Лира Литературно-рекламна Агенция
Радостина А.Ангелова вече е име в съвременната българска литература. Зад гърба си има 6 романа, две стихосбирки, награди от поетични форуми у нас и в чужбина, и кариера на доцент по Текстилна техника в Техническия университет в София. Александър Станков е ученик в 10 – ти клас в софийската Немска езикова гимназия „Проф. Константин Гълъбов“, но писането също го изкушава. Негов разказ е включен в сборника „Лабиринт на любовта“, с който през 2018 г. „Хеликон-Витоша“ отпразнува Благовещение. Тогава Радостина и Александър ни гостуваха по отделно, всеки със своя текст и светоусещане за най-съкровеното човешко чувство. Сега ги посрещаме заедно, малко преди Коледа, с една обща книга – „Утре“.
Лира: Чия беше идеята за този роман и как протече писането на два гласа?
А: Идеята беше на майка ми, на мен трудно би ми хрумнало такова нещо. Писането на два гласа протече най-вече забавно и вкусно, защото винаги при нас имаше нещо за хапване – бонбони, соленки… Сега сериозно: всеки пишеше по една глава и я изпращаше на другия, после заедно я редактирахме. В началото работехме на принципа „аз пиша част, после ти, после пак аз и т.н.“. Чак накрая вече нямаше нужда да се изчакваме с главите, защото си бяхме начертали план какво трябва да се случи (глава по глава) до края на романа. Така парче по парче сглобихме пъзела „Утре“.
Р.: Всъщност се оказа, че не е толкова трудно. Даже напротив, беше много забавно и плътно общуване помежду ни – за пръв път се оказахме обединени от обща задача за толкова дълго време. Хареса ми. И се боя, че към ден днешен ми липсва.
Лира: И вкъщи ли имате такъв синхрон, за какво най-често спорите?
А: О да, синхронът помежду ни винаги е налице. Не смятам, че е възможно да имаме синхрон, докато пишем, а в останалото време – не. Спорим за маловажни неща, иначе казано – глупости. И да се скараме, бързо се сдобряваме, което е хубаво. Драми вкъщи няма.
Р: Мога да кажа, че се чувстваме щастливи родители със син като Александър. Винаги стигаме до консенсус при спорни теми. Сигурна съм, че той оценява свободата, която има да изразява себе си и да следва своя път, при това знаейки, че винаги сме готови да го изслушаме и да помогнем. Много обичам моментите, когато се оказваме двамата на хубаво място: първо си говорим глупости, после мълчим (аз може да изпия чаша вино), а после започваме разговор – тихо, спокойно, за важни неща.
Лира: Защо заглавието е „Утре“, не ви ли се живее днес ?
А: Та ние всеки ден живеем днес. Защо да не помислим малко и за утре? 😊 Търсенето на подходящо заглавие за романа се оказа далеч по-трудно от очакваното. Накрая обаче „утре“ се оказа думичка, която сякаш най-добре пасва на книгата. И то именно защото е толкова многозначителна – в книгата също се разглеждат много въпроси, а повдигнатите теми са все различни.
Р: Имаше няколко препратки в текста, които ни поведоха към заглавието. Допадна ми и алюзията с „Вчера“: култов филм за моето поколение гимназисти. Нещата са доста различни в сравнение с разказаното от Владо Даверов, с времето, когато учех в гимназия (края на осемдесетте) и днес, но и не съвсем. Какво ли пък ще е утре, мисля си?
Лира: Разбрахте ли за себе си нещо ново един за друг, което досега ви е убягвало?
А: Научих, че майка ми ме познава забележително добре. Даже бих казал плашещо добре. Смятам, че опознах малко по-добре света на родителите, техните мисли и мъки и се надявам сега да съм по-толерантен към своите родители.
Р: Аз пък разбрах, че мога да поверя на Александър много отговорна работа, в която той да бъде равностоен партньор (не съм се съмнявала в това по принцип, но едно е да цепи дърва, друго е да пише роман). Разбрах, че не само в живота, но и в писането се разбираме от половин дума. Научи ме, че мога да се забавлявам и все пак да спазвам срокове. Накара ме да се чувствам доста по-отпуснато и лежерно докато си почивам, а това ме направи доста по-ефективна по време на работата. Мога много да пиша все в този смисъл. Истината е, че съм си родила чудесен учител.
Лира: Какви са героите ви – ваша проекция или измислени персонажи?
А: Измислени персонажи. Известна прилика с нас е неизбежна, но идеята беше книгата да не е автобиографична. Тома е тийнейджър, какъвто съм и аз, учи в езикова гимназия, както и аз, но има немалко ситуации, в които Тома реагира по начин, по който аз никога не бих. Тома обаче е симпатично момче, мисля си, че, ако той беше действителен човек, щяхме да сме приятели.
Р: Албена е доста различна от мен, макар и не съвсем. Сава пък е по-скоро идея за бащата, отколкото портрет на съпруга ми. Но има нещо вярно в това, че авторът по някакъв начин непрекъснато описва себе си. Може би защото все гледа света през един чифт очи. Втори чифт просто няма как да има.
Лира: Радостина, много приятно лъха на кафе от всяка страница, как ти хрумна идеята за тези малки вметки с приготвянето на различни видове кафе?
Р: Винаги казвам, че един текст трябва да ми е интересен на мен, докато го пиша. Това е егоистичното ми изискване, после идва мисълта за всичко останало. В романите ми винаги има малки забежки, встрани от основната фабула. Те са дижестивът между отделните ястия на изискана вечеря. Или тишината между частите на симфония. Там си почиваме и двамата – и аз, и читателят. А в конкретните текстове просто излях любовта си към кафето, пренасяйки напитката в различни краища на света и разказвайки кратки истории с „разноцветни“ герои. И с добавяне на рецепта (много съм доволна, че издателство „Софтпрес“ прие безусловно тази нетрадиционна за роман хрумка), която читателят може да сравни със своето знание или още по-добре – да научи нещо ново от нея и да поиска да опита непознат вкус. Впрочем, авторът на едно ревю наскоро сподели, че не е устоял на изкушението (въпреки че не пие кафе) и докато е чел „Утре“ е „прегрешил“ с капучино.
Лира: Александър, мислиш ли, че възрастните в днешно време доста се съобразяват с тийнейджърите, например реакциите на политици към училищните стачки, движението за климатичните промени, концерти и книги на зрели хора, които са предназначени за младежка публика?
А.: Тийнейджърите са част от обществото, така че е напълно нормално възрастните да се съобразяват с нас. Не бих искал да коментирам движението за климатичните промени, но е хубаво, когато се обръща внимание на гласа на по-младите. Все пак новото поколение поне на теория носи нова гледна точка към събитията в обществото. Казвам „поне на теория“, защото в тази възраст мнението ни все още е силно повлияно както от семействата ни, така и от социалните мрежи, тоест понякога се случва да повтаряме като говорещи папагали. Още сме млади, за да имаме особено важна роля в едно общество, затова е добре, че училищни стачки получават известен отзвук, но без да имат прекалено влияние.
Разговора води: Людмила Еленкова
