Начало / България / Кои са новите крале на подземния свят в Италия?

Кои са новите крале на подземния свят в Италия?

227973_bПреследваният от италианската мафия журналист пише своя първи роман с шокиращи разкрития за криминалния свят в Неапол.
Със своето журналистическо разследване „Гомор“ Роберто Савиано не само насочи вниманието на света към сенчестия свят на италианската мафия, но и вбеси босовете от неаполитанската фамилия Камора – за главата му има предложена сериозна награда, а от излизането на книгата досега неаполитанецът живее под постоянна полицейска закрила.
Смъртните заплахи обаче не се превръщат в присъда за младия журналист и той е твърдо решен да разказва за „тъмната страна” на иначе слънчева Италия.
Пираните от Неапол” е първият роман от Роберто Савиано, в който той се завръща към подземния свят на своя роден град, но този път през погледа на деца – едновременно жертви и насилници.
Защото когато старите богове загиват, е време нови да заемат местата им.
Времената се менят и улиците на Неапол са бойното поле, на което се преразпределят територии. Николас Фиорило е само на 15, все още ходи на училище, живее с родителите си, кара мотопед и мечтае за нови маратонки. Въпреки това вече е научил, че на малките площадчета на града властва законът на джунглата. И оцеляват само най-приспособимите и най-силните.
А властта се придобива с решителни действия. Момчето е готово на абсолютно всичко, за да получи своето запазено място в луксозния „Новият Махараджа“ – ресторант, където се срещат босовете на Камора. И докато учи наизуст откъси от „Владетелят“ на Макиавели, Николас овладява и изкуството на стрелбата с автомати, трафика на наркотици, рекета на хора и убийствата.
Невинни деца, но брутални в насилието си, той и неговата банда активно търсят конфронтация и живеят изцяло за мига и без мисъл за бъдещето. За тях Камората е животът. Защото дори и т. нар. „бебешки банди” да привличат вниманието на медиите с невероятните си истории, когато става дума за истинската власт в Неапол, Системата все още контролира града и цяла Южна Италия.
„Пираните от Неапол” рисува жестокият портрет на новите крале на подземния свят. Свят, в който приятелството и верността се доказва в уличните престрелки, а милостта е непростима слабост.

 

