лека–полека спират да съществуват, да присъстват в съвремието. Отделят, самоизолират, алкохолизират, спират да се приобщават, животът се превръща в скучен навик, който те отдалечава от онова, което си бил.

Така (е) стана(ло) с моите приятели от Исперих, но и не само там.

Неосъществените революции са по-агонизиращи от провалените. След провала можеш да кажеш, както Вождът в края на Онази книга: „Е, поне се опитах…“ В смисъл – нещо зависеше от мене, направих го. Но в тази история никога нищо не зависи от тебе. Много болезнено е това.

Докато един ден… не се събудиш на 46 години и така се подрежда всичко през този ден, че започваш да се питаш: „Какво, по дяволите, стана? Кой съм аз? Къде се изгубих? Как?“

И всички тези въпроси са тонът Ла, който завърта плочата. Разбира сe, и „Пинк Флойд“, намерен на битака.

Ето, колко крехък е Николай Тодоров.

– Вкарваш в сюжета и момиче наполовина на неговата възраст, което обикаля обезлюдени места в България, за да спасява чрез фейсбук вещи, излезли от употреба. Очакваш ли читатели от твоето поколение да се припознаят в такъв образ?

– Много обичам Мила. Написах я преди няколко години и все не успявах да ѝ намеря място.
Обичам сцената, в която стои пред старите снимки. Обичам я, защото не заявява директно добротата си. Бих била повече от щастлива хората да се припознават в нейния образ. Знам, че има такива.

Не „знам“, а направо познавам Мила, която оживя в лицето на моя приятел ембиънт китариста Мирян Колев (E.U.E.R.P.I), с когото представихме „Керван за гарвани“ на ЖП гарата в Шумен.

По време на карантината Мирян тръгна по обезлюдените села около Трявна и започна да снима къщите, предметите, живота на хора, които вече ги няма.

Мирян е различен от Мила, но се доближава доста до това, което бях съчинила.

maxresdefault
Представяне на книгата на гарата в Шумен

– Хората, които не живеят в Делиормана, продължават да мислят, че Възродителния процес е оставил една линия на разделяне, която и до днес малцина смеят да преминат. Каква траектория прави тя в „В керван за гарвани“?

– Как да се премине тази ужасяваща линия, която е заседнала по гърлата на целия Делиорман? Как да се освободи тази бримка около вратовете на билингвите?! Та, ние сме неграмотни на два езика. На нито един не можем да заплачем. Толкова сме далече от всичко.

Турция не ни стана майка, а онзи, който твърди, че ни е баща… Тъжно е всичко.

Но злото не е креативно, действа по един и същи начин, скучно е.

Повече ме вълнува личният избор като коректор на тиранията. Може да е нещо малко, наистина много малко, а то винаги е такова… Като да не наричаш група хора, с които си споделял живота си така, както ти е било наредено, а да измислиш начин, с който да ги предпазиш. Заедно да си съчините прякори. Да си създадете шифър на човешкото. Да оцелеете въпреки… Такава е траекторията в книгата.

И това е само един вариант на онова, което означава много повече от всичко, което може да се измисли срещу човечеството.

– Както много млади хора, ти пътуваш насам-натам и извън България, а като чета как твоите герои също не ги свърта, къде се чувстваш на мястото си?

– Ха! Още един хубав въпрос! Ще отговаря драматично.

Аз съм скитник с хиляди гнезда. Мога да създам илюзия за дом, но само толкова.

Чувствам се на място, докато създавам, независимо къде. После започвам да се тревожа, че нямам какво повече да направя и си тръгвам, за да намеря друго място.

И така, докато не намеря Мястото си…

– Дай ни доза оптимизъм от твоя с едно хубаво пожелание :)

– Пожелавам ви весела есен с два реда от песента This must be the place на „Токинг Хедс„:

Home is where I want to be
But I guess I am already there

Бъдете здрави!

Разговора води: Людмила Еленкова

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

Alex_22

Александра Шехтова: Децата с особени дарби винаги са били обект на интерес

С Александра Шехтова, българка, която живее в Брюксел, говорим за особените деца и ретро нагласата …