„Парфюмът“ на Патрик Зюскинд се носи във въздуха

03.04.2020 Критика, Откъси, Ревюта, Читатели

Най-трудно в ситуации като днешната е да задържим човешкото

COVID-19 се превърна в тотална власт, която стопира живота, парализира мисълта и ни накара да страним един от друг. В търсене на утеха или решение разгръщаме всяка книга, чийто страници съдържат препратки към ситуацията в момента. Сякаш от началото на епидемията пред очите ни е стоял „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд. Книгата с подзаглавие „Историята на един убиец“ излиза през 1985–а, когато започва и Перестройката на Горбачов. Изтъкваме същата година, като пример за това, че мнозина отново са съвременници на събития, които ще преобърнат съдбите им.

Неслучайно цитираме сцена, която показва опиянението на един град пред парфюмериста Жан-Батист Грьонуй. Злодеят се разтваря между хората и те вместо да унищожат тираничния му дух, изпадат в екстаз. С този брутален откъс в превод на Юрия Симова искаме да осъзнаем момента, да не се поддаваме на крайности, на манипулации и страх, да извлечем от себе си есенцията на човешкото. Иначе утре някой друг ще го направи вместо нас.

“Заплануваната екзекуция на един от най-отвратителните престъпници на епохата се изроди в най-голямата вакханалия, която светът бе виждал от втори век преди Христа насам. Благопристойни жени раздираха блузите си и с истерични писъци разголваха гръд. Мъжкари с безумни погледи се препъваха през нивата от разгонена набъбнала плът, строполяваха се където им падне, съешаваха се в най-невъзможни пози и двойки — старик с девица, надничар с адвокатша, чирак с монахиня, йезуит с франкмасонка — без ред, както дойде. Въздухът натежа от сладникавата миризма на пот и похот, закънтя от писъците, грухтенето и стоновете на десетхилядната тълпа от скотове. Пъкълът бе завладял земята.

Грьонуй стоеше и се усмихваше. На людете, които го гледаха, им се струваше, че това е най-невинната, най-любвеобилната, най-омайващата и същевременно най-съблазнителната усмивка на света. Ала всъщност онова, което бе изписано по устните му, съвсем не бе усмивка, а противна цинична гримаса и тя отразяваше пълното му презрение. Той, Жан-Батист Грьонуй — роден без собствен мирис в най-зловонното кътче на света, дошъл от миазмата, изпражненията и разложението, израсъл без обич, живял без топла човешка душа, единствено от твърдоглавие и от силата на отвращението, дребен, гърбав, куц, грозен, потаен, чудовище отвътре и отвън, — бе спечелил обичта на цял свят. Каква ти обич! Любов! Почит! Обожание! Бе извършил прометеевско дело. Божествената искра, която другите люде получават ей така, още в люлката си, от която той единствен е бил лишен, си я бе извоювал с безкрайна рафинираност. Дори повече! Та нали той сам я бе запалил в душата си. Значи бе по-велик и от Прометей! Създал си бе аура — лъчиста и въздействуваща, каквато никой друг преди него не бе притежавал. И не я дължеше никому — ни на баща, ни на майка, най-малко пък на някакъв милостив Бог, — а единствено на самия себе си. В действителност той беше бог на самия себе си, и то по-прекрасен от оня, дето смърди на тамян и обитава черквите. Ето, пред него е коленичил самият епископ от плът и кръв и скимти от удоволствие. Богатите и могъщите, горделивите господа и дами замират от възхита, докато наоколо народът — сред него бащи, майки, братя и сестри на жертвите му — устройва в негова чест и в негово име невиждана оргия. Един негов знак — и всички ще се отрекат от своя Бог и ще се кланят нему, Грьонуй Велики.

…

Жителите на Грас се събудиха с ужасен махмурлук. Дори на тия, които не бяха пили, главите тежаха като олово, гадеше им се, бяха кисели. На площада, под яркото слънце, порядъчни селяни диреха дрехите си, които бяха захвърлили в оргиастична екзалтация, благопристойни жени диреха съпрузи и челяд, напълно непознати люде се отдръпваха ужасени от най-интимна прегръдка, близки съседи, съпрузи внезапно се озоваваха един пред друг в най-неловка голота.

На мнозина това преживяване се стори така чудовищно, така необяснимо и така несъвместимо със собствения им морал, че го заличиха от паметта си буквално в мига на отрезвяването си, поради което по-късно действително не можеха да си го спомнят. Други, които не владееха така превъзходно сетивния си апарат, се опитаха да затворят очи и уши, за да не мислят за случилото се. Но не бе лесно, понеже позорът бе очевиден и всеобщ. Който бе намерил вещите и близките си, офейкваше възможно по-бързо и по-незабелязано. Към пладне площадът бе като изметен.

Гражданите излязоха от домовете си — ако изобщо се осмеляваха — едва надвечер, за да направят най-належащите покупки. При среща се поздравяваха едва-едва, разговаряха само за маловажни неща. За събитията през изминалите ден и нощ не обелваха дума. Колкото по-разюздано и по-дръзко се бяха държали вчера, толкова по се срамуваха днес. Всички се чувствуваха така, защото всички бяха виновни. Никога разбирателството сред жителите на Грас не бе било така пълно, както сега. Животът започна да тече сякаш под стъклен похлупак.“