ОТКЪС

НОВИЯТ МАХАРАДЖА

„Форчела” е част от историята. Част от вековна плът. Жива плът.
Там е, в бръчките на уличките, лице, обвеяно от вятъра, това е смисълът на името. „Форчела”. Една разходка, спомен, пътят се разделя. Загадка, която винаги ти казва откъде да тръгнеш, но никога – къде ще стигнеш, дали ще стигнеш. Път символ. На смърт и възкресение. Посреща те с огромния портрет на Свети Януарий, нарисуван върху стена; гледа те от фасадата на една къща, докато влизаш, а очите му, дето всичко разбират, ти напомнят, че никога не е късно да се изправиш, че разрушението и лавата могат да бъдат спрени.
„Форчела” е история на повтарящото се тръгване –  отново и отново. На нови градове към стари градове, на нови градове, които се превръщат в стари. На шумни и пренаселени градове, направени от вулканичен туф и магмени скали. Камъни, издигнали всяка стена, определили всяка улица, оформили всичко, включително хората, работили от край време с този материал. Не просто оформили, отгледали. Защото се казва, че магмените скали се отглеждат, сякаш са лози за поливане. Скали, които се изчерпват, защото да отглеждаш камъка, означава да го използваш. Във „Форчела” и камъните са живи, те също дишат.
Къщите са долепени до къщи, във „Форчела” балконите наистина се целуват. Със страст. Дори когато между тях минава улица. И ако въжетата за прането не ги държат свързани, то гласовете си подават ръце, викат се, за да си кажат, че това, което минава отдолу, не е асфалт, а река, над която има невидими мостове.
Всеки път, когато Николас минаваше край Колоните във „Форчела”, изпитваше една и съща радост. Спомняше си как преди две години − изглеждаше му мнооого отдавна − бяха отишли да откраднат коледната елха от галерия „Умберто” и я бяха донесли направо тук, с всичките и блестящи топки, които вече не блестяха, защото не бяха включени в електричеството. Така накара Летиция да го забележи: когато излезе от дома си сутринта преди Коледа, завивайки зад ъгъла, бе видяла върха и, като в онези приказки, в които вечерта сееш, а сутринта, по изгрев-слънце, хоп, израснало е дърво, което стига до небето. През онзи ден тя го целуна.
Отидоха да вземат дървото през нощта, с цялата група. Излязоха от домовете си веднага след като родителите им си легнаха, и десет души, плувнали в пот, го натовариха върху кльощавите си гръбчета, опитвайки се да не вдигат шум и проклинайки приглушено. После го завързаха за мотопедите: Николас и Бриато, с Татирекох и Зъбчето зад тях, а другите отзад придържаха ствола над земята. Беше се излял страхотен порой, така че изобщо не беше лесно с мотопедите да преминат през локвите и потоците, които направо приличаха на реки. Изобщо не бяха на възраст да карат мотопеди, но както обичаха да повтарят, бяха родени можещи и успяваха да се синхронизират по-добре и от големите. Но никак не беше лесно по вода, която покриваше изцяло улиците. На няколко пъти спираха, за да си поемат дъх и да затегнат въжетата, но накрая успяха. Вътре в квартала изправиха дървото, пренесоха го между хората и къщите. Поставиха го на мястото, където трябваше да бъде. На другия ден, след обед, хората от полицията дойдоха да си го приберат, но това вече нямаше значение. Мисията беше изпълнена.
Николас отмина Колоните с усмивка и паркира под къщата на Летиция, искаше да я вземе и да я заведе до барчето. Тя обаче вече беше видяла постовете във фейсбук: снимките на омазания с лайна Ренатино, туитовете на приятели, които раздухваха унижението му. Летиция познаваше Ренатино и знаеше, че я следва във фейсбук. Единственият му грях бяха няколко лайквания на нейни снимки, след като тя бе приела приятелството му: прегрешение, за което в очите на Николас нямаше прошка.
Николас бе пристигнал долу пред къщата и, но не позвъни. Звънецът ставаше само за пощаджията, кварталния полицай, пътна помощ, пожарникар или някой непознат. Когато обаче трябва да извикаш годеницата си, майка си, баща си, приятел или съсед, които са част от живота ти, тогава се провикваш: всичко е отворено, на показ, всичко се чува, а ако не се чува − това е лош знак, значи, нещо се е случило. От улицата Николас крещеше:
–    Лети! Летиция!
