Лира Литературно-рекламна Агенция
Роман за сезон, белязан от пожари – звучи буквално и е точно така, заради темата на бестселъра „Сърцето не изгаря при пожар“
Главната героиня Каси е пожарникарка, готова да напомпа крехкото си тяло с мускули, да стегне красивата си коса в невидим кок и да направи кариера в професия, в която доминират мъжете. Животът я е подготвил да се бори от шестнайсетгодишна, когато майка й напуска семейството, а бащата – учител по баскетбол, остава сам с дъщеря си, приндудена да крие своята болка зад образа на „мъжко момиче“. Акцент на книгата са качествата, които Каси развива като войник, спартанската дисципина, която сама си налага и успехите й на огнеборец, по нищо не отстъпващ на мъжете. Но има и друга нишка, всъщност по-важната, която срещаме и в романа на Ан Патчет „Холандската къща“. Майките винаги се връщат при децата, независимо кой вятър ги е отвял далече от къщи. Причината може да бъде от чисто благородство, освен от лекомислие, както ни убеждава авторката Катрин Сентър. И тези качества – да се хвърлиш в огъня за да опазиш нечий живот, да умееш да си прощаваш, те се предават от поколение на поколение.
Иначе текстът следва онзи игрив стил, който го нарежда до романтичните комедии, подобно на „Тайният мъжки клуб за любовни романи“ на Лиса Кей Адамс. Защото Каси и да върви срещу себе си, накрая пада в обятията на един сладък новобранец. Дотогава тя се старае да влезе в обувките на неговия пол, да бъде чепата, напориста, бойна, смела, само за да не й проличи…колко е влюбена.
А докато разтоварва и разсмива, книгата прави нещо много полезно. „Сърцето не изгаря при пожар“ повдига завесата към работата на огнеборците, парамедиците и всички спасителни служби, които изпълняват дълга си в екстремни ситуации. Е, не живеем в американския Тексас, но можем да се поучим от техния опит, да им завидим за противопожарната техника, да наругаем глупостта, присъща май на всички мъже в униформа по света, най-вече да усетим, че зад цялата тази фасада стоят чувствителни и добросърдечни хора. Те са единствените пламъчета, които с удоволствие приемаме да не догарят.
Людмила Еленкова
