Начало / Автори / 78 години от разстрела на Никола Вапцаров: О, как се люшкахме в надеждите!…

78 години от разстрела на Никола Вапцаров: О, как се люшкахме в надеждите!…

660_f80a91ccc1a15f32e58aaf4623b0af71Преди 78 години на Гарнизонното стрелбище в София, след присъда на Софийския военен съд, наказателният взвод прекършва живота на Никола Вапцаров. Тогава той е на 32 години.

На тази възраст са голяма част от протестиращите днес по улиците и площадите на България. За тях и за всички останали от различни възрасти, които не бива да се люшкаме в надеждите си, а упорито да се борим за въплъщаването им – ето отново тези няколко стихотворения. Нищо, че може би дори ги знаем наизуст.

 

ИСТОРИЯ

Какво ще ни дадеш, историйо,

от пожълтелите си страници? –

Ний бяхме неизвестни хора

от фабрики и канцеларии,

 

ний бяхме селяни, които

миришеха на лук и вкиснало,

и под мустаците увиснали

живота псувахме сърдито.

 

Ще бъдеш ли поне признателна,

че те нахранихме с събития

и те напоихме богато

с кръвта на хиляди убити.

 

Ще хванеш контурите само,

а вътре, знам, ще бъде празно

и няма никой да разказва

за простата човешка драма.

 

Поетите ще са улисани

във темпове и във агитки

и нашта мъка ненаписана

сама в пространството ще скита.

 

Живот ли бе – да го опишеш?

Живот ли бе – да го разровиш?

Разровиш ли го – ще мирише

и ще горчи като отрова.

 

По синорите сме се раждали,

на завет някъде до тръните,

а майките лежали влажни

и гризли сухите си бърни.

 

Като мухи сме мрели есен,

жените вили по задушница,

изкарвали плача на песен,

но само бурена ги слушал.

 

Онез, които сме оставали,

се потехме и под езика,

работехме къде що хванем,

работехме като добитък.

 

Мъдруваха бащите в къщи:

„Така било е и ще бъде…“

А ние плюехме намръщено

на оглупялата им мъдрост.

 

Зарязвахме софрите троснато

и търтвахме навън, където

една надежда ни докосваше

със нещо хубаво и светло.

 

О, как сме чакали напрегнато

в задръстените кафенета!

И късно през нощта си легахме

с последните комюникета.

 

О, как се люшкахме в надеждите!…

А тегнеше небето ниско,

свистеше въздуха нажежен…

Не мога повече! Не искам!…

 

Но в многотомните писания,

под буквите и редовете

ще вика нашето страдание

и ще се зъби неприветно –

 

защото би ни безпощадно

живота с тежките си лапи

направо по устата гладни,

затуй езика ни е грапав.

 

И стиховете, дето пишем,

когато краднем от съня си,

парфюмен аромат не дишат,

а са навъсени и къси.

 

За мъката – не щем награди,

не ще дотегнем и с клишета

на томовете ти грамади,

натрупани през вековете.

 

Но разкажи със думи прости

на тях – на бъдещите хора,

които ще поемат поста ни,

че ние храбро сме се борили.

 

ВЯРА

Ето — аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

 

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! —

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

 

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

„Как, искаш ли час да живееш?“

Веднага ще кресна:

„Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!“

 

За него — Живота —

направил бих всичко. —

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

 

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

 

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? —

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

 

Какво ще остане

от мене тогава? —

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право —

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

 

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

 

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! — Не струва! —

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

 

ПИСМО

Адрес:

Сеньора

Франческа Лаборе

ХУЕСКА

 

Майко,

Фернандес убит!

Фернандес

зарит в земята!

Фернандес

го няма днес!

Фернандес

лежи в полята

пред стените

на Мадрид.

 

Той бе толкова добър,

те защо ми го убиха?

И след неговата смърт

боят им нима ще стихне?

 

Майко, само теб една

мойта скръб да кажа мога.

Знаеш как е през война,

колко са сълзите много. —

 

Взреш се в нечии очи

и утеха в тях подириш,

ала скръб и там горчи

и сълзи, сълзи напират…

 

Може би е брат умрел,

може би любим е паднал,

може би един шрапнел

е отнел прекрасна младост.

 

Може би сега и тя

като мен напразно чака,

ала влажната земя

го държи в прегръдка яка…

 

Майко, ти не го кори,

че отиде да се бие.

Фернандес бе прав, дори

мисля, че грешиме ние. —

 

Само той от нас прозре

истина една в живота —

по-добре е да умреш,

вместо да живееш скотски.

 

Хляб си имахме. Един

бе достатъчен за двама.

Но за бъдещия син

щеше ли да стигне, мамо?

 

После има друго. То

някак мъчно се разбира.

Тръгват. Бият се. Защо?

Само хлябът ли ги сбира?

 

Днес погребваха стоте,

дето ги зари блиндажа.

Аз с очите си видех,

но не мога да разкажа

 

колко странно бе това,

колко чудно бе за мене,

как във нова светлина

бяха хората огрени.

 

Аз видях, видях за миг

през дъските на ковчега,

през ковчежните дъски

те ръцете си протегат.

 

Те се сливат в свойта смърт,

във един човек се сливат

и в очите им горят

пламъци на смърт щастлива…

 

Изведнъж разбрах, че той

все пак трябваше да иде.

Милият, загина в бой

и не ще го вече видя.

 

Майко, Фернандес убит!

Фернандес го няма, мамо!

Фернандес лежи зарит!

Поплачи за младостта му.

 

Но пред стария мълчи! —

Тази скръб ще го разнищи.

Скрито нейде поплачи

и не казвай нищо, нищо…

 

Ако някой разбере,

ако някак той усети,

ти кажи, че сме добре

и очакваме детето.

 

Ти кажи му: „Долорес

детски приказки се учи.

И те питат с Фернандес

внук ли искаш, или внучка.“

 

Друго да ти пиша, пак

скръб ще бъде, майко моя.

С поздрав: твоя дъщеря

Долорес Мария Гойя.

 

ПРОЩАЛНО

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

 

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!