Прозорецът на стаята и не гледаше към улицата, бе обърнат към вътрешно дворче, без светлина. Прозорецът към улицата, към който гледаше Николас, осветяваше широка стълбищна площадка, общо пространство за няколко апартамента. Хората, които слизаха и се качваха по стълбите на кооперацията, чуваха виковете и тропаха на вратата на Летиция, без да чакат да им отвори. Почукваха и продължаваха, това бе код: викат те. Когато Летиция отваряше и не виждаше никого, беше ясно − този, който я вика, е на улицата. Но този ден Николас извади толкова силен глас, че тя го чу от стаята си. Показа се на площадката и с досада отсече:
– Ти просто изчезвай. Никъде няма да дойда с теб.
– Айде, идвай, по-бързичко.
– Не става.
В града е така. Всички знаят, че се карате. Трябва да го знаят. Всяко обвинение, всеки рязък звук, подскача по камъните на уличките, свикнали на кавгите между любовници.
–  Какво си направил на Ренатино?
Николас попита едновременно недоверчиво и доволно:
–  Ха, новината вече е пристигнала?!
В края на краищата, беше му достатъчно да чуе, че приятелката му е информирана. Действията на един боец се предават от уста на уста, първо са новина, а после се превръщат в легенда. Гледаше към Летиция на прозореца и знаеше, че за постъпката му се говори, отеква между мазилките, прелива през улуците и балконите, после още по-нагоре − към антените и преувеличенията. И докато я гледаше, облегната на перилата, косата и – още по-бухнала след душа, получи съобщение от Агостино. Спешно и загадъчно съобщение.
Разговорът приключи. Летиция видя как се качва на мотопеда и потегля с мръсна газ. Като минотавър –  наполовина човек, наполовина – колела. В Неапол да шофираш, означава да минаваш отвсякъде, няма прегради, забранено движение или пешеходни пътеки. Николас се понесе към приятелите, които бяха в „Новият Махараджа”, заведение в луксозния квартал „Позилипо”. Ресторантът бе внушителен, с голяма тераса, надвесена над залива. Само терасата бе достатъчна, за да го прави рентабилен: непрекъснато я наемаха за сватби, кръщенета и празници. Още като дете Николас бе привлечен от тази бяла постройка, която се очертаваше в средата на една скала на „Позилипо”. Харесваше я, защото имаше някакво нахално излъчване. Беше забодена в земята, като някаква непревземаема крепост, цялата в бяло − рамките на прозорците, вратите, дори щорите. Гледаше към морето с величието на гръцки замък, с безупречните си чисти колони, които сякаш излизаха направо от водата; точно те крепяха върху гърбовете си терасата, а на нея Николас си представяше, че се разхожда човекът, в когото искаше да се превърне.
Николас бе израснал, минавайки край нея, разглеждайки гърбовете на моторите и колите, паркирани отпред, възхищавайки се на жените и мъжете, елегантни, нафукани, и кълнейки се пред самия себе си, че на всяка цена един ден той също ще стане такъв. Беше обсебен, една мечта, с която бе заразил и приятелите си; накрая те бяха му лепнали това име: „Махараджа”. Да може да влезе вътре не като сервитьор или като услуга, която някой му прави, сякаш казва: „Айде, направи едно кръгче и ми се махай от главата”. И той, и другите искаха да бъдат клиенти, от най-уважаваните. Колко години ще са нужни, питаше се Николас, за да си позволи една вечер или една нощ там, вътре? Какво трябва да прави, за да го постигне?
Времето е все още време, когато можеш да си измисляш, да си представяш как, спестявайки десет години, печелейки конкурс, или с малко повече късмет, полагайки огромни усилия, може би… Само че заплатата на баща му бе на преподавател по физкултура, а майка му имаше малко магазинче, гладачница. Пътят, очертан от хората с неговия произход, би отнел безкрайно много време, за да влезе в „Махараджата”. Не, Николас трябваше веднага да го направи, на петнадесет години.
И всичко стана много просто. Обикновено най-простите избори са тези, важните, при които няма връщане назад. Това е парадоксът на всяко поколение: най-много се обмислят, преценяват и претеглят обратимите неща. Необратимите се решават на момента, инстинктивно, без съпротива. Николас правеше това, което правеха всички други на неговата възраст: следобедите се прекарват на скутерите, пред училище, правят се селфита, обсебени от маркови маратонки, всичко това бе за него доказателство, че е човек, стъпил здраво на земята, без тези маратонки изобщо не би приел, че е човешко същество. А след това, един ден преди няколко месеца, в края на септември, Агостино бе говорил с Копакабана, важна клечка от фамилията Стриано във „Форчела”.
