Начало / Интервюта / Войтех Матоха: Прашина е място, на което още може да се изживее приключение

Войтех Матоха: Прашина е място, на което още може да се изживее приключение

Романът „Прашина“ на Войтех Матоха наричат чешкия аналог на Хари Потър

MIP7a38dd_OlomoucVojtechMatocha

Един млад програмист създава през през 2018 г. история за прокълнат квартал в Прага, която е номинирана за най-авторитетната награда за литература „Магнезия Литера„, но по-важното е, че заради книгата много деца и възрастни тръгват като героите ѝ из потънали в мрак места в чешката столица, за да спасят машина от XIX в., влизат в тайнствени улички, срещат добрите и се борят с лошите хора, които стоят на пътя на всяко велико откритие. Едновременно приключенска, туристическа, и образователна, „Прашина“ увлече и нас. Решихме да потърсим нейния автор, без особена надежда, че ще вдигне глава от компютъра, а каква приятна изненада се оказа Войтех Матоха – вижте в това интервю.

– Господин Матоха, как ще се представите на българските читатели?

– Да описвам герои никога не ми е вървяло :)… Но добре: на трийсет и две съм, завърших математика, изкарвам си хляба като програмист на приложения за мобилни телефони и обичам малките всекидневни приключения, които може да преживее всеки: да пренощувам под открито небе, край огъня и със звезди над него, да скитам из непознат град, най-добре италиански, също така обичам книгите и природата.

– Защо при положение, че работите с високи технологии, написахте книга за място, в което няма ток, но има стари машини и изобретатели от XIX век?

– Може би това беше едно такова малко бягство от всекидневната реалност. А също исках да създам място, на което още може да се изживее приключение. Знаете ли, нашият цивилизован свят е прекалено безопасен, може би дори прекомерно подсигурен. Родителите возят децата си на курс, където те са под надзора на възрастните, а после отново ги взимат с колата и ги водят обратно у дома. От животите ни се губят най-основните усещания, живеем дните си на стайна температура. Малко са децата, които са се озовавали сами в гората през нощта, усещали са студена течаща вода върху кожата си, заговаряли са непознат човек или се е налагало да вземат сами решение по кой път да тръгнат. Прашина е място, където времето е спряло и благодарение на това всичко описано все още може да се преживее там.

Прашина е място, където времето е спряло и благодарение на това всичко описано все още може да се преживее там

194734775_229462111969216_536465042940658306_n

– Описвате съвсем реални исторически места в Прага, нарочно ли искахте хората да ги разпознаят?

– Винаги са ме очаровали преходите между действителните и въображаемите светове, например оня прочут харипотъровски перон 9 и три четвърти. Докато пишех, се забавлявах, че героите с едно кривване се озовават от места в Прага, които добре познавам и които ми изглеждат обикновени и понякога леко скучни, в тайнствено пространство, което не е изследвано и е пълно с приключения, каквато е Прашина. Исках да покажа, че една авантюра може да се намира като цяло наблизо. Достатъчно е да тръгнем през някой проход, който сме подминавали цял живот, и може би пред вас ще се разкрие напълно нов свят. Обичам да ходя пеш из Прага и съзнателно избирам страничните проходи и улички, по които още не съм вървял. Цял нов квартал с големината на Прашина още не съм открил, но определено намерих сума ти удивителни места, които са само на няколко десетки метра от главните улици.

– Не се ли изплашиха чешките деца от идеята за прокълнат квартал, който може пък да съществува :)

– Доколкото знам, децата обожават Прашина :). Може би малко се страхуват, но и това е част от приключението. Не мисля, че моите истории са жестоки или се отклоняват от обичайното за жанра. По-скоро са изключителни с това, че не поставят никакви възрастни защитници между децата-герои и опасностите; моите герои разчитат в Прашина сами на себе си, родителите им са далеч, а помощ в Прашина не могат да намерят. Така трябва самите те да покажат какво носят в себе си, сами трябва да преодолеят страха и да използват своята находчивост.

– Дали развитието на науката, особено изкуственият интелект, ни водят към мига, когато ще търсим убежище като Прашина?

– Мисля, че това време е настъпило отдавна. Кой не се е изкушавал от мисълта да изключи за седмица мобилния си телефон и да отиде на някое място, подобно на Прашина? На мен ми минават такива мисли доста често. Но в същото време вярвам в човешкия прогрес и все така си мисля, че ни е донесъл може би повече добро, отколкото лошо. Всъщност историята на Прашина показва, че технологиите могат да послужат добре и на онези, които не искат никакъв прогрес.

Историята на Прашина показва, че технологиите могат да послужат добре и на онези, които не искат никакъв прогрес

Prašina-5-e1557920032641

– Къде сте се учили да пишете толкова динамично, какви книги четете и кои големи имена в литературата ви вдъхновяват?

– Не съм се учил да пиша, поне не съм карал никакъв формален курс за творческо писане. Накратко, много чета… и много пиша сам за себе си. Първите наивни детски истории написах, когато бях на шест или седем, бяха едни такива простички детективски случки. В крайна сметка писането ми най-много може би повлия това, че завеждах няколко години скаутски отряд. Благодарение на това научих какво възприемат за напрегнато и какви истории забавляват момчетата и момичетата на около десет. Също така след вечеря на скаутските лагери им четях на глас книги с продължение, например „Хобит” на Толкин или „Островът на съкровищата” на Стивънсън, и докато го правех, установих каква динамика е нужна на приключенска история за деца, така че да грабне читателя и да не го остави на мира.

Самият аз обичам книги, които са леко фантастични и не се придържат на всяка цена към реалността или в които под някаква форма действителността се среща със свръхестественото. Напоследък ме вдъхновиха например книгиге на Дейвид Мичъл или историческия роман „Тил” от Даниел Келман.

– Знаете ли нещо за България? Ако дойдете, инфраструктурата във всеки наш град ще ви осигури доста страховити приключения :)

– Да, знам от „Хари Потър”, че България е последното място в Европа, където още живеят великани :). Не, шегувам се. Не съм бил никога в България, така че всичките ми познания за нея са само от училище. Докато не дойда да погледна, ще трябва да се задоволя с онова, което съм чувал, а то е, че у вас е много хубаво; също и с това, че всеки ден обядвам в ресторант, който се казва „Варна”.

Въпросите зададе Людмила Еленкова
Превод от чешки Красимир Проданов

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

Виктор Меламед

Виктор Меламед: Животът е богат на подобни истории

„Дива луна“ е сборник с диво заглавие, който е пълен с разпознаваеми хора Авторът Виктор Меламед …