Копакабана се обърна към Агостино, защото бе роднина на баща му: бяха първи братовчеди.
Веднага след училище Агостино хукна към приятелите си. Физиономията му беше на човек, който е превъртял, същия ярък цвят като косата му. Отдалеч изглеждаше, че от шията нагоре е обхванат от пламъци, не напразно прякорът му бе Фитилчето. Задъхан, разказа дума по дума това, което бе станало. Никога нямаше да забрави този момент.
– Разбрахте ли кой е?
Всъщност само бяха чували името му.
– Ко-па-ка-ба-на! –  направо скандира името. –  Шеф на район на фамилията Стриано. Каза, че има нужда от помощ, има нужда от млади пичове. И че плаща добре.
Никой не прояви особен ентусиазъм. Нито Николас, нито другите момчета от групата виждаха в криминалния тип някакъв герой, както беше едно време. Изобщо не им пукаше как се изкарват пари, важното бе да се спечелят и да се изфукаш, че ги имаш; да имаш коли, дрехи, часовници, жените да те харесват, а мъжете да ти завиждат.
Само Агостино знаеше повече за историята на Копакабана, име, което дойде от един хотел, купен на брега на Новия свят. Жена бразилка, деца бразилци, бразилска дрога. Велик го правеше мнението и убеждението, че може да приеме всеки в хотела си: от Марадона до Джордж Клууни, от Лейди Гага до рапъра Дрейк, непрекъснато постваше техни снимки във фейсбука си. Можеше да се възползва от красотата на нещата, които притежаваше, и да покани всекиго. Това го направи най-известния между членовете на един клан, намиращ се в голямо затруднение, фамилията Стриано. За Копакабана не бе нужно дори да им види физиономиите, за да реши, че могат да работят за него. От почти три години, когато арестуваха дон Феличано Стриано − Благородния, той бе единственият бос във „Форчела”.
Беше се измъкнал леко от процеса срещу Стриано. По-голяма част от обвиненията срещу организацията бяха за време, което той беше прекарал в Бразилия, и така успя да се откачи от наказателния член „мафиотска принадлежност” − най-опасният за него и такива като него. Бяха на първа инстанция. Прокуратурата щеше да обжалва. Така че Копакабана бе затънал до шия, трябваше да замине, да намери нови момчета, на които да възложи част от бизнеса, и да покаже, че е издържал на удара. Неговите момчета, бандата му, Водачите, бяха добри, но непредвидими. Така е, когато прекалено бързо се издигаш много нависоко, или поне си мислиш, че си го направил. Белото, техният капо, ги държеше здраво, но непрекъснато смъркаше. От бандата на Водачите знаеха само да стрелят, не да разработят някоя зона. За новото начинание му трябваше по-мек, податлив материал. Обаче кой? И колко пари ще поискат? Какви пари трябваше да има на разположение? Не трябва да се смесват бизнесът и личните финанси − едно нещо са парите за инвестиция, друго − тези, които вадиш от собствения си джоб. Ако Копакабана бе продал дори част от хотела си в Южна Америка, можеше да плаща заплата на петдесет души.
Но това бяха негови пари. За да инвестира в такова нещо, му трябваха пари на клана, а такива нямаше. „Форчела” беше на мушката, прокурори, телевизии и дори политици се занимаваха с квартала. Това е кофти знак. Копакабана трябваше да изгради всичко наново, никой вече не движеше бизнеса във „Форчела”. Организацията бе разбита.
Тогава отиде при Агостино, навря под носа му един пакет хашиш, просто така, без много приказки. Агостино беше пред училището и Копакабана го запита:
– За колко ще шитнеш тази тухличка?
Да шитнеш трева или дрога, беше първата стъпка, за да станеш дилър, въпреки че пътят бе дълъг; да шитнеш дрога, означаваше да я продадеш на приятели, на роднини, на познати. Печалбата беше много малка, но практически нямаше никакъв риск.
Агостино изстреля:
– Месец.
– Месец? Това ще свърши за седмица.
Агостино едва бе навършил годините, за да може да кара скутер − това е, което интересуваше Копакабана.
– Доведи ми всичките си приятели, които искат малко да се поизпотят. Всички приятели от „Форчела”, тия, дето ги виждам да стоят пред „Позилипо”. Стига са точили лиги там отпред, нали?

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

203402_b

„Владетелят” – изпитано напътствие как да се практикува властта

От ден на българския книжен пазар е „Владетелят“ (изд. „Хеликон“) от Николо Макиавели. „Владетелят“ (на …